ESQUIRE Exclusive: Китодар и изкуството да бъдеш смешен

Най-забавният българин говори пред най-скучната марка

30 ноември 2017

С най-забавния човек в държавата се познаваме от бая години и от също толкова съвместни проекти – в това число сериали, филми, видеоклипове, сценарии и дълги вечери на тютюнев брейнсторминг в компанията на българския Frat Pack (Кито, Силвестър Силвестров, Влади Петров и Ники Мутафчиев). Дълго отлаганата му поява на корицата на Esquire не е причинена, но пък съвпада с поредната вълна патафизично абсурдни монолози под формата на рекламни клипове, които всеки втори Фейсбук потребител харесва и споделя – затова, след като поръчваме безалкохолни в случайно арменско deli (за него – към четвърт литър мляко с късо кафенце, предварително разбъркано със захар), го започвам с познатите от същите тези клипчета три „А“-та. „МорАл, хигиенА и дисциплинА“. Така ли бяха?

ХРИСТО ЗАПРЯНОВ: Кои са ти трите „А“-та? КИТОДАР ТОДОРОВ: Моите ли? ХЗ: Твоите. Примерно – импровизАция... КТ: Ха-ха-ха!

ХЗ: Също – поток на мисълтА? НеподпрАвеност? КТ: (Смее се.) Моите са Бог, семейството и приятелите

ХЗ: (Срича.) При-я-те... КТ: Никъде няма „А“! Ха-ха!

ХЗ: Вярно... Дай тогава първо за другите „А“-та - не си спомням да се е случвало хората тук да си споделят по социалните стени десетминутни абсурдни монолози, особено пък рекламни КТ: Отдавна имам опит с подобни клипчета, в които често изобщо не се споменава фирмата. Това всъщност е най-голямата гъзария! Преди две години направих едно с акумулатори, дето все пак беше на фона на съответния магазин – докато последните, за които говориш, нямат връзка, освен идеята. Не искате да чувате това от вашия доктор, от вашия сервитьор, от вашия автомонтьор...

ESQUIRE Exclusive: Китодар и изкуството да бъдеш смешен

ХЗ: И не ти се бъркат в съдържанието? КТ: Не! То това кефът. Имаме си някакви опорни точки, които сме предложили, оттам насетне просто си записваме

ХЗ: Ти ли ги измисляш всичките неща? Гъбки, шипове против квартални кучета? КТ: Мислим ги заедно с Лъчо, с когото правим проекта... Но някои си ми идват ей така

ХЗ: Защото мразиш сценарии? КТ: Защото не мога да помня сценарии! Предварително си набелязваме посоката – това е много важно, защото иначе импровизацията е по-сложна

ХЗ: Помня как, докато правехме Домашен арест, с Фицата Аврамов толкова бягахте от сценария, че зад кадър винаги някой се изхилваше, налагаха се нови и нови дубли, и всеки беше тотално различен и още по-забавен. На Запад хората ходят на специални курсове по импровизационна комедия, а на тебе си ти идва от воле... КТ: Това с импровизацията ми костваше десетина години. Има много фактори, които й пречат, особено за млад актьор. Първо - проблем е да ти се даде изобщо да импровизираш. Трябва да се утвърдиш, хората да те разпознават като импровизатор. Отделно от това да имаш самочувствието, че искаш и можеш да кажеш нещо – като по-малък аз лично го нямах

ХЗ: Нали ги знаеш холивудските легенди за случайно изпуснатите реплики, дето впоследствие се превръщат в запазена марка на дадения актьор... КТ: ...И на целия филм!

ХЗ: Точно! На снимките на една сцена от Още една мечта погледна Мария Силвестър адски сериозно и я заплаши: „Ще те застрелям в окото, ей!“ И пак целият екип почна да цвили, пак не беше по сценарий, пък стана може би най-култовият момент в цялото нещо КТ: Ха-ха, специално текста за Още една мечта си го бях преработил вкъщи, бях си го намислил и си го бях записал. Тоест – импровизация на хартия, а не на терен. Това ми беше преходен период – преди тотално наизустявах текста от страх да не се издъня, а тогава наизустих моята си версия. Знаех, че Мутафа [режисьорът Ники Мутафчиев – б.а.] няма да се разсърди. Вече следващият етап е изобщо да не учиш текст, което при комедии често се получава супер. Но ей сега снимах едно филмче - много се надявам да бъде готино, защото не е комедия, а е много... приказно. Всъщност тази година заснех три филма, дето не са комедии – кефя се, защото са много различни от онова, което правя по принцип. Плюс това са сериозни като тематика

ХЗ: Така или иначе не си комедиен актьор... КТ: Не съм! То комичното се получава от абсурда, който вкарвам. Харесвам си комедиите, но не съм сигурен дали самият аз съм позитивен и смешен човек. Доста си страдам за някакви неща... Това с хумора по-скоро е бягство от реалността и защитен механизъм, отколкото истинско настроение

ХЗ: Много е странно човек да си говори с тебе – хем си вечно ухилен и забавен, хем казваш разни тъжни истини... КТ: Да... Ами, животът в крайна сметка си е тъжен благодарение на хората, които си го правят такъв. Затова и повечето пъти се опитвам да направя грозното още по-грозно - белким се забележи и се спре с тая глупост, която царува по света

ХЗ: Важи ли при теб клишето, че смешният човек задължително е тъжен? КТ: Повечето комици в крайна сметка ги усещам тъжни. Като малък, може би преди изобщо да пожелая да стана актьор, гледах Нос страх – и никога няма да забравя татуировката на гърба на Робърт де Ниро. Усмихнат клоун, ама му тече сълзичка. В едната ръка държи пистолет, в другата – Библията. Тоест – тотален хаос в мозъка на шута. Лутане между тъгата, която му тежи, и иронията, с която пробва да разобличи и заличи тази тъга и глупост

ХЗ: Дай да те върна към импровизацията – щом имаш толкова бързи мисъл и реакция, защо не станеш един водещ? Първо, че има дефицит на добри водещи, второ – виж колко лесно се скоква от екрана към политиката КТ: (Смее се.) Водещ е съвсем друго нещо – изискват се различни познания, пък не съм сигурен в себе си за такава работа, особено що се отнася до политика. Много съм далеч, едва ли бих се справил...

ХЗ: Те останалите да не би да се справят?! Не мислиш ли, че публиката заслужава да получи нещо по-качествено от чалга-култура? Дори самата тя да бъде култивирана, ако щеш КТ: Ти пък що се дразниш?

ХЗ: Просто не мога да разбера що за човек прави и гледа псевдо-риалитита с привкус на теленовела. Не е ли обидно? КТ: Не. Аз нямам против, това са експерименти - в крайна сметка трябва да се мине през всичко. Да не мислиш, че в Америка има само успешни експерименти? Просто само успешните експерименти стигат до нас. Важното е обаче да има голямо производство. Когато го има, неминуемо се появява нещо качествено, което на свой ред води до разклонения, клонинги, и работата става. В България точно това куца. Филмовото производство също е миниатюрно - от 20 заглавия все едно ще се открои като по-интересно, може и да причини някаква нова вълна... А при един-два филма на година е много по-трудно. Ами режисьорите? Като правиш по един проект веднъж на пет години, как да дръпнеш и да се самоусъвършенстваш? За всичко трябва практика. Ето, на мен ми бяха нужни десетина години, зад а се отпусна като актьор...

ХЗ: И? Отпуснал си се, пък произвеждаш хубави неща за интернет, а не, да речем, за прайм-тайма КТ: Това е резултат от много фактори. На първо място - от тежките договори в телевизиите, които не са адекватни спрямо заплащането. Телевизията не ти осигурява доход, с който да се чувстваш спокоен, а често така те обвързва, че дори да ти забранява да снимаш филм, което е абсурдно!

ХЗ: ...В един проект ти се превърна в основен герой, а имаше вето да те използват... КТ: Да – трябваше да снимам до седем епизода, за да се водя епизодик. Именно за това говорим. Никаква свобода за актьора, ставаш зависим от медията

ХЗ: Същото казва и Ованес Торосян в този брой – че една грешна стъпка моментално ще го направи лице на кренвирши, на мляко, на тоалетна хартия, на скреч карти... И затова проектите трябва да се подбират внимателно, дори да изглежда че изпускаш нещо КТ: Точно така. Въпреки че аз моите много не ги подбирам. Квото дойде...

ХЗ: Чак пък! Събирач на трупове например е брилянтен филм - един от най-хубавите български, които съм гледал напоследък КТ: Филми рядко отказвам, киното е велико нещо. Удоволствие е да се снимаш. А и конкретно Събирач на трупове не е комедия, нито черна комедия, а е сериозен...

ХЗ: ...И най-хубавото е липсата на театралничене, което блика от всеки друг проект. Защо така драматично артикулират всички? КТ: Казах ти - защото не се снимат филми, няма производство, няма дори кино образование за актьори. Това е основен проблем. Плюс това актьорите в България са изцяло в театъра. Филмът, предаването, сериалът – това са само бонуси, за да могат да си купят телевизор, компютър, да си купят нещо, да си върнат заемите. Малко са онези, които са строго в киното или в телевизията, които са имали шанса да пробият с готин продукт. Тях обаче ги заливат със страшно много работа, защото са „лица на телевизията“ - и те се скапват чисто физически. Нямаш никаква свобода – правиш онова, което телевизията ти казва, щото имаш договор. По-голямата част не взимат и добри пари

ХЗ: Гледам, че все пак напоследък филмите станаха повече КТ: Миналата година направиха нещо много интересно – разделиха бюджета за кинопроизводство. Дадоха сериозни пари на един голям филм – примерно два милиона, а останалите два или три ги раздробиха на 20 много нискобюджетни неща. Звучи тъпо, но всъщност е готино, защото имаше работа за много хора. Вярно – с малко заплащане, ама пък миналото лято в един ден в София се снимаха примерно пет проекта. Това са пет човека сценаристи, оператори, режисьори, осветители... Ако беше продължило – а то за съжаление не продължи, щото тази година пак промениха правилата - за десет-двайсет години щеше да се създаде филмопроизводство. Щеше да има дебюти, а не да се въртят едни и същи хора, които да си артикулират

ХЗ: Режисьора на Събирач на трупове [Димитър Димитров – б.р.] примерно не го бях чувал... КТ: Да, това му е дебют!

ХЗ: И очевидно е талантлив. Операторската работа на Боби Славков също впечатлява КТ: И на него му е дебют в игрален филм. За това говорим – има млади хора, които са готини и искат да се изявят, но не могат

ХЗ: Каза, че повечето актьори се разделят между различни проекти, но основата им е театърът – толкова ли е сериозна твоята сценична треска, че отказваш да се появиш в постановка? КТ: Да. Много е сериозна

ХЗ: Защо така? КТ: Не знам. Щото има реплики

ХЗ: Е, нали си витизчия? КТ: Да, но съм учил кукли. Първо кандидатствах пантомима - и ме скъсаха. След това пробвах драма, и там ме скъсаха – и се хванах с кукли. Това ми е историята горе-долу. Две години кандидатстване, накрая – кукли. Затова и сценичната треска си остана. Реших да не я преодолея, ха-ха!

ХЗ: Какво стана с Петък точно в пет (онлайн-рубриката с участието на Китодар – б.а.)? КТ: Не знам. Много се надявам да го възстановим. Там си правехме максималното удоволствие, за съжаление без пари. Ако интернет беше добре платен, може би никога нямаше да се занимавам с телевизия, но трябва да имаш спонсор, който да ти стои зад гърба. Само от гледане е трудна работа - ние за шест месеца спечелихме 600 лева! (Смее се.) При положение, че екипът ни е шест-седем човека! Правехме за удоволствие, а и за да видим как може да се развие. Със сигурност има начин - просто трябва да го открием и да възстановим проекта. Удоволствието да казваш онова, което искаш да кажеш, е максимално

ХЗ: Най-малкото се раждат гениални идеи като „И.Б.Б.К.“! [Институт за борба с болките в кура“, тема на един от най-популярните епизоди на Петък точно в пет – б.а.] КТ: Това беше сценарий на Силви [Силвестър Силвестров – б.а.]. Там всеки пишеше - включително операторът Стефан Куцаров толкова се зарази от еуфорията, че написа страхотен сценарий за неграмотността; за това, че сами си заменяме библиотеката с видеотека, киносалона с фитнес и т.н. Още не сме го заснели, но го имаме

ХЗ: Обърнах ти внимание на „болките в кура“, понеже това ми се струва като най-големия порок на нашето общество... КТ: Даже на целия свят!

ХЗ: Преди около пет години те препитвахме за MAXIMтогава каза, че не харесваш думата "свобода" - щото толкова сме се освободили, че вече нямаме отношение към семейството и към хората, че нямаме морални стойности. Болки в кура, демек КТ: То не е точно заради свободата, а заради свободията, разликата е огромна. Свободата е отговорност – също както богатството е отговорност. В момента в България нито едното, нито другото, се приема така. Думата „богат“ всъщност идва от Бог – човек, който има Бога. А не човек, който има много пари. Това е просто придатък. Ние радикално сме си ги изкълчили нещата - свободният човек не е този, който може да се изпърди в рейса и след това да се изхили. Или да се пребие 20 човека и да се изпъне, че е супер. Свободата е отговорност към другите – да си готин пич, да помагаш, да обичаш. Виж, тук нямаме нито традиция на свободата, нито на богатството. На всеки петдесетина години нещата коренно се променят като идеи. Примерно – 50 години трупаш богатство, и аха да дойде някакъв морален процес, когато идват другите, дето искат да са богати. Искат да имат коли, вили, да си купуват планини, да имат неща! После, баш като са се наяли и решават да вкарат нещо в култура или друга реална ценност, режимът пада и идват следващите. Това е цикъл, който стотици години се върти в България. Същото е и със свободата – баш да се изградят принципи и да се научим на някакъв вид свобода - и нещото рухва. Идва нова идеология. Почваме да строим новата свобода. То няма край

ХЗ: Предвид днешното разбиране на „богатство“ не се ли дразниш, че не успяваш да капитализираш от таланта си? Синоптичките в ефирни телевизии май печелят повече от добрите актьори КТ: Абе, опитвам се. Сега със сигурност взимам повече, отколкото преди пет години. Може да е с 500 лева повече като годишен доход, но все пак е повече (Смее се.)

ХЗ: Пак ще те цитирам от онова интервю в MAXIM: Човеците трябва да почнем от нулата. Да си отделим парче земя, да си построим къщичка, да викнем приятелите и те да си построят къщички, да гледаме жито, овошки, доматки и да отглеждаме неща с ръцете си.“ КТ: Е, това е велико! Браво на мен! Велико е, ама трябва много кураж да започнеш от самото начало. Знаеш ли, покрай всички нули и единици, покрай цялото развитие на технологиите и прочие, сме забравили по-простичките неща. Системата ни направи тотално зависими от системата. Не можем да си месим хляб, не можем да заколим животно, ако имаме нужда от месо. Не можем да си отгледаме домати, ако не искаме месо. Преди 20-30 години хората сами си оправяха коли, правеха си ремонти, а сега сме отучени от тези навици. Трябва да викаме специалисти, да си поръчваме и купуваме от специалисти. Дори мобилният телефон и компютърът са зависимост от системата. Няма как да сме самостоятелни

ХЗ: Затова ли искаш да живееш в Сирия? КТ: Това беше преди – защото Сирия беше една от страните, в които имаше междучовешки морал. Но я съсипаха, за да може да се въведе Макдоналдс – и лека-полека системата да си влезе и там

ХЗ: Оправданието е „религиозна война“... КТ: Ако не беше религиозна война, щеше да е война срещу крайнолевите. Или срещу крайнодесните. Ако не беше по идеологични причини, щеше да е на племенни основи. Ако ли не, щеше да е „богати срещу бедни“. Или „шофьори на Фиат срещу шофьори на Тойота“. Можем да се различаваме на всякакви принципи, за да воюваме един с друг. Между другото наскоро стана дума, че в Италия е имало агитки – едните поддръжници на Фелини, другите на Висконти, страшен гъзар! Биели са се по улиците! И аз като малък помня, че онези „от Металика“ биеха онези, примерно, „от Туистед Систър“. Истината е, че хората обичат да се нараняват и могат да открият всякакъв аргумент

ХЗ: В Нигерия това бая си го виждал, предполагам КТ: Да, макар и да си стоях вкъщи, докато се трепеха. А там си беше клане с много жертви, на същия принцип. Знаеш ли как тръгваха конфликтите в Нигерия? Мюсюлмани срещу мюсюлмани! После прерастваха в „мюсюлмани срещу християни“, накрая стигаше до „едно племе срещу друго“. Изпълняваха смъртни присъди на улицата, а армията стоеше и си наблюдаваше. В крайна сметка при конфликтите винаги става дума за пари

ХЗ: Пък тези, които реално колят, си вярват в принципите КТ: Именно! Щото можеш да нахъсаш всеки! Аз мога да нахъсам някого, че пъпчивите хора трябва да бъдат умъртвени! И ще се случи геноцид срещу пъпчивите хора! Лесно е да унищожиш част от населението, за да спечелиш много пари. Много е тъжно, че всичко се върти около парите. Разправяха ми как къщата, в която се помещава турската резиденция, е построена от някакъв, дето произвеждал обувки за войниците по време на Първата световна или Балканската война. За да печели повече, пестял при производството – и обувките се разпадали, войниците страдали, за да може тоя пич да си построи тая къща. И то говорим за българин! Тоест – просто бизнес. Майонезата е от гума? Никой не го интересува. Когато става дума за пари, няма значение дали сме българи, дали има замесени деца... И българите, и децата, са статистика – важното е да има кинти

ХЗ: И тази изродена народопсихология не се поправя със смяна на политуправление КТ: Поправя се само с личен пример – в това съм сигурен! Ако аз, ти, ако още пет човека на улицата решим да променим самите себе си – което е много сложно – ще дадем пример и ще заразим десет. Важно е да се знае, че доброто също е заразно. Много по-бавно заразява, ама пък по-качествено. Защото злото на пръв поглед е адски симпатично. Приятно е да се присъединиш към някой, който смазва другиго от бой. Като го риташ в главата този, който е паднал на земята, ти се качва адреналинът... Ама съм убеден, че и доброто може да се предава от човек на човек

ХЗ: Много често влизаш в образа на, да речем, класовоосъзнат представител на работническото съсловие... КТ: (Прекъсва) А, това си е до сценарий. Лично моето мнение е, че хората не бива да се делят на класи, на бедни и богати. Във всекиго има по нещо добро. Ако си по-простичък, това не те прави зъл, напротив - много често тъкмо у по-простичките хора има повечко добро, отколкото у... по-софистицираните. Те притежават много цинизъм

ХЗ: По-софистицираните страдат и от липса на самоирония. Актьорското съсловие в частност КТ: Да, суетата е проблем, доколкото излиза от нормите. Но в изкуството без нея няма как. Самият аз влизам и чета какво пишат за мен в интернет. Не ми се ще да е така, ама е краста. Искаш да знаеш какво мислят хората за теб, за да знаеш накъде да вървиш... Дори не става дума само за градивната критика – прочета ли позитивен коментар, ми става едно хубавичко

ХЗ: Отдавна се познаваме, пък никога не съм предполагал, че си ходил на курсове за ясновидци КТ: Да...

ХЗ: Засичал ли си ясновидските предавания по телевизията? КТ: Не, не съм. Явно хората имат нужда да вярват в нещо, но според мен не трябва да е точно това. Тук си имаме чудесна религия – православието – ама в крайна сметка и католицизъм да е, и ислям да е, важното е да има Бог, не суеверие

ХЗ: В Щатите точно от телевизора учат на Бог, а после същите телеевангелисти си купуват самолети, за да си пекат религиозните дупета в Доминикана. И пак се връщаме към печалбарството като основа на всичко – как тогава наистина да вярваш в църквата? КТ: То си е на тяхна отговорност. Знаеш ли, не съм сигурен, че тези хора са щастливи. Те може би имат моментно удовлетворение... Караш джет един месец, а след това? Купуваш хеликоптер. След това? Отиваш до Космоса. След това? Садиш дърво на Марс. Ама след това? Хроничната незадоволеност наистина е голям казус, защото няма край. Винаги искаш още, и още, и още. Всичко се превръща в свръхцинизъм, чиято крайна степен е самоубийството. Това е най-висшата форма на цинизма – да посегнеш на себе си, било то посредством наркотици или нещо друго

ХЗ: Твоята дефиниция на щастието каква е? КТ: Да обичаш хората около себе си, за мен това е най-голямото щастие. Да имаш приятели. Да си в общение с Бога. Понякога благодарение на вярата съм се чувствал перфектно – не знам как да ти го опиша... А след това, ако по някаква причина се отдалеча - заради много работа, нехайство или каквото и да било, си влизам в нищото. Най хубаво ми е, когато дъщеричката ми, на година и три месеца, се затича към мен и поиска да я гушкам. Не смятам, че един джет би заменил децата ми – това е абсурд, пълен абсурд! При децата има някаква тъга, щастие, умиление. Има ги всички емоции. Детенцето е толкова чисто, че като се огледаш в него, усещаш колко дълбоко си налазил в лайната. Усещаш какви гнусотии правиш – и че тези гнусотии нямат никакъв смисъл. Това е пътят към радостта и щастието

ХЗ: Тоест, щастието е да си полезен КТ: Точно. Няма да забравя как преди около година забелязах две момчета, закъсали в задръстване на Цариградско – нали се сещаш какви псувни и колко агресия им се струпва в тоя момент. Пък аз, естествено, бързах – да закарам сина ми на детска градина, да закарам жена ми на работа, да се прибера заради среща с приятел, с който да свършим нещо... Подминах ги, и по целия път си казвах: „Не - сега ще се върна и ще им помогна, щото иначе ще съм лайнар!“ Даже си викам, дано никой не им помогне, щото иначе върна ли се, само ще се разкарвам, ще закъснея, жена ми ще почне да ми крещи, ще стане някакво безумие. Върнах се – никой не им беше помогнал, което в моя случай беше супер! (Смее се.) Предложих да им помогна – примерно да ги изтегля до Изток, а после те да си се оправят. Пък се оказа, че са към Младост. Само си представих как до там имам 30 минути, на връщане още 40 в задръстването. Обаче си бях обещал, че ще помагам. Вързах ги с въже, закарах ги до тях, оставих ги, вдигнах на жена ми, там крясъци: „Простак! Защо! Нали ми обеща?“ Объркаха ми се плановете - обаче в крайна сметка бях много доволен, че им помогнах

ХЗ: И това с помагането вече е един вид отживелица КТ: Аз обвинявам системата за това. Всички бързаме – и в това бързане пропускаме човещината, което е ужасно. Все имаме нещо много важно; по-важно от това да помогнеш на човек в беда или на изгубено дете. Чичо на мой приятел например беше паднал зимно време на улицата, никой не се беше обадил на Бърза помощ, и той беше измръзнал до смърт. После оправдания всякакви – тоя е алкохолик, другият е наркоман. И какво – като е наркоман, нека да умре ли?

ХЗ: Как да се научим да живеем бавно? КТ: Няма как. Колкото повече времеспестяващи неща имаме, толкова повече работното ни време се увеличава. И пак е зловещо бързане

ХЗ: Децата водиш ли ги в черквата? КТ: Да. Много ми е важно. Причастявам ги. Синът ми вече два пъти се изповяда

ХЗ: Което е странно – родителите ти са атеисти, ти откъде накъде си такъв? КТ: Смятам, че наистина е Божа намеса... Не познавах Христос, не познавах религията... Църквата я възприемах само като някакъв паметник на културата. Спомням си, че много слушах едно парче на Megadeth - “Anarchy in the USA”, кавър на Sex Pistols. Слушах, слушах, слушах – и някак си осъзнах, че има проблем. Без да знаех защо. Разбираш, че има нещо срещу Бога, без да познаваш Бога...

ХЗ: Megadeth са ти отворили очите за религията?! КТ: Тогава буквално щях да умра. Бях направил перитонит, на косъм ме спасиха – и то благодарение на много случайности. Зимна ваканция, болките започнаха в петък вечер, ама лекарите ми казаха, че имам гастрит. Дадоха ми бускулизин - аз го повърнах, почна да ме боли повече, спрях да ям, не можех да се движа. В понеделник баба ми каза, че се преструвам, за да не ходя на училище – и ме накара да отида. То беше на две преки, но го стигнах за половин час, защото спирах да почивам. Баба се съгласи все пак да отидем при сестрата. Тя ме опипа и веднага ни прати в поликлиниката, за да ми вземат кръв. От там – директно в ИСУЛ, в спешното, на бърза ръка ме оперираха. Все низ от случайности, които ми спасиха живота. Ако ми бяха повярвали, че наистина ме боли, нямаше да ходя на даскало и щях да си умра вкъщи. Там някъде се прокрадна идеята за Бога... След това, незнайно защо, попаднах във Владайската църква – след евангелистите, след йоги и подобни неща – и лека-полека стигнах до православното християнство

ХЗ: Аз пък имам чувството, че тук към религията се обръщаме само в моменти на нужда. Също – че религията, подобно на всичко останало, все повече е начин за капитализиране. Да не говорим за чувството за безнаказаност у хората - наскоро един близък ми разказа как именно в черква, под претекст че иска да дари пари, някакъв го изментил да му обмени сто долара. И после те естествено се оказвали от картон или нещо подобно КТ: Че този човек не е бил вярващ! Аз например, ако не вярвам във веганството, ще вляза в био-веган магазин, и ще го облея с кръв от теле! И няма да се чувствам зле. Единственият проблем тук е чисто морален – иначе, когато не вярваш в нещо, защо да се притесняваш от него? Дали ще е в храма, или пък ще излъжеш възрастна жена да ти даде пари, е едно и също, черквата в случая няма добавена стойност. Гледай сега – порокът е слабост, това са слаби хора. Има много причини - мизерията, в която живеем, несигурността, агресията. Всичко това води до различни видове пороци, съответно до слабости. Да излъжеш, да откраднеш, да набиеш, да убиеш. И понеже няма морален принцип - бил той религиозен, образователен, какъвто и да е – и понеже има слаб контрол от държавата, тези неща се проявяват. Не е хубаво, но е логично. И се оправя с много години усилия от всички страни. От хора, от държава

ХЗ: От военен режим? КТ: Абе, не е решение. Нигерия е във военен режим от сума години – и какво от това? Като минаха към демокрация, пак беше същото безумие. Военният режим просто обслужва генералите. Да не би в Чили да е било готино? Или пък в Никарагуа? Човеците могат да се стегнат само с личен пример. Виж как е в християнството – всичките светии, особено мъчениците, са страдали и са били убивани, пък самите те са се молели за убийците си. Ей това е личният пример. Тоест – аз съм никой, аз обичам хората, обичам и тези, които ме измъчват – защото те са хора и са божие творение. „Мрази греха, а не грешника“ - това е най-величественото нещо в православието... Велико! Всички сме грешници по един или друг начин, но мразим един другиго, а не самия грях. Гледам в интернет как хората се мразят непрестанно. Все си намираме причини – единият е към едните, другият към другите. Делим се на принципи и се мразим. Няма обич. Малко да се появи нещо позитивно, да се хванат хората за него, и веднага се намира някой да го очерни. После идват последователите

ХЗ: По-лесно е да мразим... КТ: Да – злото, както си говорехме, е по-примамливо, ама е по-краткотрайно. Докато доброто е по-дълготрайно, макар и да изисква повече саможертви... Ама си заслужават жертвите, копеле, сигурен съм че си заслужават! Заслужава си да се борим със злото

ХЗ: Хуморът си е начин за борба със злото... КТ: И аз на това се надявам. Ако не е така, значи съм много грешен, ха-ха-ха!

ХЗ: Знаеш ли, че си най-смешният човек в България? КТ: Не съм сигурен дали е така – има много смешни хора

ХЗ: В смисъл - най-забавен. Заради самоиронията ли е? КТ: Тя е най-важна. Гледам да осмивам неща, които сам притежавам. Проблемът е, че хуморът в България е да посочваш някого – а това не е гот. Да се надсмиваш на недъг – че някой пелтечи, друг е куц, трети е беден... Пък най-добре е да се надсмиваш над себе си

ХЗ: Примерно - посредством лицево окосмяване. Как впрочем да си пуснем хубав мустак? КТ: Зависи какъв искаш. Аз например много харесвам тоя тънкия, пезевенкски. Другият готин е младежкият – рехав, не съвсем тънък, ама издава някаква гъзария. Арабчетатта в Белгия ходят така – има нещо много гъзарско и улично, много френско. Жестоко ме кефят. Принципно арабският свят ме кефи

[От съседната маса с тежък акцент се включва собственикът на заведението] СОБСТВЕНИК: Арабското какво те кефи? КТ: Арабският свят, казвам, ме кефи

СОБСТВЕНИК: Страхотна култура! КТ: Да – прекарах известно време в Сирия и бях много впечатлен

СОБСТВЕНИК: Там е истинският арабски свят. Там, а също и в Ливан КТ: Най-добрите ми приятели бяха ливанци!

СОБСТВЕНИК: Аз пък съм арменец. В Сирия има много арменци КТ: На мен ми направи впечатление, че там е смесица от много култури

СОБСТВЕНИК: Да – има асирийци... Знаеш ли ги? От старата Месопотамия

КТ: И всички хора по някакъв начин живееха в мир СОБСТВЕНИК: Докато Америка не еба майката на всичко. Където е хубаво, Америка не иска да е хубаво

КТ: В Сирия има манастири от 50-а година след Новата ера! СОБСТВЕНИК: А Армения като държава 301-а година приема християнството

КТ: Тя е първата, да СОБСТВЕНИК: Тогава сме били съюзници с римляните, велика империя е било

КТ: Точно така. А в Сирия... СОБСТВЕНИК: (Прекъсва) В Сирия не са само черни – има руси, всякакви. Който мине оттам, оставя нещо след себе си. Ама сега вече няма нищо, всичко разрушиха. Само Дамаск се е запазил

КТ: Всяка империя граби... Абе, войната е гадно нещо. Винаги победителят... Победителят печели! (Смее се.) И то печели много пари. За това си говорихме. Истината е, че всяка война е за пари. Всичко е за пари. Тъжно е, ама пък е нормално

 
Текст Христо Запрянов Фотография Васил Германов Оригиналният материал е отпечатан в брой 19 на списание Esquire България. Абонирай се тук

ОЩЕ ОТ Четива

НАЙ-НОВО ОТ ESQUIRE

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

Деян Донков за ESQUIRE!

Добро, естествено, принципно момче!

Христо Стоичков! Ексклузивно за ESQUIRE!

Най-успешният български футболист в историята избра да си каже всичко пред нас!