Принцове на мрака

Двама артисти от различни сфери на изкуството, идващи от различни поколения, но обединени от дългогодишно приятелство и любов към хорър жанра – писателят Благой Д. Иванов и художникът Петър Станимиров, представят първия си съвместен проект – комикса с кръгче 16+ „Седем градски гряха". В един мързелив неделен следобед Esquire се срещна с двамата творци, за да си поговорим за греховността, ужаса, киното и книгите на Стивън Кинг

Ивайло Александров 01 ноември 2019

Когато се срещаме с Петър Станимиров и Благой Д. Иванов и ги питам защо са се захванали именно с комикс за възрастни, те са единодушни, че в България просто такъв тип литература не съществува и им липсва. И всъщност кой друг тандем може да създаде нещо подобно? Благой пише разкази на ужаса отдавна, а от дете е запален киноман и конкретно следи хорър жанра – дори дипломната му работа е посветена на зомбитата в киното. А Петър е човекът, който облече с кориците си първите книги на Стивън Кинг, които започнаха да излизат периодично у нас от издателство „Плеяда". И реално цяло едно поколение познава романите и сборниците на Кинг именно с илюстрациите на Станимиров. А преди това той е един от художниците на списание „Дъга". И все пак, каква е историята зад „Седем градски гряха"?

„Тоталната липса на качествена комикс литература, насочена към възрастни читатели, е скандален дефицит за България – категоричен е Благой. – От години си мечтая да пробвам да напиша комикс, защото много обичам да чета комикси. И целият процес ми е много интересен – от писането, през илюстрирането, до реализирането. В един момент ми хрумна да не правя графичен роман, което е гигантски труд, а да се пробвам с нещо по-скромно, разделено на части. Зачудих се какво може да обедини няколко истории, но не като сюжет. Реших, че няма да търсим оригиналност в темата – седемте смъртни гряха са безкрайно експлоатирани, а ще търсим оригиналност в реализацията. Тематичното обединяване беше седемте смъртни гряха, а реализацията е седем независими истории."

Идеята хрумва на Благой през юни 2017-а. Нахвърля бележки за сюжета и се обажда на Петър, за да му предложи да се включи в проекта. Той веднага казва „да". „Все пак комиксът е наша мисия – споделя художникът. – Първо ме грабна това, че ми го предложи именно Благой, защото приятелството ни е отдавна. Винаги сме имали взаимни симпатии, но не ни се е случвало да работим заедно и явно сега е бил моментът. Когато ми сподели идеята си и ми изпрати първите щрихи на историите, вече бях с две ръце „за". Хареса ми сюжетът, оставаше само да се хване и да напише историите, а аз да ги нарисувам. Нямахме идея как ще изглежда, всичко беше много сурово."

Започват работа през есента на 2017-а, като и двамата движат паралелно и другите си проекти. 2018-а е критична за книгата, тъй като почти не им остава време да работят по нея. „Няколко пъти бяхме на крачка да се откажем", признава Благой. Но не го правят и през август тази година „Седем градски гряха" е факт. „Много съм щастлив, защото прескочих всякакви свои мечти и блянове с обема, който постигнахме – споделя Петър. – Още не мога да повярвам, че съм нарисувал толкова много страници комикс."

Седемте графични разказа те срещат с лъстив свещеник, лаком лентяй, гневлив копирайтър, деца, които се съревновават до кръв, покварена манекенка. Темите са колкото хиперболизирани и превърнати в мрачни истории, толкова и реални проблеми на обществото, отражение на мрачните кътчета на човешката душа. „Достатъчно е само да се огледаш наоколо, за да видиш мрака – казва Благой. – Но не съм песимист, аз съм реалист и както за мрачното и грозното, от живота и света около теб можеш да се вдъхновиш и за красивото и съзидателното. Въпросът е какво ти се прави. На мен винаги ми е било интересно да разказвам по-страшни истории. Тези неща се случват, има ги и няма защо да се преструваме, че всичко винаги е с хепиенд. Това е и начин човек да се отърси от собствените си мрачни мисли. На мен ми действа много медитативно, изчиствам се от собствените си демони. В едно интервю Стивън Кинг казва, че ако трябва да влезе в ролята на орган от човешкото тяло, то той е дебелото черво, защото изхвърля всичко, което му е ненужно и му вреди. И това не означава, че твориш токсични отпадъци, а превръщаш страшното и грозното в изкуство. Не бива да се подценява естетиката на мрака и ужаса."

Принцове на мрака
Фотография Яне Голев за Esquire България

Докато пише историите, Благой не се притеснява да вади грозното и страшното, не се бои да не настъпи някого по мазола. „Казах на Пепи, че няма да си поставяме сами бариери и не трябва да робуваме на табута и на нечии изнежени чувства, тъй като днес хората се обиждат от всичко. Решихме, че ще направим книгата по начин, по който искаме да я направим." От години Благой е в издателския бизнес, така че не се притеснява и за намирането на издател. „Нямах притеснения по отношение на реализирането на такъв продукт на пазара, по-скоро имах известни колебания от това как ще се възприеме и дали изобщо някой ще му обърне внимание. Най-ужасното нещо за всеки човек на изкуството е работата му да бъде посрещната с равнодушие, на никого да не му пука за теб." А какво е отношението на публиката към такъв тип книга? „Предстои да разберем – казва Петър. –Такива примери са много малко и тепърва ще възпитаваме такава аудитория. И за момент не съм си помислял, че трябва да плаша някого с това, което правя, докато рисувах. Напротив, за мен основната идея в цялата книга беше, четейки, хората да се замислят какво правят. Текстът и рисунката трябва да вървят самостоятелно, едното да не припокрива другото, а да създават заедно едно цяло и органично произведение."

Изкуството трябва да бъде провокация и ако тя е стъпила върху здрави творчески основи и талант, не можеш да го пипнеш с пръст.

Кое събира двама творци от различни поколения, с над 25 години разлика във възрастта, и ги превръща в приятели? „Стивън Кинг", категорични са и двамата. „Този човек вероятно няма представа колко хора е събрал", смее се Благой. Разказва, че като дете не е обичал да чете, но за сметка на това обожава киното. В началото на 90-те, когато е 11–12-годишен, вече е гледал няколко филма по Стивън Кинг. „По това време започнаха да излизат и книгите на Стивън Кинг с кориците на Петър Станимиров, които веднага ме грабнаха. Светна ми лампата, че след като киното се вдъхновява от тези книги, може би има защо да им обърна внимание. И се запалих. Зачудих се кои са тези хора, които издават Стивън Кинг на български. Майка ми тогава ме заведе в офиса на „Плеяда", където работеше Пепи. Бях на 12 и трябва да кажа, че той ме прие много радушно. Беше ценно ранно приятелство, което се запази толкова много години." През годините пътищата на двамата се пресичат периодично. През 2001-ва Петър работи за Haemimont Games, където двамата отново се засичат. Десет години по-късно издателство „Изток-Запад" започва да издава книги с корици на Петър, а Благой е редактор в издателството. „След толкова години приятелство и споделена любов към книгите на Стивън Кинг нямаше нищо по-логично от това да се свържа с Петър за комикса. Изобщо не ми е минавало през ума да търся друг художник."

sin5

Ранен и топъл неделен следобед е. Седим в едно от най-подходящите места за разговор за хорър – магазина за крафт бира Nosferatu, който се придържа плътно към хорър тематиката. Облегнали сме се на масивния бар, в компанията на черепи, метално пипало на октопод, превърнато във фенер, черен гарван, а на стените са подредени кадри от класически филми на ужаса. И отпиваме разкошна тъмна бира. Разговорът неусетно става по-задушевен, говорим за кино и литература и ранни спомени на всеки от нас, свързани със Стивън Кинг. „Първата ми книга на Кинг беше „Мъртвата зона", която излезе още през 1986-а – спомня си Петър Станимиров. – После дойдоха „Подпалвачката", която беше преведена като „Живата факла", и сборникът „Нощна смяна", който излезе точно преди да стартираме „Плеяда".

Благой споделя: „Първата ми среща с Кинг беше „Сейлъм’с Лот". Това беше и първата корица на Петър Станимиров по Стивън Кинг. И тъй като обожавам творбите на Стивън Кинг и на Хауърд Лъвкрафт, със сигурност те са повлияли на „Седем градски гряха". „Има и Рей Бредбъри", допълва го Петър и излиза навън да изпуши една цигара.

„Аз мисля много филмово, докато чета книги – казва Благой. – Винаги визуализирам всичко. Представям си кастинг решения за героите, представям си ъгъл на камерата. Като киноман, аз се запалих по Стивън Кинг още преди да започна да го чета. Когато взех „Сейлъм’с Лот", вече бях гледал филма – великолепната екранизация на Тоби Хупър от 1979-а. Подозирам, че тези неща идват от баща ми. От съвсем ранна възраст той ме запали по киното и по музиката. А по литературата сам се запалих, но пак като следствие от филмите." Докато е в университета, той прави първите си опити да пише разкази и критична литература. Работи в телевизии, рекламни агенции, все работа, свързана с думите. „Дадох си сметка обаче, че мразя всяка една от тези работи. Не ми харесваше да бъда журналист, репортер, копирайтър. Една от най-гадните работи, които съм имал, беше копирайтър. И не заради хората, с които работех, просто адски ме дразнеше, че трябва да работиш творчески за някой друг. И то неща, които се водят по строго определени насоки, нямаш възможност да кривнеш и да проявиш творчество. Това ужасно много ме напрягаше и нямах мотивация да работя. Аз не бях добър копирайтър просто защото не исках да бъда такъв." Негова позната го пита каква работа би го направила щастлив. Благой й отговаря, че вероятно би се чувствал добре, ако работи в издателство. Замисля се и се насочва в тази посока. „Знам какви книги липсват и как трябва да бъде представена една книга, така че да спечели по-голяма публика. В началото правех по-скоро пиар вътре, но постепенно започнах да се занимавам и със селектирането на книги. Когато с работата си помагаш на нечий качествен труд да се популяризира, усещането е много различно и удовлетворяващо. Осъзнах, че когато ходя на работа в издателство, не ми е неприятно да ставам сутрин."

В момента, освен че работи в издателство Ciela, Благой продължава да пише за кино в сайта „Операция кино" и активно участва в подкастите на Inglourious Kunts. „Когато се занимаваш с коментари, основната ти мотивация е да зарибяваш хора по неща, които на теб ти харесват, защото си сигурен, че това може да обогати другите, да им помогнеш да намерят нещо, което може би ще им хареса и ще оценят. Освен това аз съм и по-големият хейтър в подкаста. Човек не трябва сляпо да следва нещо, ако му е фен – независимо дали говорим за цял жанр, един автор, режисьор или музика. Важно е да не губиш критичното си мислене."

Петър Станимиров се занимава с комикси още от първите броеве на списание „Дъга". През годините е илюстрирал корици на български автори, а през 90-те идват и най-знаковите му творби – тези, с които плени въображението на феновете на Стивън Кинг у нас. Някои от илюстрациите му, които неведнъж са ме карали да обръщам книгата с корицата надолу нощем, за да залостя кошмара, са първите издания на „Сейлъм’с Лот", „То", „Понякога те се завръщат", „Гробище за домашни любимци". След това идва работата му в Haemimont Games, после е и издателство „Изток-Запад" и десетки още корици, както и илюстрациите му по красивото издание на тетралогията „Пръстенът на Нибелунга". „По мое време нямаше много комикси", разказва Петър. Намира основно вносни по различни канали. „Комиксите, които мен ме запалиха, бяха "Pif” и предшественикът му вестник "Vaillant” – говорим за 60-те и 70-те години. Като пораснах, започнах да ходя в антикварните книжарници и там намирах разни истории за Диабло, за Блейк. Самият начин на рисуване на комикси много ми хареса. Оттогава се чувствам еднакво добре и в реалистичното рисуване, и в картууна."

петър
Фотография Яне Голев за Esquire България

Петър си спомня и първия комикс, който рисува някога. „Първият филм, който се появи на широк екран, беше за Поразяващата ръка. Толкова се впечатлих, че веднага, като се прибрах, направих едно комиксче за Поразяващата ръка. Децата в махалата много му се радваха и си го предаваха, докато не се разпадна от четене." Пътят към „Дъга" е доста неочакван. В края на 70-те Петър вече знае, че ще бъде художник, но се чуди в каква жанрова посока да се насочи, обмисля да се захване с плакат. „Един мой приятел и ментор, който ми помагаше тогава, ми каза, че в издателство „Септември" са започнали да правят списание за комикси и скоро ще излезе първият му брой. Амбицирах се жестоко. Седнах и веднага нарисувах една фантастична история. По времето, когато излезе първият брой, отидох до издателството и се запознах с главния редактор Георги Гаделев. Харесаха нещата ми, но в списанието ролите бяха строго разпределени и текстовете задължително се пишеха от сценарист, а рисунките се правеха от художник. Взеха рисунките и казаха, че ще търсят автор, който да ми напише сценарий. По-късно авторът се оказа Светослав Славчев, когото аз безкрайно много уважавах и обичах. След тази среща бях твърдо убеден, че искам да правя комикс, и когато се прибрах, направих една комична история за Бубачко. И за да не бъда аз сценарист, се обадих на мой приятел журналист и с него създадохме сценария и той го представи от негово име. Та всъщност така се започна. После Светослав Славчев ми написа „Крепостта на безсмъртните", „Янтар", „Двубой с Касандра"… Все фантастична литература. Как обаче се прехвърля от фантастиката към хоръра? „Филмите ме запалиха по този жанр, защото книги нямаше. С появата на видеото в България, веднага се втурнах да гледам страшни филми. Първият такъв, който гледах, беше „Челюсти". Има голяма тръпка в тези филми. Така възприемам и Стивън Кинг – като много добър разказвач на страшни приказки. А аз от дете обичам страшните приказки."

Пием бира и си припомняме стряскащи моменти от приказките на Братя Грим. „Даваш ли си сметка – пита Петър – какви ужасни неща четем като деца. Как разпарят корема на вълка и отвътре вадят бабата и Червената шапчица. Как Хензел и Гретел подават кокалче вместо пръстче на вещицата. Помня една версия на историята за Палечко от Шарл Перо, в която той разменя шапките на дъщерите на един човекоядец и той прерязва гърлата на децата си. И за онова време това ни се струваха съвсем нормални неща. Сега обаче нещо хората взеха да стават много обидчиви и притеснителни, започнаха да търсят под вола теле. Да махат лулата от устата на Марк Твен и на Хъкълбери Фин, да пренаписват класически произведения само защото някой е написал нещо преди десетки или стотици години, което може да обиди някого сега. Ето, от „Пипи Дългото чорапче" и „Чичо-Томовата колиба" искаха да махнат думата негър." „За съжаление, живеем в псевдоморални тъмни векове, в които всичко може да бъде потенциална обида за всеки", коментира и Благой.

sin3

„Затова в обръщението си към хората по повод на нашата книга казах, че осмият и основен грях днес е лицемерието – казва Петър. – То присъства още от зараждането на религията. Не може да казваш, че е ужасно да вършиш грехове, а в същия момент да ги опрощаваш. С какво право, кой си ти, че да опрощаваш грехове? Че и в Средновековието е имало практика да си купуваш опрощение, да получиш индулгенция. И сега е така. Цял живот си мутра, вършиш какви ли не пакости и накрая строиш едно параклисче и мислиш, че всичко ти е простено."

Осмият и основен грях днес е лицемерието. То присъства още от зараждането на религията. Не може да казваш, че е ужасно да вършиш грехове, а в същия момент да ги опрощаваш – с какво право?

Говорим за това колко лесно се засягат хората днес, как една неволно изпусната дума може да те вкара в сериозни проблеми, как политическата коректност реално убива творческата свобода на артиста. Благой дава пример с книгата им. „Решихме в „Седем градски гряха" да няма морализиране и да няма политическа коректност, защото тя води до лицемерие. Джон Клийз, който наскоро беше в София, е прекрасен пример за епохата, когато можеше да се шегуваме с всичко, без да се притесняваме от обиди или санкции. Той отлично показва каква е силата на хумора и на сатирата, каква е силата на изкуството. Изкуството трябва да бъде провокация и ако тя е стъпила върху здрави творчески основи и талант, не можеш да го пипнеш с пръст."

sin4

През това време бирата свършва и взимаме по втора. Срещу нас на стената има кадри от „Кабинетът на доктор Калигари" и „Психо" и съвсем естествено прехвърляме темата към хорър киното. „Мога да говоря с часове за филмите на ужаса – казва Благой. – Има неща, които са абсолютни постаменти и не можеш да ги пропуснеш. И не ги харесвам, защото така се очаква, а ги обожавам от дете. Това са „Психо" на Алфред Хичкок и „Заклинателят" на Уилям Фридкин. Страшно много харесвам Джордж Ромеро, Дейвид Кроненбърг и Джон Карпентър. Харесват ми и по-арт хорър филми, особено някои на Ингмар Бергман, специално „Часът на вълка". И има един филм на Тод Браунинг, който се казва „Изроди", излиза през 30-те години и е прекрасен."

„При мен май ще си остане „Сейлъм’с Лот" – казва Петър. – И много харесвам „Поличбата", а първата версия на „Тексаското клане" е най-жестоката комедия, която съм гледал през живота си, смях се през цялото време. Иначе и всички режисьори, които Благой изброи, на мен също ми харесват много. Харесвам и първата версия на „То". Благой допълва: „Искам да обърна внимание и на някои нови неща. Всички, които имат отношение към жанра, е добре да се запознаят с филмите на режисьора Робърт Егърс. Той вече има два филма зад гърба си – „Вещицата" и „Фарът". „Да не забравяме и писателите – подчертава Петър. – Брам Стоукър, Стивън Кинг и Хауърд Лъвкрафт са тримата ми най-любими автори на хорър."

Всеки фен на Стивън Кинг има моменти, пасажи, фрагменти от книгите му, които карат кожата на врата му да настръхне и да не смее да загаси лампата през нощта. Или истории, които преобръщат света ти и се загнездват завинаги в съзнанието. При мен е малкият Ралфи Глик, който драска с нокти по стъклото на стаята на брат си. На втория етаж. От външната страна. Защото скоро е станал вампир. За Петър Станимиров това е разказът „Начин на оцеляване", в който хирург, попаднал сам на скала в морето, постепенно реже и изяжда части от тялото си, за да оцелее. При Благой е „Гробище за домашни любимци". „Последните сто страници са истинско изпитание за човека. Това, което се описва, емоционалната трансформация, през която преминава Луис Крийд, е нещо неописуемо и е разказано изключително въздействащо. Това е и книгата, която Табита Кинг, съпругата на писателя, е искала той да не издава. Тя изследва ужасяващата тема за загубата на дете. Това е като Достоевски за хорър литературата." Петър се сеща обаче и за другата страна на Кинг да разказва истории и да съдава уют. „Любимият ми разказ на Стивън Кинг е „По едно за из път". Разтапям се, като го чета, и го препрочитам почти всяка година."

sin6

Прави впечатление, че в последните години все повече кино- и телевизионни продуценти и режисьори се обръщат към книгите на Стивън Кинг. Никога досега не са правени толкова много екранизации по него за толкова кратко време. Кинокритикът в Благой се обажда: „Най-интересните екранизации от последните години са филмите на Майк Фланаган, защото той успя да екранизира една от най-трудните книги на Кинг – „Играта на Джералд". Докато „То" на Анди Мускети е много първосигнален хорър филм, но банализира ужаса и го свежда до нивото на jump scare. А защо има такъв ренесанс към творбите на Кинг ли? Аз си го обяснявам с факта, че най-силният период на Кинг е през 80-те и тогавашните му фенове вече са пораснали и правят филми."

Обсъждаме ужаса във фикцията и изкуството, но какви са нещата, от които тях ги е страх в реалния живот? „Много ме е страх от самолети. Имам много остра аерофобия. Обожавам всякакви неща, които повечето хора мразят – харесвам насекоми, влечуги, не ме е страх от високо. Но се ужасявам от летене. А в реалността ме е страх от хора. Човекът е най-голямото чудовище. Най-ужасяващите неща, които са се случвали на хората, ако не са причинени от събития, които не контролираме – като бедствия, инциденти и болести, са причинени от други хора."

„Аз явно съм много безстрашен – смее се Петър Станимиров. – Обожавам да се возя на самолет. Единственото, от което ме е страх, е, че остарявам. И би ме било страх, ако в един момент няма да мога да рисувам."

А кои са греховете, които не са им чужди? „Седемте смъртни гряха не са грехове, те са съвсем човешки характеристики – отговаря веднага Благой. – Не трябва да ги заклеймяваме и да се плашим от тях." Петър го допълва: „В момента, в който започнеш да прекаляваш с нещо, то неминуемо се превръща в грях." Благой продължава: „Не трябва да се демонизират човешката природа и човешките действия. Ако някой се отдава на някоя своя страст или похот и в процеса не наранява физически или емоционално други хора и не нарушава закона, всичко е наред. Няма нищо лошо да се възгордееш, няма нищо лошо да се разгневиш – това са естествени емоционални състояния. Това беше идеята ни. Ние не осъждаме тези състояния, а показваме персонажи, които се превръщат в марионетки на тези грехове и това вече е лошо."

„Ние сме заченати в грях и няма спасение от това – кава Петър. – Който обаче си вземе книгата и я прочете, може да я възприеме като един вид индулгенция, но това е само защото ние с Благой сме му простили", смее се художникът.

7sins

„Седем градски гряха" е в по-добрите книжарниците от издателство Сиела

ОЩЕ ОТ Музика

НАЙ-НОВО ОТ ESQUIRE

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

Страх ли те е вече?

Книги, музика и филми, с които да посрещнеш Хелоуин у дома

Съпротивата на Тори Еймъс

Певицата и пианист издава политически и социално ангажирани мемоари