Маса за един, моля!

Kулинарният експерт на Esquire Том Паркър Боулс ти сервира ода за радостите на гастрономичeската интровертност

Ивайло Александров 14 октомври 2019

Да го правиш сам е забавно. Ето, казах го, признах си, че си падам по тази част. И има съвсем малко места, където не съм го правил скандално и безсрамно, напук на буржоазни- те предразсъдъци. В уютни европейски бистра, в претъпкани хонконгски закусвални за дим сум, в мизерни мексикански ресторантчета за такос. Дори насред някоя зловонна пряка в Банкок. По-консервативните членове на обществото може да се мръщят и да го приемат за малко странно, дори извратено, но изобщо не ми пука. Защото да се храниш сам е истински разкош, прохладен, опасан с палми оазис в суровата пустиня на съвременния живот.

Да, добре, знам, че споделените удоволствия на масата са голямо щастие, че простото разчупване на хляба заедно обединява хората повече, отколкото милион добре обмислени конвенции на ООН. Да седиш с приятели и роднини, да нагъваш и похапваш, да плямпаш и клюкарстваш не само е приятен начин да прекараш вечерта. Не, това е нещо повече: първична човешка нужда, патерица за вечно несигурния homo sapiens. Нещото, което заедно със срещуположния палец ни отличава от животните. Но кулинарният онанизъм, самозадоволяването в ресторант е нещо друго, то е време за спокойни размишления и скромен самоанализ, докато седиш в бар, край прозореца или в оживен салон. Това е време да оставиш проклетия телефон с постоянното му писукане и известия. Да забавиш темпото. Да се огледаш. Да наблюдаваш съпрузите с дългогодишен брак, които се хранят в задушевно мълчание, добре отработено в продължение на няколко десетилетия. Или неловко мъчителната първа любовна среща, когато думите едва прокапват, вместо да се леят, а усмивките са със спонтанността на фиксираното меню. Или похотливия възрастен господин с нацупената му „племенница". Или старите приятели, които заедно с храната поглъщат и най-новите пикантерии. Или потиснатите офисни служители, които хапват набързо салата, бъбрят си за работата и отпиват от задължителната минерална вода. Трудно някое място може да се мери с ресторантите, когато искаш да наблюдаваш до безкрай удивителните проявления на живота.

Маса за един, моля!

Рядко променям установените си навици, където и да се намирам. За начало се усмихвам и вдигам показалец с думите: Половината ми обеди и вечери през последните десет години са били насаме. И съм се наслаждавал през всеки един миг от тях.

„Маса за един". После се настанявам удобно и поръчвам първата чаша, наслаждавайки се на опиянението, че цялата маса е на мое разположение. След това натрупвам отгоре й вестници и списания. Или слагам книга, хубава книга. Официално съм твърде стар да се перча с Джойс, Милтън или Елиът. Може да изглежда, че се правя на модерен, но когато се храня сам, искам страниците да се разгръщат сами. Затова предпочитам Лий Чайлд, Харуки Мураками, книги за действителни крими- нални случаи или очарователно непристойни дневници с клюки и автобиографии. Що се отнася до питиетата, обикновено започвам с леденостудено мартини, което пресушавам на две глътки. После идва ред на половин бутилка вино. И може би още половин. Определено още половин. Когато пиячката попада във вените ми и достига до крайниците, притъпявайки тревожността, идеята да прекарам два лениви часа в собствената си компания, с пълна чаша и вкусна кльопачка, изглежда чисто и просто прекрасна.

И стигаме до храната. Като човек, прекарал десет години в системата на британските интернати, нямам никакво желание да споделям. Сечуанското хуого си заслужава, както и агнешката плешка на бавен огън. Но тази глупост с „да ядем от една чиния" е анатема за мен. Искам всичко. Трябва да призная, че вечерята насаме има някои недостатъци в ресторант, където по правило храната се споделя – в китайски или в индийски дворец на удоволствията. Гледам с копнеж всички ястия, които не мога да имам, ястия, които бих споделил с приятел или група хора. Въпреки това винаги прекалявам с поръчките и всеки път се налага да уверя сервитьора тихо и виновно, че да, знам, че съм поръчал много. Ще го изям до последната троха. И в повечето случаи наистина го правя. Не ме бива в много неща. Но в лакомията съм ненадминат.

Половината ми обеди и вечери през последните десет години са били насаме. И съм се наслаждавал през всеки един миг от тях.

Всеки уважаващ себе си ресторант посреща самотните клиенти с отворени обятия. Кийт Макнали, ресторантьорът, който стои зад нюйоркските гурме светилища Balthazar, Minetta Tavern и Augustine, е въвел правилото да се сервира безплатна чаша шампанско на всяка жена, дошла да се храни сама. За него тяхното присъствие е върховното признание. Потвърждение, че атмосферата е каквато трябва да бъде. Виждам хора да се хранят сами, независимо от какъв пол са, и ликувам.

Наслаждавал съм се сам на някои от най-хубавите си обеди и вечери. Спомням си салатата с патешко до река Меконг във Виентян, когато мракът се спусна бързо и ревът на рикшите бе заменен от крякането на жаби. А също и ненадминатите свински гърди в Angelo’s в Далас; tacos al pastor в миниатюрния ресторант в историческия център на Мексико. Всъщност бих казал, че половината ми обеди и вечери през последните десет години са били насаме. И съм се наслаждавал през всеки един миг от тях. Е, да, имало е и препятствия. Италианците така и не са схванали съвсем идеята, че човек може да се наслаждава на храната сам, в мълчание. Ливанците също. И глупавите правила на скъпите ресторанти понякога се оказват същинско изпитание, въпреки че това се дължи на ниския ми праг на търпимост към скуката и безмилостната тирания на дегустационните менюта.

alone

​​​​​​​Спомням си, че преди години отидох на вечеря в Tetsuya’s в Сидни. По това време беше по-трудно да си направиш резервация там, отколкото да попаднеш на приличен английски футболен отбор, но с обичайните заобиколни машинации бях допуснат вътре. Както и да е, трябваше да се справя с дълго и разтеглено дегустационно меню. На четвъртото ястие типично весели австралийци се съжалиха над мен. „Ела при нас, приятел – изреваха те, – не може да седиш сам, да му се не види!" Като истински англичанин аз започнах да хъкам и мънкам и почервенях като домат. Колкото и да беше мило от тяхна страна, нямах никакво желание да се присъединя към тях. Така че те попитаха главния сервитьор… който им отказа. Защото бях с две ястия пред тях и персоналът в кухнята щеше да възнегодува. Те не останаха доволни. Аз бях в екстаз.

Не е срамно или осъдително да се храниш сам. Очевидно. Парите ти миришат по същия начин като на останалите, а също и бакшишът ти. Често храната е дори по-вкусна, когато други хора не я развалят с мнението си. И това е нещо, което човек трябва да приветства и харесва, а не да се страхува от него и да го мрази. Не ме е грижа, ако хората мислят, че нямам приятели. Това е индивидуално удоволствие, прелестна отмора от влудяващата тълпа. Двама души може да са компания, трима да са тълпа. Но едно… едно е вълшебното число.

ОЩЕ ОТ Питиета

НАЙ-НОВО ОТ ESQUIRE

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

Изкуство в чиния

Таен японски майстор е автор на една вкусна комбинация от кулинария и изкуство

Judas Priest пускат собствен ром

Напитката ще е в силно ограничен тираж