Играта на хамелеона

Сочен е за един от най-талантливите актьори на своето поколение, дори може би за най-талантливия, както и за една от най-ексцентричните звезди на Холивуд. С четири нови филма на хоризонта (в един от тях играе Исус Христос) и още един, за който не се знае почти нищо, освен че точно той ще да влезе в кожата на смъртния враг на Батман Жокера, 2018-а се oчертава като годината на Хоакин Финикс

12 септември 2019

Лос Анджелис е в пламъци. Хълмовете ехтят със страховития пукот на горящите гори – свидетели сме на най-опустошителния пожар в историята на града. Но в легендарния Chateau Marmont на Сънсет булевард това апокалиптично събитие изглежда някак далечно. Животът тук си върви както обикновено. Тоест като в сцена от „Титаник": приятни на вид сервитьори разнасят питиета, дебел мъж в хавлия крещи по мобилния си телефон. А на масата в ъгъла, сгушена между папратите, една филмова звезда дава интервю: Хоакин Финикс.

По-хубаво не би могло и да бъде. Всичко беше точно такова, както си го представях. Вече си бях измислил и какво ще бъде заглавието: „Финикс се възражда като феникс от пламъците". Щяхме да започнем с пожарите и земетресенията, да продължим с всички важни екзистенциални въпроси, които изникнат в хода на нашия задушевен разговор. От който с минимална редакция от моя страна ще се получи едно страхотно интервю.

Само че греда: оказа се, че на Финикс въобще не му пука за природните бедствия. Подобно на персонала на хотела и той сякаш не забелязваше, че нагоре по пътя се разиграва сценарий от филм на Роланд Емерих. „Преди няколко дни видях, че долината е покрита с пушек – казва той и вдига рамене. – Но ми се струва, че сега вече всичко е наред."

Все пак Финикс живее на Мълхоланд Драйв с гледка към долината, където горяха едни от най-страховитите пожари. Не може да не е взел предпазни мерки? Може би поне е полял обилно с маркуч задния си двор или е начертал бърз евакуационен план? А може би е приготвил багаж за три дни, както съветват от сайта Ready for Wildfire, и е направил мъчителния избор какво да вземе и какво да остави? Той клати глава. Отегчението му е съвсем явно.

„Сигурно поне имаш аптечка за първа помощ?", питам аз.

Той отново вдига рамене. „Може би трябва да си купя, не знам."

Сигурно проблемът е в мен. Вероятно преигравам. Тези пожари надали са голямата екзистенциална заплаха, за която ги считам. Или може би Финикс е една от онези творчески натури, които са толкова погълнати от изкуството, което правят, че пропускат да забележат какво се случва току пред носа им. Кой знае? Но знам едно: темата за горските пожари е вече изчерпана. И заглавието „Финикс се възражда като феникс от пламъците" току-що се е превърнало в сива пепел.

Двамата с Финикс сме се срещали и преди за Esquire, през 2013-а, когато Финикс промотираше филма „Тя" на Спайк Джоунс – футуристичен разказ за самотен писател, който се влюбва в операционна система. Срещата ни беше в един вегански тайландски ресторант в Ел Ей. „А, да, спомням си", казва той доста неубедително. Не се е променил особено оттогава. Брадата му е може би малко по-силна, но си е останал същият резервиран, хипарлив тип с постоянно горяща цигара American Spirit между пръстите и пепел по черния си тишърт. Очевидно обръща внимание на дрехите си само ако поводът го налага. Днес е дошъл на срещата ни със своя високопроходим джип. Джинсите му определено са виждали по-добри времена, а от единия край на рамката на слънчевите му очила се поклаща безопасна игла. („Не ми се занимаваше да завивам болтчето, след като остана в ръката ми.")

Като се замисля, в държанието и излъчването му няма нищо нелогично. Финикс не е от хората, които биха се включили във всеобщата истерия по горските пожари, той никога не е следвал тълпата. А и защо да се занимава с природни бедствия, когато в личен план нещата при него вървят толкова добре?

„Сега е най-хубавото време в живота ми", ми казва той, което за мъж на 43 не е никак зле. След поредната серия добри филми – „Учителят", „Имигрантката", „Тя" и „Вроден порок" – той изчезна от общественото око за няколко години, отдаден на работата по следващата порция киноленти, за които зрители и критици ще говорят с нескрито възхищение занапред. Тези филми вече чукат на вратата на киносалоните – четири на брой, всичките с премиери през 2018-а.

Играта на хамелеона

Първият – „Никога не си бил действително тук" на шотландката Лин Рамзи, вече му спечели награда за най-добър актьор на фестивала в Кан през май 2017. След малко повече за това. Следват „Мария Магдалена" на Гарт Дейвис (режисьорът на „Лъв: Стъпки към дома"), в който Финикс играе Иисус Христос, и „Don’t Worry, He Won’t Get Far on Foot" – новият на Гюс ван Сант, който разказва историята на напълно парализирания карикатурист Джон Калахан, починал през 2010-а. В двата последни филма участва и Руни Мара – по-добрата половина на Финикс. („Не, аз съм нейната по-добра половина", поправя ме шеговито той.) Съвсем скоро завърши и снимките на „Sisters Brothers", където влиза в кожата на убиец по време на Златната треска през 50-те на XIX век.

Очакванията са високи. Засега и критиците, и гилдията се надпреварват да превъзнасят Финикс като най-добрия киноактьор на своето поколение. Писателят Брет Ийстън Елис дори го написа в прав текст в The New York Times. Актьорът Марк Ръфало казва, че е „влюбен в таланта" на Финикс. И когато попитах някои от режисьорите, с които е работил наскоро, какво мислят за него, те бяха единодушни в суперлативите си: Финикс е не само безмерен талант, но и душа човек – дълбоко интуитивен и мил, живото въплъщение на моралната и творческа чистота.

Ето какво каза Гарт Дейвис, който го режисира в „Мария Магдалена": „Да работиш с Хоакин е като да работиш с красиво и грациозно диво животно – трябва да му оставиш свободно пространство, защото неговата игра има нужда от простор, тя е органична, неподправена и напълно естествена. Ако усети фалш в сцената, която трябва да изиграе, го губиш на мига. Ако сценарият е слаб, той няма да се поколебае да изобличи недостатъците му. Безпощадно интелигентен е и разчита почти изцяло на инстинктите си. Притежава и една безкрайна чувствителност, която е едновременно дар и проклятие, но според мен е в основата на таланта му. Нямах никакви съмнения, че той единствен би могъл да изиграе ролята на Иисус в моя филм".

Джеймс Грей, който познава Финикс от почти 20 години и го е режисирал в четири филма, включително в „Любовници" (2008) и „Имигрантката" (2013), го описва като „един от най-непокварените хора, които съм срещал, и най-дълбокия интелект, който познавам. Грижа го е за работата и за останалите хора и не му пука грам за светската шумотевица. За мен той се нарежда сред най-добрите актьори в историята на киното. Напомня ми едновременно за Монтгомъри Клифт, Марлон Брандо и младите Ал Пачино и Робърт де Ниро. В него има същия огън, дълбочина и усет към професията".

Естествено, първосигналната реакция на Хоакин е да омаловажи всички тези хвалби. „Няма емпирични доказателства, че това е така! – възразява той с престорено хриплив глас. – Всичко е субективно. Тези хора не знаят какво говорят."

joaq2

Но тава са твои колеги, казвам аз.

„Е, добре де, предполагам, че трябва да съм им благодарен. Хубави думи! Благодаря! Но не мисля, че имат някакъв дълбок смисъл за мен – казва той. – Нито за миг не съм си казвал: „Супер, хванах му цаката!". Винаги, когато снимаш филм с голям режисьор, винаги се срещаш лице в лице с недостатъците си."

Той е толкова суров към себе си, че когато споменавам за наградата му от Кан, буквално подскача на стола си. Очаквал е критиката да го „смаже като мравка" и смята, че това е щяло да му се отрази добре. Затова и е бил напълно неподготвен, когато са обявили победителя. Чул е само някакви френски думи и името си между тях, останал е седнал и е изглеждал видимо уморен от цялата тази работа (споделя, че изпитва органична непоносимост към официалните церемонии за раздаване на награди). После изведнъж осъзнал, че всички погледи са вперени в него. Можеш да видиш реакцията му в YouTube и как се обръща към приятелката си Руни с думите: „Това значи ли, че трябва да се кача на сцената?".

Въпросният „Никога не си бил действително тук" е разтърсваща психологична драма, в каквато досега не се е снимал. Играе Джо – съсипан от войната ветеран, преквалифицирал се на наемен убиец, който приема да спаси дъщерята на един сенатор от трафиканти на деца. Героят му помита всеки, изпречил се на пътя му, въоръжен единствено с едър шлосерски чук. Приликите с класиката „Шофьор на такси" (1976) може и да не са съвсем случайни и неволни.

Лин Рамзи, която освен режисьор е и автор на сценария, знае от самото начало, че Финикс е нейният човек. „Снимката му стоеше на десктопа на компютъра ми – казва ми тя. – И се оказах права. Той е невероятен. Намерих сродната си душа в киното."

Преди да приеме да се снима в който и да е филм, Финикс първо иска да се срещне с режисьора. При Рамзи е същото – тя винаги държи на предварителна среща с актьора в главната мъжка роля. Но този път било различно. Двамата се срещат очи в очи чак когато Финикс идва на терен в първия снимачен ден. И нещата сработват от раз. И двамата не могат да си обяснят защо. Снимали са неуморно и са заснели целия филм само за 29 дни в Бруклин, като Рамзи е пренаписвала сцени със страшен замах, а Финикс е импровизирал като за последно. „Заформи се една истинска творческа буря", отбелязва със задоволство тя.

Според Финикс той и Рамзи са сходни по дух, и двамата са дълбоко интуитивни натури, които винаги са готови да експериментират. „И двамата не си падаме по празните приказки – казва той. – Не обичаме да философстваме излишно, анализирайки образите. Хора на действието сме." Допаднало му, че му пратила аудиоклипче с фойерверки и изстрели от автоматично оръжие с обяснението: „Ето какво се случва в главата на Джо". Харесало му и това, че му разрешила да прави колкото си иска дубли на отделните сцени и да импровизира свободно. (Рамзи ми каза, че може да сглоби още три филма с отпадналите кадри.)

Харесали се още от първия ден, когато Финикс се колебаел дали да влезе в басейна. „Водата изглеждаше адски студена. А аз не обичам дори хладка вода, затова и въобще не ползвам басейна си вкъщи." За да му покаже, че няма от какво да се страхува, Рамзи се хвърлила във водата с дрехите. „После ме повика с пръст да отида при нея и това изцяло промени атмосферата на снимачната площадка. Тя е точно като мен. Обича да опитва нови неща."

Отношенията му с Рамзи обясняват защо Финикс толкова обича да работи с режисьори, които са едновременно сценаристи на своите филми. „Лин винаги знае с точност какво иска и с такъв човек е удоволствие да се работи – продължава той. – С режисьори, които имат силен инстинкт и го следват докрай. Има филми, в които продуцентите или хората от филмовата компания се надпреварват да добавят тъпотии, които според тях ще се харесат на публиката. Майната им на тия филми."

Въпреки тежките теми за убийство, изнасилване на дете и самоубийство Финикс и Рамзи доста се забавлявали по време на снимките. „Той не си стоеше във фургона – казва Рамзи. – Висеше навън с останалите от екипа и правеше всякакви щуротии. Просто си е луда глава."

Питам Хоакин как може да говори с такава широка усмивка за филм, чиито сюжет е антрацитно черен, и той започва да ми разказва дълга история за времето, когато се е подготвял за ролята си в „Стълба 49". Тогава научил от истинските пожарникари, че единственият начин да преживееш трагедиите е да запазиш живо чувството си за хумор. След което рязко отсича:

„А това, което се случва на екрана, е шибана измислица. Все пак това е филм! Докато снимаш, някой минава под носа ти, носейки поднос със сандвичи. Ситуацията на терен често пъти е абсурдна. Трудно е да останеш съсредоточен в играта си, защото повечето хора наоколо си нямат и представа каква е сцената, която снимаш."

Казаното дотук е съвсем в стила на Финикс. Той се отнася изключително сериозно към работата си, но мрази да се превзема и е винаги готов с лека ръка да омаловажи това, което прави. Когато го питам как се е подготвил за ролята, той повдига рамене. „Иска ми се да си давам вид, че съм от онези актьори, които наистина бачкат здраво. Но защо да заблуждавам хората? Просто прочетох сценария, говорих с Лин и после започвам да играя моята си игра. Така е с всеки филм, който снимам."

Финикс играе своята игра още от юношеска възраст. На 15 прави своя дебют в киното във филма на Рон Хауърд „Родители" (1989), като няколко години преди това се е снимал в малки телевизионни роли. Семейството му се установява в Ел Ей, след като напуска сектата „Деца на Бога" малко преди практиките й да се изродят до сексуален тормоз и самоубийства. Сменят фамилията си от Ботъм на Финикс – звученето е близко до това на птицата феникс и символизира тяхното възраждане. Скоро записват и петте си деца Лийф, Самър, Ривър, Рейн и Либърти при един агент на млади таланти.

Ривър – най-големият, става суперзвезда с филмите на Роб Райнър „Бъди до мен" (1986) и „Моят личен Айдахо" (1991) на Гюс ван Сант. За нещастие, Ривър умира от свръхдоза пред нощния клуб на Джони Деп „Viper Room” през 1993-та. Това е една от онези холивудски трагедии, които оставят следа в историята на града. Неговият с 4 години по-малък брат Лийф (който вече е сменил името си на Хоакин) е този, който звъни на „Бърза помощ". Тогава е на 19.

Не можахме да се свържем с Ван Сант, но малко режисьори познават Хоакин така добре като него. След като вече е режисирал Ривър, той дава правилния старт и на кариерата на Хоакин с „Да умреш за каузата" (1995). Нещо, за което Хоакин му е признателен и до днес. „Той пръв ме окуражи да уловя мига. Каза ми, че ако запалиш кибритена клечка и тя изгасне, няма проблем. Това е част от играта. Сега това ми звучи съвсем очевидно, но тогава ми се стори много освобождаващо и вълнуващо. Всъщност той ме накара да осъзная, че няма невъзможни неща."

След това Хоакин участва в „Гладиатор", „Quills: Историята на Маркиз дьо Сад" „Следите", „Стълба 49" и биографичния филм за кънтри легендата Джони Кеш „Да преминеш границата" (2005). Последният му спечели номинации за „Оскар" и един „Златен глобус". По онова време актьорът живее в Ню Йорк и се отнася много сериозно към работата си. Разказва ми как един по-възрастен актьор го попитал: „Какво правиш, момче? Прибираш се вкъщи, за да четеш сценарии, а през това време аз оправям 20-годишни момичета всяка вечер". Постепенно и Финикс започва да се забавлява по свой начин, което завършва с влизането му в детокс клиника и с превръщането му в нов човек. „Ходех по клубове, но това не ми носеше нищо – казва той. – Така и не можех да се впиша. Не съм добър в празните приказки. А и там няма как да разговаряш сериозно с когото и да било."

Иска ми се да си давам вид, че съм от онези актьори, които наистина бачкат здраво. Но защо да заблуждавам хората? Просто си прочитам сценария, говоря с режисьори и после започвам да играя моята си игра.

Затова през 2006-а влиза в детокс клиника – ход, който налива масло в огъня на подозренията, че се е вживял прекалено в ролята на Джони Кеш и неговата авантюра с алкохола и дрогата. Причината за постъпването му там обаче е друга. Просто е изморен от хедонисткия живот и иска да смени посоката. Не се смята за алкохолик и понякога все още си позволява да удари по едно-две. Или както казва в интервю за New York Times: „Когато започнаха да говорят за програмата в 12 стъпки, си помислих: „Чакай, чакай, аз нямам намерение да спирам тревата".

Истинският вододел в кариерата му обаче идва с „Все още съм тук" – забавна псевдодокументална сатира от 2010-а за живота на самовлюбен актьор с дебелашко чувство за хумор на име Хоакин Финикс, който се отказва от актьорството, за да стане рапър. Той е толкова убедителен по време на странното си гостуване в шоуто на Дейвид Летърман, че плъзват слухове, че е преживял тежък психически срив. Дори и всичко да е просто шега, защо му е да се представя в толкова лоша светлина – тлъст кавгаджия, който смърка кока и си поръчва проститутки? Какво му има на тоя тип, по дяволите?

 

Днес той казва, че „Все още съм тук" му е помогнал да стане още по-смел в избора на филмите, които снима – „Учителят" и „Тя" доказват това. „Все още съм тук" е наистина многопластов филм – забавен, смел, оригинален, безпощаден – и според мен е една от най-добрите ленти във филмографията на Финикс. Истински непоклатим паметник на неприязънта, която той питае към съвременните знаменитости. Тази неприязън впрочем никога не го е напускала. Не е тайна, че той не обича да дава интервюта като това тук, защото самият формат предполага самореклама и неискреност. Както и да се преструваме, че той и аз сме просто двама най-обикновени мъже, които си говорят. „Да давам интервюта е като да ползвам конец за зъби. Просто е нещо, което трябва да правя, независимо дали ми е приятно или не." Но от време на време все още действа подривно. В една от скорошните си появи в шоуто на Летърман той обяви своя годеж с висока над 1.8 м йога инструкторка и сподели, че в Деня на благодарността вечеря прясна мескитова трева.

 

Засмива се. „Сещам се откъде ми е хрумнало. Снимах филм преди 20 години и от кетъринга ми донесоха няколко моркова и малко целина и Марк Уолбърг каза: „Ето я вечерята на Хоакин Финикс за Деня на благодарността". Шегата всъщност си беше доста добра!" (Финикс е веган.)

 

Но неохотата, с която дава интервюта, въобще не е шега. Когато го питам какво прави през свободното си време, той вдига вежда и отвръща: „И защо си мислите, че ще ви кажа?".

Защото се опитвам да си представя живота ви, какъв човек сте.

Той прави някаква гримаса: „Просто ме кара да се чувствам малко… абе наистина е доста нелепо! И какво си милиш, че ще ти кажа. Определено не колекционирам стари монети!". Той размахва цигарата си във въздуха. „Добре тогава, ще се опитам да ти отговоря. В свободното си време не правя нищо вълнуващо. Имам няколко приятели, с които се срещаме, ходим на кино и това е всичко."

Но ако не е нищо особено, защо не искаш да говориш за това.

„Защото, когато отпечатате на хартия хубавите неща, които обичам да правя, те звучат грозно. Няколко реда, които хората ще прочетат, докато правят нещо в кухнята... така те губят стойността си."

joaq4

Ето какво успявам да науча. (Той има право, не е нищо особено вълнуващо.) Хоакин гледа много документални филми. Както и всякакви други – уестърни, комедии, екшъни. „Не съм от онези киномани, които гледат филмите на Трюфо по цял ден." Обича градинарството и като дългогодишен защитник на правата на животните сам отглежда зеленчуците си. Но не e от откачалките, които водят тотално здравословен начин на живот. Дори напротив. Дневната му програма не включва никаква йога, никакви планински преходи, няма дори степ-тренажор в гаража. Има две кучета – едното е осиновено от приют, но е старо и болно и вероятно няма да живее дълго. Буди се ужасно рано, понякога в 4 сутринта. „Ставам и правя много неща, които няма да споделя с Esquire. Много е вълнуващо, повярвай ми", усмихва се той. Ляга си в 7.30 вечерта, което е разбираемо. Не ми е ясно как тази програма му позволява да поддържа социални контакти, но Финикс така или иначе обича да си седи вкъщи.

 

Не присъства в социалните мрежи, така че няма да го видиш да разсъждава по въпроси, по които други актьори изказват публично мнението си. Като например сексуалния тормоз, дискриминацията срещу чернокожите, опазването на околната среда или полицейското насилие. Единствената обществена кауза, която страстно защитава, е борбата срещу насилието над животни. По всички останали въпроси Финикс запазва упорито мълчание, дори и когато скандалът е съвсем близо до него, какъвто е случаят с Кейси Афлек, който го режисира във „Все още съм тук". Както и този с обвиненията в сексуален тормоз, повдигнати срещу мъжа на сестра му.

 

Според Джеймс Грей, Хоакин се интересува от тези неща, но не иска да говори за тях. „Почти никога не обсъждаме политиката или световния ред – казва той. – Тези теми не му понасят. Говорим си за музика, за нещата в изкуството, които обичаме, за емоциите, които изпитваме." Казва, че въпреки че Финикс е едновременно вглъбен и някак пренавит пред камера, в живота е съвсем различен човек. „Всъщност е много внимателен, учтив и чувствителен. Все едно пази тази прекалена дълбочина за характерите си. Сякаш чрез работата си изкарва по-тъмната си страна."

 

Понеже личният му живот е забранена тема, питам Финикс за актьорската професия. Оказва се, че и за това не обича да говори, защото се опасява, че може да прозвучи надуто или егоцентрично. Но все пак е тема, която би обсъждал, ако няма друг избор. Макар че доста често спира и възкликва: „Боже, какви ги говоря! Наистина ли искаш да знаеш всичко това?".

Добър въпрос. Искам ли наистина да знам? Не съм нито актьор, нито режисьор, какво ми пука през какво трябва да мине той, за да си свърши работата? Но в смисъл все пак: можеш да научиш много от историята на успелите хора. Такъв е случаят и с Финикс. Подходът му е вдъхновяващ и може дори да ти бъде от полза, независимо от това с какво си изкарваш прехраната. Научил се е например да се доверява изцяло на интуицията и инстинктите си.

„Снимам филми, защото, когато съм сам вкъщи и чета някой сценарий, изпитвам едно много силно подсъзнателно чувство, което ми е доста важно – казва той. – На снимачната площадка се опитвам да го предам в най-чистия му вид. Затова понякога се изнервям адски много."

Разбира се, знае, че е добър в това, което прави, но нито за миг не си е помислял, че е „заковал" формулата. И се отнася с огромно подозрение към дълбокомислените изказвания. Като например онова работно заглавие „Финикс се възражда като феникс от пламъците". „Егото ти обича умните думи. Но когато ги приложиш на практика, резултатите са винаги катастрофални. Направо срам да те хване."

Не се интересува особено от крайния резултат. Не се самоанализира, продължава напред към поредното ново и неизпробвано нещо. Важен му е пътят, а не крайната дестинация. Лин Рамзи казва за Финикс, че обича „процеса, не равносметката. Гледа на нещата творчески – когато нещо свърши, за него то наистина е приключило".

Жаден е за действие и особено за онези моменти, когато не контролира напълно нещата. Спортистите наричат това състояние „да излезеш от зоната на комфорт". „Тогава не използваш мозъка си – казва Финикс. – Като Майкъл Джордън, който вкара онзи фантастичен кош и после просто сви рамене, нали помниш този паметен момент? Ето това искам да постигна. Чувството, че все едно не съм аз, че просто съм част от нещо, което не разбирам. За мен това е истинската нирвана!"

За Хоакин това чувство е като наркотик и той го преследва непрекъснато. Джеймс Грей си спомня една сцена от „Любовници" с Гуинет Полтроу: „Снимах Хоакин в спалнята, точно преди разговора му с героинята на Гуинет, и забелязах, че движеше главата си някак странно. Не можех да разбера какво точно прави. Определено го правеше не защото така изискваше образът му, а заради достоверността на сцената. Няма какво повече да искаш от един актьор."

Напоследък Финикс води завидно простичък живот. Работи мечтаната работа – същата, която е вършил винаги, и иска единствено да продължи да я върши. Не възнамерява да се пробва като режисьор или сценарист, не планира да се отклонява от пътя. Разбрал е, че силата му е в киното, не в телевизионните сериали или в театъра – там нещата се точат твърде дълго и трябва да играе една и съща роля поне шест месеца или цяла година, докато всъщност единственото му желание е да не спира да преминава от роля в роля. Споделя, че не би отказал участие и в някоя супергеройска сага. (След като ролите на Доктор Стрейндж и Лекс Лутор му се разминаха на косъм, мечтата му ще се сбъдне съвсем скоро – Финикс ще влезе в кожата на Жокера в предстоящ филм за бурната младост на смъртния враг на Батман, режисиран от Тод Филипс.)

Кариерата му сякаш следва една непрекъсната линия и той не спира да усъвършенства изкуството си още от тийнейджърска възраст. Питам го как се е променил с времето. Той въздъхва шумно. Това е един от онези големи въпроси, на които мрази да отговаря, защото животът е твърде сложен и загадъчен, за да бъде синтезиран в някакъв кратък цитат, отпечатан в списание. Но все пак иска да ми даде някакъв отговор. Иска да ми бъде от помощ. Пали още една цигара.

„Всъщност разбрах, че начинът, по който искам да ми се случват нещата, често се оказва грешен. Ето защо започнах да се оставям на случайността, да не се стремя да контролирам събитията. Това важи и за актьорството. Можеш да се подготвяш колкото си искаш и е забавно да разсъждаваш над това как би реагирал твоят герой и прочие. Но, без да звуча претенциозно, смятам, че е най-добре да оставиш филмът да бъде това, което иска да бъде. За мен е много по-вълнуващо да разбера какво се случва в истинския живот."

Най-сетне ми просветва. Взех да разбирам какво се предполага да науча от тази среща. Веднъж Ейми Адамс ми каза, че работата й с Финикс в „Учителят" и след това в „Тя" я е научила да „не обръща прекалено внимание на това какво трябва да се случи, а да бъде свободна и да живее в настоящия момент". Бях пристигнал пълен с идеи как точно щеше да протече разговорът ни. Щяхме да започнем с горските пожари и да продължим нататък с големите въпроси от живота. Имах строен план за всичко. Но ето, че се случи иначе и разговаряме вече час. Горските пожари бяха овладени. Вятърът беше утихнал. Не бях получил на телефона си нито един тревожен есемес, че положението се влошава.

„Когато си на двайсет, се явяваш на кастинги за роли, които смяташ, че са ти вързани в кърпа, и когато не ги получиш си казваш: „Мамка му!". Но след години поглеждаш назад и си казваш: „Кой знае как щяха да се развият нещата, ако бях получил тези роли, но мамка му, сега наистина съм щастлив от живота си. Честно."

След този нетипичен за него изблик на многословие Финикс въздъхва тежко, сякаш е отвратен от себе си. „Боже, какви ги бръщолевя. Нали си наясно, че просто се опитвам да ти дам някакъв отговор. И че въобще не вярвам във всички тези глупости."

Интервю Санджив Батачаря
Фотография Юрген Телър

"Жокера" тръгва по кината от 4 октомври 2019-а от Александра филмс/Warner Bros. Pictures

 

 

 

 

 

ОЩЕ ОТ Кино и ТВ

НАЙ-НОВО ОТ ESQUIRE

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

Задава се римейк на екшъна на Джон Ву "Лице назаем"

Все още не ясно дали Никълъс Кейдж и Джон Траволта ще се завърнат отново на борда

Братята Русо имат големи планове след "Отмъстителите: Краят"

Джо и Антъни Русо твърдят, че са просто двама братя от Кливлънд, които работят здравата, въпреки че са режисирали четири от най-големите продукции на вселената на Marvel, включително хиперуспешния „Отмъстителите: Краят". Сега се захващат с едно още по-голямо предизвикателство – да изградят ново студио от нулата (ето до какво води страстта към киното).