Бунтовник с кауза

05 март 2018

Вдъхновение, бунт и преоткриване са трите думи, които най-добре резюмират вече почти 40-годишната му кариера. Той е героят на десетки култови ленти и любимец на критиците, но въпреки това самият той остава все така енигматичен, сдържан и здравословно дистанциран от врявата и безумието на Холивуд. В навечерието на най-добрата му роля досега в „Най-мрачният час“, Дейвид Томсън се пита кой е истинският Гари Олдман, и какво му предстои оттук нататък?

  

Може ли актьорът, прочул се с образите на Сид Вишъс, Джо Ортън и Дракула, наистина да изиграе величествения Чърчил? Един кратък ретроспективен поглед в историята показва, че този велик политик не е започнал пътя си особено величествено. Когато 65-годишният Чърчил става министър-председател през май 1940 г., вероятността да запише името си със златни букви в световната история не изглежда никак голяма. Лидерите на Консервативната партия гледат на поемането на този висш пост от Чърчил, след дискредитирания Невил Чембърлейн. като на доказателство за отчаянието и неминуемия крах, който грози Великобритания. Някои от тях дори са кроят планове да го отстранят. В такъв момент властта е да бъде нож с две остриета.

Гари Олдман има много по-добра репутация от тази на Чърчил в началото на политическата му кариера, но това не значи, че той някога е бил глезеното дете на Холивуд. Не се опитва да мине за чаровен сърцеразбивач като Джордж Клуни или за безупречен джентълмен като Бенедикт Къмбърбач. Олдман никога не е имал за цел да изглежда като част от висшето общество. Дори маниерите му не са твърде английски, защото е прекарал по-голямата част от живота си в Ел Ей и предпочита да играе американци, особено ако са психопати кати Лий Харви Осуалд в „Джей Еф Кей“ (1991). Преди да изиграе Джордж Смайли в„Дама, поп, асо, шпионин“ най-близката среща на Олдман със заветната статуетка е като Сид Вишъс. Ужасените членове на Академията разбира се не му я присъждат, тъй като търсят по-изтънчена и нюансирана актьорска игра.

От десетилетия Олдман е смятан за впечатляващ актьор, но и такъв, който се води не толкова от напътствията на режисьорите, с които работи, а собственото си първичен инстинкт и вдъхновение. Филмите му, в които играе, са изключително разнообразни, но той рядко е звездата, около която се върти всеки от тях. Тези, в които е в главната роля, нямат особен касов успех, защото той няма нищо общо с типажа на всеобщ любимец. Шеговито казано, името му продава билети точно толкова добре, колкото той се държи по светските предавания, в които имат неблагоразумието да го поканят. Никой кастинг агент няма да ти каже: „Намери ми някой като Гари Олдман“, защото Олдман просто няма аналог в Холивуд. Той с удоволствие се губи в джунглата на многото си коренно различни роли. Няма как да му бъде поставен етикет или да бъде вкаран в някоя удобна категория. Образите, които създава на екрана са толкова живи и пълнокръвни, че личността на актьора зад тях остава скрита и неуловима.

Олдман никога не е правил нищо, за да бъде любимец на зрителите или от кино индустрията. Възхищението от таланта му го кара да се чувства неудобно и той продължава да избягва старателно интервютата и всяка друга форма на публична изява. Той е бунтар, на който не му пука за филмовите награди и репутацията, с която се ползва в бранша. Нещо от тази нагласа се е просмукало и в превъплъщението му като Чърчил. Неговият Чърчил е емоционална развалина – на плещите му тежи тежката задача, да спаси нацията, но самият той е човек, който отчаяно се нуждае от спасение.

Кой е истинският Гари Олдман?

Да започнем с това, че е роден на 21 март 1958 г., само три години след като обърканият и тежко болен Чърчил се оттегля от поста министър-председател. Лондон , по чиито улици расте Олдман в края на 50-те, все още носи белезите от Втората световна война и странното проклятие на победата: пораженията от бомбардировките още се виждат с невъоръжено око, храната е с купони, а мъжките дрехи са в различни нюанси на сивото. Картината се допълва от факта, че бащата на Олдман е моряк, преквалифицирал се в заварчик и малко по-късно зарязал семейството. Със своя отсъстващ баща-алкохолик, Гари Олдман е типичен син на работническата класа от югоизточен Лондон (много преди той да стане скъпият район, който е днес). В онези времена британското кино е под знака на имена като Дърк Богард, Джак Хокинс, Доналд Синдън и Ричард Тод. Ерата на грубия реализъм все още предстои, макар че влиянието на поколението на сърдитите млади мъже в лицето на Джон Озбърн, Харолд Пинтър и Том Стопард се усеща все по-силно. На Острова настъпва ерата на актьорите от работническата класа – Албърт Фини, Том Кортни, Робърт Шоу, Питър О‘Тул и Майкъл Кейн. Гари е на пет, когато The Beatles завладяват радиостанциите и сърцата на младите англичани.

Решава, че иска да е актьор и след като получава отказ от консервативната „Кралска академия за драматично изкуство“ се записва в по-скромния Rose Bruford College. И като един истински аутсайдер започва да работи всякаква нискоквалифицирана работа, за да оцелее. В гимназията е играл Хамлет, но за него е далеч по-естествено да говори със груб и нешлифован тембър, впускайки се в опасна игра с текста. Участва в няколко пиеси на Едуард Бонд, чиято тема са отвращението от консуматорското общество и цинизма на поредното загубено поколение, а през 1984 г. дебютира на големия екран, като луд скинар във филма на Майк Лий „Meantime”, където си партнира със своя приятел (и от време на време съперник) Тим Рот.

Няколко години по-късно двамата играят в сатирата „Розенкранц и Гилденстерн са мъртви“ (1990) на Том Стопард, който освен режисьор е и автор на сценария. В каста на филма изпъкват още имената на Алфред Молина, Фил Даниелс и Рей Уинстоун и актрисата Лесли Манвил. Олдман и Манвил споделят сцената в постановката Serious Money (1987) на Карил Чърчил. Женят се набързо, ражда им се син – Алфи и няколко месеца по-късно се разделят.

Бунтовник с кауза

Преди да навърши 30, Олдман вече си е спечелил репутацията на най-необузданият млад актьор на Острова – новатор, който не признава граници и не се страхува от нищо. По-млад е с година от Даниъл Дей-Люис, но вече е едни гърди пред него в актьорското поприще. Само за няколко години успява да направи три едновременно великолепни и страховити роли: саморазрушаващия се басист на Sex Pistols Сид Вишъс в „Сид и Нанси“ (1986) на Алекс Кокс, безочливият, ексцентричен драматург Джо Ортън в „Наостри уши“ (1987) и Клайв „Бекс“ Бисъл - брокер на недвижими имоти и лидер на банда футболни хулигани в телевизионния „Фирмата(1989) на Алан Кларк. Характерна за играта на Олдман в онези години е липсата на каквито и да е задръжки и предпазливост. От него струи нихилизъм и тотална липса на онова често срещано подсъзнателно желание да бъде харесван, скопило таланта на толкова много актьори. Бъдещето му не е никак сигурно.

В годините след излизането на „Сид и Нанси“ Академията връчва Оскари за най-добър актьор на Пол Нюман за „Цветът на парите“ (1987) и на Майкъл Дъглас за „Уолстрийт“ (1988) и двамата в стилизирани и като цяло безобидни образи на харизматични измамници. В сравнение с тях Сид на Олдман е истински звяр, пренебрегнат от Академията и по-късно омаловажен и от самия Олдман. Гари полага сериозни усилия да влезе в ролята и на снимачната площадка често е притеснен, че не е достатъчно убедителен в този образ. В стремежа си да влезе в кожата на лошото дете на пънка, Олдман отслабва толкова много, че се налага да влезе в болница. Изглежда също толкова болен и съсипан, колкото и самия Вишъс, малко преди да умре от свръхдоза хероин на 21. Това донякъде може да се смята за успех.

Олдман се спасява като заминава за Америка. Чувства се еднакво добре както у дома в Лондон, така и отвъд океана в Ню Йорк и Лос Анжелист. Казва съвсем откровено, че водещи при избора на роли в онзи момент са парите и в тяхно име е склонен да променя външния си вид и гласа си. Умението и желанието му да се превъплъщава в коренно различен образ всеки път създават едно забавно объркване у хората как всъщност изглежда или говори истинският Гари Олдман. При него заблудата и дегизировката вървят ръка за ръка с моментално запомнящите се образи, които създава на екрана.

В „Акт на милосърдие“ (1990) той си партнира с Шон Пен и Ед Харис в ролите на ирландски престъпници в Ню Йорк, а в „Джей Еф Кей“ на Оливър Стоун с удоволствие се превръща в убиеца на Кенеди Лий Харви Осуалд – ролята е талантлива амалгама от всички различни образи, които конспиративните теории приписват на атентатора. През 1992 г. под вдъхновената режисура на Франсис Форд Копола е буквално неузнаваем в ролята на най-известния вампир в световната литература. На снимачната площадка на „Дракула“ Олдман прекарва часове с гримьорите и стилистите. Резултатът е едновременно плашещ (дори отвратителен) и съблазняващ. Филмът печели два Оскара (за грим и костюми), но Олдман дори не е номиниран. Играта му със сигурност е впечатляваща, но самият филм изглежда твърде натруфен и маниерен, което неминуемо хвърля сянка върху вдъхновената му игра.

В „Истински романс“ (1993) на Тони Скот Олдман играе бял сводник, който се мисли за черен , а сценарият е на Куентин Тарантино. Ролята е малка, но Гари с удоволствие изтърпява растите, развалените изкуствени зъби и белезите, които прорязват лицето му. За Люк Бесон влиза в кожата на наркоманизирано ченге, което преследва наемния убиец със златно сърце Жан Рено в „Леон“ (1994). След това нарочно прави рязък завой, за да се превъплъти в глухия Лудвиг ван Бетовен в „Безсмъртна любима“ (1994). Получава множество похвали за играта си, но филмът някак не се получава – зрителят остава с усещането, че Олдман преиграва. В „Алената буква“ (1995) на Ролан Жофе се оказва изгубен в превода на класическо произведение, който се оказва еднакво лишен от правдоподобност и истинска емоция. Не за пръв път в кариерата му химията между него и екранната му партньорка (в случая Деми Мур) изцяло липсва.

Извън светлината на прожекторите химията в интимния му живот е повече от достатъчно. Наближавайки 60 Олдман вече има пет брака зад гърба си. След Лесли Манвил, негови съпруги стават актрисата Ума Търман (1990–1992) — двамата се запознават се на снимките на „Хенри и Джун (1990); Доня Фиорентино (1997–2001), певицата Александра Идънбъро (2008–2015); и писателката и изкуствоведка Жизел Шмит (сключват брак през 2017 г.). Има двама сина от Фиорентино и след тежка съдебна битка успява да спечели попечителството над тях. Има и други връзки, сред които си струва да се отбележи тази с Изабела Роселини, която му партнира в „Безсмъртна любима“. Личният му живот далеч не е безоблачен – след няколко ареста за шофиране в нетрезво състояние, той влиза в клиника за лечение на алкохолици.

По едно време изглежда сякаш Америка няма какво повече да даде на Олдман. Той е актьор с безупречна репутация, но трудно печели роли. През 1997 г. режисира и написва сценария за мрачната криминална драма „Nil by Mouth”. Действието на филма, който е изцяло финансиран от него, се развива на улиците на родния му югоизточен Лондон. Участват Рей Уинстън и Кати Бърк, която печели наградата за актьорска игра на кинофестивала в Кан. Олдман не играе във филма, но се справя страхотно с режисурата и изглежда е във фаза на неочакван творчески подем . Сред критиците „Nil by Mouth” е категоричен успех, но продажбите на билети, за съжаление, сочат друго.

Олдман обира положителните оценки и за ролята си на жесток казахстански терорист, който е готов на всичко, за да отвлече президентския самолет в „Еър форс едно“ (1997). Това е една от онези роли, които Олдман може да изиграе и насън. Няколко години по-късно с помощта на майстори-гримьори той се превъплъщава в най-омразния и деформиран злодей в кариерата си - Мейсън Върджър в „Ханибал (2001) - нелошо продължение на „Мълчанието на агнетата“ . Зрителите намразват в червата Върджър и може да се каже, че част от тези емоции се прехвърлят и върху актьора. Олдман влага много труд в ролята си на покварен конгресмен в „Неудобно лице“ (2000), където си партнира с Джеф Бриджес и Джоан Алън. Филмът обаче отново не става хит. Олдман се оттегля огорчен в абаносовата си кула, защото вярва, че режисьорът Роб Лури е прецакал филма при монтажа по искане на DreamWorks.

През следващите години Олдман участва и в доста слаби филми и двете костенурки, на които стъпва финансовото му благосъстояние са ролите му на Сириус Блек в поредицата за Хари Потър и на комисар Гордън в трилогията за Черния рицар. Парите, които му носят са добри, а той се представя добре в тях, но все по-малко хора продължават да го възприемат като филмова звезда. Освен това вече минава 50, а публиката продължава да е все така имунизирана срещу особения му чар.

Оказва се обаче, че не всичко е загубено. Преди повече от 30 години Алек Гинес прави една от най-добрите си роли като тъжния шпионин Джордж Смайли в телевизионната адаптация на „Дама, поп, асо, шпионин“ на Джон льо Каре. През 2011 г. се ражда идеята книгата да бъде пренесена на голям екран, макар че според шепа кисели критици и ценители изпълнението на Алек Гинес не може да бъде надминато. По сценария започва да работи Питър Морган, а Томас Алфредсън скача на борда като режисьор. Той поверява ролята на Смайли на застаряващия Олдман, а в актьорски състав греят още таланти като Джон Хърт, Том Харди, Колин Фърт и Бенедикт Къмбърбач. Олдман е твърдо решен да направи всичко, за да оправдае оказаното му доверие.

Тук няма място за актьорски демонстрации, за Олдман е най-важно да извади на показ уязвеното самочувствие и авторитет на ветерана Смайли и го прави е едно майсторско и адски меланхолично изпълнение. Играта му отдава почит към Алек Гинес, но Олдман добавя и нещо свежо и дълбоко лично. Това, че изглежда като себе си, допринася още повече за въздействието на ролята му. Почитателите му, разбираемо, са във възторг. Алфредсън създава ефектен трилър, който става хит и привлича вниманието към тихата гениалност на Олдман.

Това е ролята, която му спечелва първа номинация за Оскар и макар статуетката в крайна сметка да отива при Жан Дюжарден за „Артистът“, във въздуха витае усещането, че Олдман заслужава да спечели и че е успял да възроди линеещата си кариера. А най-доброто тепърва предстои.

В никакъв случай не може да се каже, че Уинстън Чърчил е пренебрегван от седмото изкуство образ. Твърде много са актьорите, влизали в тази роля. Някои, като Джон Литгоу в „Короната“ си заслужава да бъдат споменати тук, други – не. Но сценаристът Антъни МакКартън и режисьорът Джо Райт имат много ясна идея. Възнамеряват да се концентрират върху първия месец от управлението на Чърчил, точно след хаоса на Дюнкерк, когато политици като виконт Халифакс (изигран от брилянтния Стивън Дилейни) тайно кроят примирие с Хитлер. Олдман не е най-очевидният избор за ролята. Силата му винаги е била в по-грубоватите образи. Превъплъщението му в „Най-мрачният час“ обаче е още по-смело, защото обръща поглед към исторически факти, които от десетилетия са замитани под килима, заради преклонението пред неговия герой. Чърчил; страда от маниакална депресия и задълбочаващ се алкохолизъм, често взема прибързани и потенциално катастрофални решения. В крайна сметка става един от най-успешните военачалници в най-новата ни история, но това не го прави по-малко противоречива личност.

Какво означава първият получен от Олдман Оскар за главна мъжка роля в "Най-мрачният час" за кариерата му? Звездно бъдеще? Рицарско звание? Не съм сигурен. Няма изгледи той да се превърне някога във всеобщ любимец. По време на интервюта се държи леко презрително и си личи, че се чувства некомфортно. В свои води е когато се преструва на някой друг, а не когато от него се иска да разкрие себе си. Няма как внезапно да стане най-търсеното име в Холивуд – няма да става по-млад и няма потенциал за романтичен герой. Освен товза подозирам, че дълбоко в себе си Олдман все още таи онази перверзна склонност към погрешните избори (досущ както истинския Чърчил), и че в бъдеще му предстои още някой и друг провал.

Едно е ясно: творческата същност на Гари Олдман си остава дълбоко английска. От 1958 г. насам се е променял безброй пъти, но най-запомнящите му роли – на шпионина Джордж Смайли и на Уинстън Чърчил – са на англичани, започнали пътя си като аутсайдери, за да се озоват изненадващо в центъра на събитията. Дали това не е знамение за пътя, който му предстои? Дали няма да реши да се завърне в театъра - не никак е трудно да си го представим в постановка по Чехов или Пинтер. Човек лесно може да го види като крал Лир или Просперо. С малко (или много) повече грим от него може да излезе и един доста приличен Фалстаф.

Казвал е в интервюта, че иска да режисира и да играе в биографичен филм за фотографа от XIX век Едуард Мейбридж, който е и един от пионерите във филмовото изкуство. Мейбридж е роден в Англия, но заминава за Америка, където убива любовника на жена си. Този филм няма да е за изпускане.

„Най-мрачният час“ e в кината от Forum Film

ОЩЕ ОТ Четива

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

Барбра Стрейзънд клонира кучето си

То е от рядката порода Мадагаскарски котон

Да пиеш вино в анус

Мечтал ли си някога да отпиваш вино, седейки в дебело черво?