Деветте песни на Дейвид Боуи, които промениха света

Oбръщаме поглед с любов и тъга към 9 парчета на вечния рок хамелеон, който ни напусна на 10 януари 2016-a, които ни карат да делим кратката, но горда история на рок музиката на два периода - преди и след появата на Дейвид Боуи на музикалната сцена

 

Space Oddity (1969)
След години на лутане в доста неблагодарната нива на фолк рока, Боуи подстрига и боядиса вълнистата си тъмноруса коса в нахално червено, нахлузи ботушите на платформи и тясна блуза. Чао, хипи flower power, време е да кажем "здрасти" на андрогинния рок хамелеон, който ще смени много маски, прекроявайки с измамна лекота попкултурния пейзаж и почти еднолично ще въздигне рокендрола в истинска арт форма.

 

Life on Mars? (1971)
Жените са от Венера, мъжете - от Марс, а Дейвид Боуи е от място, чиито координати и до днес не са ни известни. "Life on Mars?" е парчето, с което той официализира плахия дотогава флирт на рокендрола с андрогинността и сексуалната флуидност, десетилетия преди всички да заговорят за последната. Светлосините сенки, нанесени сякаш с бояджийско мече, около различните по цвят очи (резултат от училищно сбиване, завършило 0:1 в полза на опонента на нашия герой - бел.ред.) и яркочервеното червило изпращат едно ясно и категорично послание - през 1971 е окей да бъдеш точно такъв, какъвто искаш да бъдеш, без да се съобразяваш с дребнобуржоазните норми.

 

John I'm Only Dancing (1972)
Заснето в рамките на един задъхан следобед в Rainbow Theater този шедовър на фотографа Мик Рок шеговито цитира декора на "Jailhouse Rock" на любимата поп звезда на Боуи Елвис Пресли. В случая гореспоменатият декор е потънал в полумрак, за да остави в центъра на прожекторите главния герой - пришълецът от една по-забавна галактика Зиги Стардъст. В поддържащи роли, освен верните му съзаклятници от The Spiders from Mars, са и няколко маскирани полуголи танцьори. Старата госпожа BBC решава, че гей нотките в парчето са толкова явни, че отказва да го излъчи в ефира си.

 

Rebel Rebel (1974)
Зиги е мъртъв, да живее Хелоуин Джак - алтер егото на Боуи от неговия постапокалиптичен и донякъде вдъхновен от антиутопията на Оруел "1984" албум "Diamond Dogs". Това е моментът, когато Боуи ще се раздели с морковенооранжевата коса и прилепналите отвъд степента, която стресира пуританите, гащеризони, за да влезе с шут в следващото си превъплъщение.

 

Young Americans (1974)
През лятото на 1974-а в почивката на турнето си към Diamond Dogs Боуи създава на един дъх и почти изцяло на живо в студиото един от първите примери за бяла соул музика (самият той използва самоироничното определение "пластмасов соул") със своя албум "Young Americans", вдъхновен от музиката на Мотаун и Джеймс Браун. Kaфяв костюм с обемни панталони, бели обувки и зализан настрани рус перчем и карирана вратовръзка - Боуи е слязъл на земята, дегизирайки се като един от множеството млади американци, които са излезли да потанцуват и да си тръгнат с момиче от кварталния опушен бар в Детройт.


Station to Station (1976)
Малко след като се снима в "Мъжът, който падна на земята" на опортюниста Никълъс Рьог Боуи дотолкова се вживява в новата си роля на Слабия блед херцог и вървящата ръка за ръка с нея диета от мляко, червени чушки и кокаин, че тя за една бройка не го убива. Резултатът е един от най-незаслужено подценяваните му албуми с неговия смел микс от краутрок, горчиво-сладка носталгия по 30-те години на миналия век и окултизъм - трите костенурки, на които ще стъпи светът на т. нар. берлинска трилогия "Low", "Heroes" и "Lodger".

 

Heroes (1977)
Поантата на времето, което Боуи прекарва в Берлин, заедно с Иги Поп в леко неискрен опит да се откаже от наркотиците и останалите вредни навици, които славата е стоварила на аристократично кльощавите рамене и на двамата. Точно като Берлин по това време, визията на клипа е крайно минималистична, сурова и анти-сантиментална. Боуи е без грим, облечен изцяло в черно, а фигурата му е очертана от светещ в гърба му прожектор. Двойката, която се целува в зловещата сянка на стената, разделяща града на две, от текста на парчето, е съвсем реална. Нищо, че това не са разделени от Студената война любовници, както гласи градската легенда, а продуцентът Тони Висконти и бекинг вокалистката Мери Хопкин.

 

I'm Afraid Of Americans (1997)
Aлбумът, oт който е парчето, "Earthling" е последният, в който Боуи държи на всяка цена да е в крак със случващото се в рокендрола в момента, преди елегантно и вероятно с облекчение да навлезе в своя неокласически период (албумите от "Hours" до "Blackstar"). Написана в тандем с Брайън Ино и с отчетливи индъстриъл и дръм енд бейс елементи, песента има буквално задъхан клип, в който в ролята на Джони е боготворящият Дейвид, дори повече от нас двамата с теб, Трент Резнър от Nine Inch Nails.

 

Lazarus (2016)
На мястото на тази песен, можеше да е "Where Are We Now" от предишния му албум, но не е, защото Lazarus ще остане в историята, като официалното сбогуване на Боуи със земята, на която беше паднал 69-години по-рано. Тук певецът е прикован на болнично легло, очите му са закрити от превръзки, а гайките, прикрепени към тях, препращат към монетите, които древните гърци слагали върху очите на покойните, за да платят на лодкаря Харон превоза си през реката Стикс. "Look up here, I'm in heaven, I've got scars that can't be seen, I've got drama, can't be stolen, Everybody knows me now" - едва ли може да се да измисли по-добра и лаконична епитафия от тази.

 

 

ОЩЕ ОТ Музика

НАЙ-НОВО ОТ ESQUIRE

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

Четем пънк

Излиза автобиография на Bad Religion

Чуй ново парче от певеца на Depeche Mode Дейв Гахан

В случая песента не "подгрява" за предстоящ солов албум на Гахан, а е колаборация с Humanist