Христо Шопов ексклузивно за ESQUIRE!

"Ако трябва днес да се направи филм с посланието на Вчера? Ха... Бих бил любопитен да го видя..."

22 ноември 2017

Разцепва секундата за срещата ни. Веднага разцепва и един мит - за киселия интроверт, който бил просто невъзможен събеседник. Сваля слънчевите очила, които носи въпреки мрачната сутрин, и грейва в усмивка. Остава си един такъв готин през цялото време. Само в очите му се чете някаква особена, позитивно-радичкова тъга. Ами, не - Христо Шопов няма да го видиш да се шляе из парка, да пие кротко в бара, или пък да се пеняви в сутрешен блок. Неговият бунт е тих - като на Иван от Вчера. Негов си е, личен. Твърди, че хората нямат нужда от мъдростите му, ала не е пасивен. Предпочита да се изразява чрез изкуство. 53 години и 68 филма по-късно сякаш не е променен. Той е земен, човечен, вглъбен, говори малко, подбира думите. Връща се към Вчера, към Любовното лято на един льохман, към Маргарит и Маргарита с носталгия, но не напомпана, а критично осъзната. "Имам един голям филм", така започва... и свършва темата за Страстите Христови - лентата, която го превърна в най-успешния български актьор зад граница. Други на негово място биха капитализирали безсрамно; той обаче едва зачеква темата. Личи, че не му идва отвътре. Синът на големия Наум Шопов е от онези, за които те е яд на България - в смисъл, че тук и сега няма повече като тях. Напоследък, за наше щастие, е много зает с театър. Не го е планирал, но му доставя удоволствие. Пише му го на лицето.

 

ВИКТОР ИГНАТОВ: Актьорството предполага да си социално отворен тип, обаче ти си тоталната противоположност... ХРИСТО ШОПОВ: Така е, ха-ха. ВИ: Не ти ли пречи? ХШ: Ами, понякога ми пречи. При всички положения професията ми е свързана с някакви, да ги наречем, светски изяви, които аз пропускам. Но пък това е по-силно от мен, тъй че... ВИ: Идва ти отвътрe? ХШ: Точно. Освен това смятам, че е късно да се променям. ВИ: А изобщо променял ли си се? Например след граничната петдесета година? ХШ: Годините са цифри. Не знам - може би и при мъжа, и при жената, се променят някои неща след тази възраст. Едни помъдряват, други си мислят, че са помъдрели. Аз лично не мога да преценя. При всяко положение човек се променя с годините - и то не в посока, която му харесва.

Христо Шопов ексклузивно за ESQUIRE!

ВИ: Поглеждаш ли назад? ХШ: Случва ми се, да. ВИ: И съжаляваш ли за нещо? ХШ: За много. Чувал съм хора да казват, че за нищо не съжаляват и биха изживели живота си по същия начин. Аз, ако имах тази възможност, бих променил много неща. Разбира се, няма да ти кажа кои, ха-ха. ВИ: Доста типично за мислещите хора. ХШ: Виж, всички се учим. Ако смяташ, че би изживял живота си по същия начин, значи имаш твърде висока оценка за себе си. ВИ: С какви мисли се буди сутрин Христо Шопов? ХШ: Различни. Обикновено, ако съм в някакъв работен процес, мислите ми са свързани с работата. Това е първото. Иначе са най-различни. ВИ: Като каза работа - на 7 април ти предстои премиера на постановката Всичко или нищо, в която си партнираш с Лилия Маравиля и Ирини Жамбонас. За какво иде реч? ХШ: Съвременна българска пиеса, в която се говори за най-важните и вечни теми като любовта и приятелството. Имаме един не съвсем класически триъгълник между мъж и две жени, има много смешни и не дотам смешни ситуации. Надявам се да е приятно за зрителите. ВИ: В момента обаче си на турне? ХШ: Да, напоследък доста пътувам. Изнасяме Догодина по същото време. Като излезе и Всичко или нищо, ще правим и двете. ВИ: Чувстваш ли се в кожата си? ХШ: Много добре се чувствам. Догодина по същото време е пиеса, която е доста далече от мен и ми е интересно. Това е от този тип любовни истории, за които мечтаят доста хора, но никой не си го признава, ха-ха. ВИ: Защо така? ХШ: Смятат, че е страхотно всяка година, на една и съща дата, да се виждат с някого, с когото им е приятно. Никой не си признава, но всички си го пожелават тайно. ВИ: След Love.net вярваш ли, че любовта от пръв поглед може да се случи и посредством компютри? ХШ: Любовта може да се роди по много начини. Може да бъде всякаква. От пръв поглед, от първи чат... ВИ: Хората те приемат в по-мъжкарски, по-мафиотски, по-ченгеджийски образ. Напоследък обаче като че ли залагаш на романтиката... ХШ: Не, не залагам. Така се случва. Например - никога не съм си представял, че ще се занимавам отново с театър, при това толкова активно. Сегашната ситуация обаче е такава, че играя основно в театъра. Никога не съм си мислил, че така ще се случи.

ВИ: Беше спрял за близо 15 години... ХШ: Стечение на обстоятелствата. Не съм взел категорично решение - от утре повече не се занимавам с театър. Както и сега с това връщане на сцената. Всичко стана с едно телефонно обаждане. ВИ: Един от последните ти филми е Кербала - разказва се за полския и за българския контингент в Афганистан... ХШ: Не го харесвам този филм. Разбира се - давам си сметка, че това е полската гледна точка на събитията. Те правят филм за техните герои и е нормално акцентът да пада върху тази част от историята. Историята обаче просто не е такава. Нещата са представени доста тенденциозно. В някаква степен бях подведен. ВИ: Защо не отказа? ХШ: Когато приех това предложение, нещата изглеждаха по различен начин. С течение на времето постепенно се промениха. Първоначално полската идея за нещата бе водеща, но тя не е коректна. Макар филмът да няма претенцията да бъде документален, все пак - когато става дума за толкова болезнена тема, а сюжетът е по истински събития - според мен коректността би била плюс. Иначе е много добре направен, с много малко специални ефекти - в смисъл, че когато нещо гърми, то гърми наистина. ВИ: Наложи ли ти се да стреляш? ХШ: Аз съм стрелял много през живота си. Но там наистина се постреля. Класически военен екшън. Просто да беше по-истински... ВИ: Откъде тази страст към стрелбата? ХШ: Това е едно от хобитата, за които нямам много време напоследък. Но - да, изкушен съм от оръжията. ВИ: Имаш ли си лично такова? ХШ: Имам. ВИ: Ходиш ли на лов? ХШ: Стрелям само по мишени и само на стрелбище. Смятам, че хората, които убиват за удоволствие, един ден си плащат. ВИ: Вече имаш и документална лента на тази тема - Stand By, в която се разказва за динамичната стрелба. Защо реши да я направиш? ХШ: Просто се занимавах с това, макар и любителски. Част от хората, които го правят, са ми приятели. ВИ: Т.е. не си искал нещо да кажеш или покажеш? ХШ: Имах желанието този филм да достигне до повече хора, което в България се оказа не толкова лесно. Дори да си направил нещо ей-така - и да си склонен да го подариш. И да подариш не е лесно. Но не ми се влиза много в тая тема. Филма го има в YouTube и на моята страница - който проявява интерес, може да го гледа.

ВИ: Това ти е първата работа като режисьор. Мислил ли си да се хванеш по-сериозно? ХШ: Много пъти. Даже съм се опитвал, стигал съм донякъде, ама нещата са се проваляли. В момента също си мисля за нещо. ВИ: Какво те спира? ХШ: Обстоятелствата. Стигал съм два пъти до начало на снимки... и в последния момент се оказва, че няма как да се случи. Поради финансови причини, разбира се. ВИ: Толкова ли не вярват? ХШ: Не. Не вярват. Освен това си дават сметка, че един филм в България не може да бъде печеливш. По абсолютно никакъв начин. Няма да коментирам колко процента разпространителите вземат от всеки продаден билет. У нас пари от кино не могат да се спечелят. ВИ: Пробвал ли си с платформите за независимо кино? ХШ: Не съм. Сега имам нещо в главата си. Ще видим докъде ще стигнем. ВИ: Усещам, че си полубунтарски настроен, затова ще те върна назад - колко луд всъщност бе бунтарят Иван в истинския живот? ХШ: Хм, ние живяхме в доста различно време. Не бях добър ученик - с което, разбира се, не се гордея. Смених няколко гимназии, завърших много трудно средното си образование в провинцията, в Костинброд. ВИ: Вярно звучи трудно... ХШ: Просто в София вече нямаше как и къде. Но това не беше някакъв осъзнат протест срещу системата. Окей, не исках да ходя униформен на училище, не исках да се подстригвам... Но като цяло не е било нарочен бунт. Такава беше средата около мен. Не бяха много хората, които се бунтуваха. Масата си ходеше униформена и подстригана. Смяташе, че това е нормално. Но не се гордея с това - по никакъв начин не смятам, че е някакво геройство. ВИ: Вътрешно обаче си кипял... ХШ: Да - бях много горд с това, че съм против системата. ВИ: Мислил ли си за трайна емиграция? ХШ: Да. Отчитам факта, че не го направих, като една от най-големите си грешки. Точно преди 10 години беше. ВИ: Нещо конкретно ли те спря? ХШ: Май не проявих достатъчно смелост. А и когато човек не е сам, а има семейство, отговорностите са малко по-различни. Синът ми беше много малък тогава. Но вероятно не ми достигна решителност. ВИ: А какво генерално се случи с поколението от Вчера и с вашия бунт? Изгубихте ли се? ХШ: Най-точната дума е това. Просто в някакъв момент преставате да се чувате и да се виждате. Всеки потъва в собствения си бит. Губи се в него. В един момент си даваш сметка, че вече няма какво да си кажеш с тези хора. Ще си припомните за 15-20 минути някакви неща от миналото и после ще се окаже, че нямате общи теми. ВИ: Не поддържаш ли все пак някаква връзка с някои от тях? ХШ: Почти не. ВИ: Боли ли те? ХШ: Боли ме за няколко конкретни приятелства, които се размиха в годините. Вероятно и аз имам вина, защото едно приятелство трябва да се храни, да се поддържа.

ВИ: Ако трябва днес да се направи филм с посланието на Вчера, как би звучал? ХШ: Бих бил любопитен да го видя този филм. ВИ: Веднага ще направя препратка - защо днешното българско кино толкова залита към соца и към темите за нашето минало? ХШ: Уморително е това. Макар че има филми, които са стойностни. Например за мен Досието Петров е един от най-честните по темата за прехода. По никакъв начин той няма претенцията да е документален или да е стъпил върху истински събития. Много реалистичен филм. Иначе тази тема наистина омръзва. На хората, които помнят и са живели в това време, не им е много приятно да се връщат там. Младите пък не знаят нищо и хич не ги интересува. ВИ: Защо така се получава - може би сценаристите си мислят, че по този начин ще разтопят публиката? ХШ: Не знам, нямам обяснение. ВИ: Дали пък нямаме добри сценаристи? ХШ: О, това е основен проблем въобще в киното. Много стара истина е, че ако няма добър сценарий, няма как да се получи добър филм. Явно липсват теми. Има го и другото - това залитане с фейсбук групите за старите български филми и т.н. Може би някой си мисли, че ако направи такава тема, по някакъв начин ще се доближи до старото кино, което липсва на хората. Защото факт е, че старото българско кино, в малкото случаи, когато не е било политически ангажирано, е много добро. ВИ: Може би това е някакво обяснение... ХШ: Да, същото е с глупавите реклами. Бирата е от едно време, всичко е от едно време... Изключително креативно, ха-ха. ВИ: Може ли днес театърът да те направи популярен? Или не става без рекламите, телевизията, риалититата? ХШ: В момента без телевизия никой не може да стане звезда в България. Първо - хората ходят много по-малко на кино, а театралната публика е по-различна. Преди години тези неща се случваха по друг начин. Сега въобще много се говори за звезди. Звездата от не-знам-си-кой телевизионен формат, звездата от еди-кое-си риалити... А и самите те се изживяват като звезди. Аз това не го разбирам. ВИ: В театралната гилдия говорят за колегите си, минали на страната на киното и телевизията, като за възгордяли се. Защо така? ХШ: Поради простата причина, че не са имали шанса да снимат. Това е. ВИ: Завист? ХШ: Най-честната дума е завист. Въпреки че те никога няма да си го признаят. Продължават да не ме обичат много. Аз имах страхотни проблеми след Вчера, когато снимах Маргарит и Маргарита. Театър "София" не ме пускаше да снимам. Казаха ми: ако искаш да снимаш, ще напуснеш театъра. Последно решиха да ми дадат неплатен отпуск - директорът на театъра Илия Раев, към когото се отнасям с много приятелско чувство, също се снима в този филм, та затова. Като цяло може би има някаква завист, която е прикрита зад реплики като: "Абе, този не става за театър".

[caption id="attachment_4318" align="alignnone" width="620"]

Esquire - April 2016[/caption]

ВИ: Мислил ли си с какво щеше да се занимаваш, ако не беше актьор? ХШ: Не знам. Нямам някакви специални умения. ВИ: Имаш - преброих 68 филма с твое участие - поправи ме, ако греша... ХШ: Никога не съм ги броил. Имам колеги, които сами си обявяват в колко филма са играли. Примерно - от 80 нагоре. Ако моите са 68, вероятно в десет от тях реално съм играл. Другото са някакви появявания, което не го отчитам. Това просто част от пътя. Начин да преживяваш. Но не можеш да кажеш, че имаш 80 филма. Тук не става дума за бройка. Същото е като да броиш с колко жени си бил. ВИ: Кой е най-любимият ти филм, най-запомнящият момент? ХШ: Много е различно. Аз имам един голям филм, за който избягвам да говоря по ред причини. Една част са лични. Това е филм, който ми е дал много, но понякога се замислям и какво ми е взел. И не съм сигурен кое е повече. Но наистина не искам да влизам в подробности. ВИ: Добре, да подходим другояче. Там си в ролята на Пилат Понтийски, всъщност два пъти си го играл. Стана ли ти по-близък, да не казвам симпатичен, неговия образ? Успя ли да го разбереш? ХШ: На мен даже ми стана симпатичен, защото се поставих в обстоятелствата, в които се е намирал самият той. Голямата омраза срещу този филм дойде от един етнос, който - за съжаление - притежава киното. Представа се чупи. Не Пилат Понтийски разпъна Христос. Това е общата заблуда. Той не би могъл да реагира по никакъв друг начин. Освен това, ако навлезем в тази тема, какво щеше да се случи с Библията, ако го нямаше Юда, който да предаде Христос? Какво става с цялата история? Как щеше да звучи това нещо? Аз приемам, че всичко това се е случило по предварително начертан път. Всеки е имал своята роля в това събитие. Но вината не е на Пилат, според мен. И не само според мен. ВИ: Вярващ ли си? ХШ: Да, без да съм религиозен. ВИ: В какво вярваш? ХШ: Вярвам, че има бог, но не си го представям конкретно нарисуван. По-скоро метафизично. Вярвам, че той е един за всички. Не съм любител на подобна литература, но преди години четох Ошо, не си спомням точно коя от книжките. Той казва, че светът е бил дарен с много посветени мъже - Исус, Буда, Кришна... В момента, в който тези хора са си отишли, техните ученици, в страха си, са измислили правилата - и са се превърнали в брокери. Което не е лишено от смисъл. ВИ: Не те ли сърби всичките тези послания и мисли да ги предадеш на по-широка публика? ХШ: Не, не смятам, че съм достатъчно мъдър, за да занимавам хората със себе си. Толкова много хора го правят, че ако започна и аз, ще бъда един многото, ха-ха. Кой ли не написа книга. ВИ: Ангажиран ли си политически? ХШ: Не, по никакъв начин. Всъщност дотолкова, че ненавиждам една партия. През всичките тези години на прехода тя нямаше смелостта да се извини. Защото продължава да е на 100 години. Те приемат миналото си, не се разграничават от него и не се извиняват... Дотам съм ангажиран. ВИ: Гласуваш ли? ХШ: Да. ВИ: Търсили ли са те от някоя партия? ХШ: Никога. Всъщност в онези години – май беше в началото на четвърти курс - се опитаха през един мой колега да се свържат с мен. Аз обаче бях изключван от Комсомола, което щеше да е проблем. Но пък ако бях изявил желание, щяха да намерят начин да заобиколят тази подробност. ВИ: Ако сега ти предложат? ХШ: Не, не ми се занимава. Просто виждам какви коментари и каква омраза се лее върху колеги, които по някакъв начин са замесени с която и да е политическа сила. ВИ: Добре, но ако идеологически си свързан с определени виждания, не смяташ ли, че все пак това е един вид мисия. Не се ли чувстваш отговорен на базата на това, че си известен? ХШ: Не, не. В Щатите например е много по-различно. Но пък наскоро четох нещо интересно - разбираш, че в момента, в който цифрите започнат да говорят, думите олекват. За един месец Тръмп е намалил вътрешния дълг със седем милиарда и е открил 300 000 нови работни места. Ако това е вярно... Става дума за цифри, които никой не може да обори. Ама на някой не му харесва Тръмп, ама това, ама онова. На мен по никакъв начин не ми е симпатичен, но има цифри. Ако те са верни, всичко друго олеква. ВИ: Като си говорим за Америка и за цифри - само парите ли са определящи в киното? Толкова ли е трудно да се правят добри филми и в България? ХШ: Основно определящи са парите. Вече толкова години у нас са Nu Image, които в момента са Nu Boyana; UFO, които са БУФО - американски компании, които развиват активна дейност в България. Имаше много италиански фирми. Покрай това всичките български технически екипи са на изключително високо ниво. Просто с годините те се научиха как се правят нещата и въобще не са по-лоши от чуждите екипи. Дори ги дърпат зад граница. ВИ: Те ли са причината толкова много чужди продукции да се снимат у нас? ХШ: Основно идват, защото е по-евтино. И - да, тук има подготвени екипи. Макар че държавата не създава най-добрата среда за тях. В много страни им връщат ДДС-то. Говорим за огромни пари. Ако не се промени законът, който няколко пъти вече се опитаха да докарат до разглеждане, тези компании ще си тръгнат. Ще отидат в Румъния, в Полша, в Чехия, където също има много подготвени хора. ВИ: Защо вие, самите актьори, не вземете нещата в ръце? Да отидете при министъра на култура и да кажете - това и това смятаме, че трябва да се случи? ХШ: Много хора го правиха. Да - не са актьори, но това не е проблем на актьорите. ВИ: А на кого? Отгоре ли трябва да се случат нещата? ХШ: Не знам. Проблемът е, че в България хората винаги трябва да се делят по някакъв признак. Когато ставаше дума, че този закон трябва да се разгледа и да се гласува, български продуценти скочиха и казаха, че ще обслужва само чужди интереси. Което не е така. Всичко се размива, по един или друг начин.

[caption id="attachment_2587" align="alignnone" width="909"]

Фотография Ивайло Станев / Creative Hall[/caption]

ВИ: Тази тема явно ти е неприятна, затова ще те върна назад - кои бяха детските ти кумири в киното? ХШ: (Замисля се) И до ден-днешен обожавам старото френско кино. Сега някои искат да приличат на Скалата, обаче моите кумири бяха други. Много харесвах Белмондо. Ален Делон – не, защото е прекалено красив. Него го харесваха жените. Но Жан Маре, Жан Габен, Лино Вентура... Много са. ВИ: Те ли те запалиха по актьорството? Или нещата се случиха по семейна линия... ХШ: Ха-ха, станах актьор по линията на най-малкото съпротивление. ВИ: Кога разбра, че си добър? ХШ: Не съм си задавал този въпрос. Понякога, когато гледам нещо след години, си казвам: "Да, това можеше да изглежда по различен начин". При актьорите винаги е така. Ако гледаш нещо и много се харесваш, значи има някакъв проблем. При нас винаги има нещо, което не ни достига. ВИ: Кой е последният филм, който истински те развълнува? ХШ: Хм, затрудняваш ме. ВИ: Защо, няма ли добри филми напоследък? ХШ: Има много филми, но не мога да посоча някой, който наистина да ме е заковал в добрия смисъл. ВИ: А имало ли е роля, която си искал много да изпълниш, но не си имал възможност? ХШ: Да - главно в чужди продукции. Разминавал съм се на косъм по някакви причини. Миналата година не беше добра в това отношение. Разминах се с три или четири доста големи проекта. Но има и такива моменти. ВИ: Как си почива Христо Шопов? ХШ: Много-много не разбирам смисъла на думата "почивка". Далеч е от мен. Има хора, които сядат и си казват: "Аз сега ще си почивам". Аз, колкото и да бездействам, имам нещо за правене. Когато съм снимал филм, който много ме е ангажирал, в първите два свободни дни се чувствам много добре. На третия започва да ми липсват работата, хората. Понякога преходите от филм към филм са доста тежки. Тогава, когато има голяма пауза. А при мен се случва. ВИ: Губиш ли лесно ритъм? ХШ: Вероятно. Както се случи с връщането към театъра. В един момент си даваш сметка, че си позабравил някои неща, въпреки че става дума за една и съща професия. Актьорът е във форма тогава, когато работи. ВИ: От какво най-много се дразниш? ХШ: От шума. ВИ: В какъв смисъл? ХШ: Шумът е свързан с простотията, с попфолка... всичко това е шум. ВИ: Добре, но има един парадокс - оплакваме се, че сме чалга нация, пък театралните салони са пълни. ХШ: Защо не отидеш да погледнеш афишите? ВИ: Гледам ги всеки ден. ХШ: Ако погледнеш заглавията, ще си отговориш на много въпроси. Има едно нещо, което никак не е хубаво. Много колеги, в името на това да имат пълни салони и да печелят - в което само по себе си няма нищо лошо - страхотно свалят нивото и вкуса. Приучават публиката на това. За мен е голям проблем. Не съм сигурен дали касае само България. Българинът отива на театър, за да се насмее. Там не е ли много смешно, той не отива. Говоря за масовия зрител. Човек трябва да има друга потребност, за да отиде на театър. Но шумът е навсякъде. ВИ: Това ли е нещото, с което никога не би се примирил? ХШ: Никога. Сега, като пътуваме с Лилия Маравиля за Догодина по същото време, има хора, които седят и ни чакат отвън. И ни казват: "Ние сме забравили какво е театър. Преди вас бяха еди-кои си, след вас са еди-кои си, но не е същото". Много е хубаво да има конкуренция, да са пълни залите, но актьорите имат мисия да възпитават добрия вкус, съответно и вкуса на публиката. ВИ: А защо е тази потребност у хората да се насмеят? ХШ: Не смятам, че животът им е толкова труден и че отиват, за да се разтоварят за час и половина. ВИ: Един вид сме сеирджийска нация. ХШ: О, да. За съжаление е така.

ВИ: Обичаш ли България? ХШ: Разбира се, че я обичам. ВИ: Но пък май ти е тъжно. ХШ: За съжаление загубихме твърде много години в този преход, в който нищо не се случи. Ако погледнем какво стана във всички бивши социалистически страни... Румъния е толкова далеч, че не би трябвало изобщо да се сравняваме. Да не говорим за Чехия, за Полша. Но те не губиха време. Там преходът не беше плавен. Те просто го направиха. А тук всичко е плавно и се прави от едни и същи хора. От една партия в друга. Не знам как голяма част от тях не изпитват някакво неудобство от този факт. Да не говорим за това, което се случва в последните дни. ВИ: Ти си изпуснал момента за емиграция, късно ли е за децата? ХШ: Дъщеря ми живее в Германия. Наум иска да остане тук, но аз ще го приветствам, ако реши да излезе. ВИ: Той май тръгва по твоите стъпки... ХШ: Не. Това, което прави в момента (б.а. - Наум Шопов-младши се снима в сериала Откраднат живот), е инцидентно. Той е пети курс медицина. Дълбоко се надявам да не се повтори изявата му като актьор. ВИ: Защо? ХШ: Той направи съзнателен избор. Започна да се занимава с нещо друго и ми каза: "Аз няма да живея по този начин". Сега прие тази роля, защото става дума за медицински сериал - тема, която му е близка. Но така или иначе няма да се занимава с актьорство. С неговата професия навън би могъл да има по-добри възможности. ВИ: Подкрепяш ли го? ХШ: Подкрепям всеки негов избор. ВИ: И накрая - един твой приятел ни подшушна да те питаме дали вариш ракия... Не знам какъв точно е подтекстът... ХШ: Ха-ха! Аз не варя, но познавам хора, които варят. Отношението ми е абсолютно положително. ВИ: Къде и с кого се вижда Христо Шопов догодина по същото време? ХШ: Не знам. Искам да съм с близките си и с малкото приятели, които имам. Но толкова дългосрочни планове не правя. Има хора, които планират живота си, ама аз така и не успях да се движа по този начин.

 

ТЕКСТ ВИКТОР ИГНАТОВ ФОТОГРАФИЯ ИВАЙЛО СТАНЕВ / CREATIVE HALL Оригиналният материал е отпечатан в брой 26 на списание Esquire България. Абонирай се тук

ОЩЕ ОТ Интервюта

НАЙ-НОВО ОТ ESQUIRE

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

10-те неща, от които трябва да отвикнеш!

Носене на цайси! Шофиране! Лежане в гроб!

Прекалено тесен ли ти е костюмът?

Или защо толкова много мъже изглеждат като наденички