Отмъщението на садиста

Истина или фалшификация е един от най-ценните ръкописи в литературата?

01 юни 2018

Истина или фалшификация е един от най-ценните ръкописи в литературата?

В последните дни на стария режим, затворен в една зловонна килия високо в Бастилията, един покварен аристократ завършва най-богохулния роман в историята на човечеството. След своята смърт Маркиз дьо Сад се превръща от враг на Франция в истинско национално богатство. Тази необичайна метаморфоза достига своята естествена кулминация през 2014 г., с продажбата на оригиналния свитък на „120-те дни на Содом“ за внушителната сума от 10 милиона долара. Сега същият този ръкопис стои в дъното на най-мащабното разследване за измама във Франция.

Под булото на утринната мъгла, която се стеле над галериите за изкуство и бутиците в престижния Седми район на Париж, се вижда как полицейски патрули спират пред Hôtel de La Salle в 9:00 часа на 18 ноември 2014 г. Някога дом на автора на гражданския кодекс на Франция, а после на няколко херцози и херцогини, тази достолепна постройка от XVII век се превръща в седалище на Aristophil – инвеститорска компания, създадена от Жерар Леритие – син и внук на водопроводчици. Само за две десетилетия 66-годишният тогава Леритие, или Краля на ръкописите, както го нарича местната преса, е успял да събере най-голямата частна колекция от исторически значими писма и ръкописи във Франция и така умело започва да контролира пазара. Сред неговите близо 130 000 придобивки са и оригиналът на „Манифест на сюрреализма“ на Андре Бретон, любовни писма от Наполеон до Жозефина, последното завещание на Луи ХVІ и части от Свитъците от Мъртво море.

Отмъщението на садиста

По-голямата част от тези библиофилски съкровища се съхранява в Музея за писма и ръкописи на Aristophil, на ъгъла с булевард „Сен Жермен“. Най-ценната придобивка на Леритие обаче е изложена в специална ръчно изработена стъклена витрина в партерния етаж на сградата: един пожълтял, протрит пергамент, широк около 11 сантиметра и почти 12 метра дълъг, покрит с  нагъсто сбити 157 000 красиво изписани на ръка думи, толкова миниатюрни, че буквално нечетивни без лупа. Сътворен в затворническа килия от Донасиен Алфонс Франсоа, по-добре познат като Маркиз дьо Сад, „120-те дни на Содом“ е определян едновременно като „един от най-важните романи, писани някога“ и като „евангелието на дявола“. Изгубен за повече от столетие и нелегално пренасян из Европа, той е най-ценният ръкопис в света, когато Леритие го купува за седем милиона евро през март 2014 – годината, в която по стечение на обстоятелствата се чества 200-годишнината от смъртта на Дьо Сад. Планирана е изложба в сградата на Aristophil като съпътстващо събитие към националните чествания, които трябва да достигнат своята кулминация през декември.

Леритие – леко набит дребен мъж с рядка прошарена коса и ушити по поръчка костюм и вратовръзка, обсъжда с няколко свои приближени един скорошен прием в резиденцията на тогавашния президент Франсоа Оланд, на който е присъствал, когато асистентът му нахлува в стаята, за да го информира, че полицията е в сградата. В същото време няколко дузини полицаи претърсват музея на Aristophil, офисите на някои от сътрудниците на компанията, както и вилата на Леритие в Ница.  Докато органите на реда конфискуват фирмена документация, финансови отчети и харддискове като възможни доказателства, френският съд е издал заповед за блокиране на личните му банкови сметки и тези на компанията.

Срещу Леритие е повдигнато обвинение за измама на близо осемнадесет хиляди клиенти на стойност над 1 милиард долара. Ако всичко, в което е обвинен, се окаже вярно, той официално ще се окичи със съмнителната титла „най-едрия измамник в най-новата история на Франция“.

Продължителните войни, които Луи ХVІ е принуден да води през своето управление, източват държавната хазна и изчерпват силите на народа, но все пак разкриват тайната на облагодетелстване на немалко пиявици, които се спотайват и чакат своя момент... Към края на неговото управление... четирима от тях предприемат уникалния развратен подвиг, който сме напът да опишем... Скъпи читателю, дойде време да подготвиш сърцето и ума си за най-нечестивия разказ, писан от сътворяването на света насам...

И така, Дьо Сад започва да пише „120-те дни на Содом“ на 22 октомври 1785 г., докато е затворен в Кулата на свободата в Бастилията. Около него са разхвърляни подбрани лични вещи – привилегия, с която се ползват затворници с неговия статут: купчини книги на различни теми от съществуването на Бог до история на вампиризма, наченати опаковки от бисквити Palais-Royal, малки шишенца лавандулов одеколон и едно дървено дилдо, изработено за негова лична употреба, съгласно строгите му изисквания.

Роден в семейство на благородници през 1740 г., Дьо Сад живее живот, белязан от скандали – разминава се на косъм с куршум, изстрелян по него от бащата на една от прислужниците му, разсича на две тялото на просякиня и залива раните й с горещ восък и предлага да плати на проститутка, за да се изходи върху Разпятието. И това са само няколко произволни примера за палавия му натюрел. През 1777 г. влиятелната тъща на Дьо Сад, мадам Дьо Монтрей, отвратена от непристойното му поведение, издейства заповед за арестуването му, подписана от нейния личен приятел Луи ХVІ. Дьо Сад е хвърлен зад решетките, без да му бъде отправено обвинение. Когато започва да пише „120-те дни на Содом“, той вече е изкарал осем години в затвора. В Бастилията е принуден да пише на мъждукащата светлина на свещ, заради което изгубва почти напълно зрението си. И въпреки това Дьо Сад пише: „Невъзможно ми е да обърна гръб на своята муза; тя ме води и ме кара да пиша въпреки собствената ми воля или чуждите опити да ми се попречи – последните са обречени на неуспех“.

[caption id="attachment_16357" align="aligncenter" width="480"]

Графика от XIX век на маркиза и неговите музи[/caption]

„120-те дни на Содом“ разказва историята на четирима аристократи, които отвличат 16 момчета и момичета на възраст между дванадесет и петнадесет години и ги подлагат на четиримесечни – както ги определя и самият автор – садистични изнасилвания и мъчения. Началните глави на романа ни запознават с няколко свещеници-педофили и ритуални препикавания, а после нещата бързо ескалират до кръвосмешения, содомия, копрофилия, некрофилия, глад, изкормване, ампутация, кастрация, канибализъм и убийство на новородени. На 120-ия ден замъкът е потънал в телесни течности и разхвърляни трупове. Дьо Сад пише всяка вечер в продължение на тридесет и седем дни, като лепи страниците една за друга в краищата им, за да се получи цял свитък. Накрая скрива развратния и богохулен ръкопис в стената на своята килия.

На 3 юли 1789 г. Дьо Сад е принудително преместен в психиатрична клиника в покрайнините на Париж, като преди това публично хули своите похитители, като използва парче канализационна тръба за мегафон. 11 дни по-късно тълпа от метежници нахлува в Бастилията. Това поставя началото на Френската революция. Насред безредиците Дьо Сад е пуснат на свобода година по-късно. Представяйки се за „гражданина Луи Сад“, той се замесва в политиката, докато отново не е арестуван през 1801 г., когато е на шейсет и една години. Дьо Сад прекарва остатъка от живота си в психиатрията. И до смъртта си вярва, че „120-те дни на Содом“ е изгорял по време на превземането на Бастилията. „Всеки ден – пише той по повод изгубената творба – плаках с кървави сълзи.“

Две години преди да бъдат повдигнати обвинения срещу Леритие, докато полк от Наполеонови войници изпълнява императорския марш, а преоблечени като куртизанки от XVIII век дами пият шампанско с министри, създателят на Aristophil е застанал на подиума на Hôtel de La Salle и посреща своите гости в чисто новия „пантеон на писмата и ръкописите“. Наскоро появилите се слухове, че компанията има финансови проблеми, са нищо друго освен неоснователни „нападки“, казва той. „Една успешна компания винаги предизвиква завист, ламтеж, съмнения и си създава врагове... Тази борба е вечна.“

Леритие работи години наред, за да стигне своя връх. Като дете от работническо семейство от Мьоз, Североизточна Франция, той мечтае да живее в крайморска Ница. След незабележима военна кариера започва да води скромен семеен живот и работи като застраховател в Страсбург. В допълнение на това създава компания за инвестиции в диаманти, но тя фалира през 1984 г.

Жени се и има две деца, но се развежда през 1987 г.

[caption id="attachment_16358" align="aligncenter" width="980"]

Жерар Леритие с ръкописа на Дьо Сад през 2003 г.[/caption]

По време на екскурзия до Париж Леритие влиза в магазин за пощенски марки с надеждата да намери подарък за сина си. Вътре забелязва плик за писма с надпис „par ballon monté“, за който му казват, че е запечатан през 1870-те години по време пруската окупация на Париж и че е прелетял над вражеските войски с балон – едно от първите изпратени по въздушна поща писма. Струва 150 франка (по-малко от двадесет долара). Откритието го кара да се почувства като „златотърсач, попаднал на жила“, пише по-късно самият Леритие. Тогава основава Valeur Philateliques, която търгува с редки марки от Монако. Френските власти обвиняват Леритие в измама заради това, че изкуствено е надувал реалната им пазарна стойност; през март 1996 г. той прекарва две седмици в затвора, въпреки че по-късно е оправдан. Според Intimate Corruption, книгата която Леритие издава през 2006 г. по време на „аферата с марките от Монако“, той е станал жертва на държавен заговор.

Леритие вече се е заел с поредното си рисково начинание. През 1990 г. той основава компанията Aristophil – името й е комбинация от думите изкуство (art), история (history) и филология (philology). До 2002 г. компанията е сравнително малка, но после Леритие се сдобива със серия от писма на Алберт Айнщайн, в които ученият обяснява за теорията на относителността. Той плаща 560 000 долара на аукционната къща Christie's за колекцията – и според него това е само малка част от сумата, която някой сериозен колекционер би заплатил. Но намирането на подобен купувач ще отнеме време.

Вместо да чака на гюме, Леритие измисля алтернативен бизнес модел. Той разделя собствеността на писмата на дялове – позната практика при продажбата на недвижими имоти, но непозната за необикновения свят на античните книги и ръкописи. Този доскоро затворен за общата публика пазар сега става достъпен за учители, чиновници, собственици на магазини и всеки, който иска да направи освободена от данъци инвестиция в литературното наследство на страната. Само за няколкостотин долара те могат да станат частични собственици на тази исторически значима кореспонденция – или ако предпочитат, на писма, излезли изпод ръката на Кокто или Матис. Съдружниците могат и да продадат дяловете си обратно на компанията след пет години. Междувременно Aristophil застрахова и съхранява писмата, като ги излага в новооткрития Музей на писмата и ръкописите и така увеличава стойността им. Независими брокери обещават възвръщаемост в размер на 40 процента. Стига се дотам, че самото участие на Aristophil в търговете кара наддаванията да скачат до небето. Така е поставено началото на стоков пазар на писма, който изкарва на бял свят ръкописи, които поколения наред тънат в прах в библиотеките на частни имения.

Най-много антикварни книжарници във Франция има в парижкия квартал St. Germain des Prés. По тесни павирани улички, зад врати с надписи Livres Anciens и Autographes, хора, които споделят една любов към писменото слово, открай време купуват и продават исторически писма и първи издания на книги с автограф от автора, като едно ръкостискане е достатъчен гарант за сделката. Сега тези ценни находки са пакетирани, търгувани и притежавани от хора, които рядко виждат своите придобивки или могат да прокарат пръсти през страниците им. Превърнали са се в най-обикновени инвестиционни инструменти, което кара старата гвардия да се изправи на нокти.

От своя стилно обзаведен магазин на няколко пресечки от централата на Aristophil Фредерик Кастан наблюдава възхода на Леритие с неприкрито отвращение. Внук на известен търговец на антики и син на собственика на  Maison Charavay – най-стария и може би най-реномиран магазин за ръкописи в света, Кастан е най-голямото име на пазара на писма. И тогава се появява Леритие.

[caption id="attachment_16359" align="aligncenter" width="980"]

Гипсова отливка на черепа на Дьо Сад[/caption]

„Техните сделки бяха пълна подигравка“, ми каза Кастан, докато нервно разрошва с пръсти забележителната си прическа ала ранния Елвис. Срещаме се в магазина му през ноември 2016 г. Той изпитва особена омраза към Жан-Клод Врен – търговец на книги, когото Леритие наема, за да му помогне с ценообразуването. Някои твърдят, че раздорът между двамата започнал с политически спор. Други, че помпозното поведение на Врен олицетворявало всичко онова, което мразел Кастан. През 2005 г., преди да срещне Леритие, Кастан публикува криминален роман – „Червена пепел“, който разказва за съмнителен опит да се овладее пазарът на писма в Персия, като образът на един от главните злодеи в книгата, Августин, е изграден по подобие на Врен.  „По време на търговете той никога не седи като теб и мен, тихо и възпитано – пише авторът за Августин. – Напротив, стои изправен в дъното на залата, говори грубо и на висок глас и наддава, все едно си поръчва сметанка за кафето.“

Кастан, който не пропуска случай да злепостави Леритие по време публичните си изяви, е нает да организира голяма разпродажба за реномирания Hôtel Drouot през 2012 г. Търгът е тъжен провал: 49 от общо 65 артикула остават непродадени. Оказва се, че Леритие е предупредил сътрудниците си да не наддават. В продължение на седмица след това Кастан намира по едно копие от каталога на търга на стълбите пред магазина му – нещо като конска глава в леглото, но с похватите на белетристиката.

Една година по-рано френското правителство обявява, че поредица от писма на бившия президент Шарл дьо Гол, закупени от Aristophil и разделени между инвеститори, всъщност са държавна собственост. Когато служители от администрацията на новоназначения министър на културата Аурели Филипети разглеждат предадените им от Aristophil документи, откриват, че Леритие е предоставил фотокопия. Притиснат, Леритие най-сетне се разделя с оригиналите, но Филипети няма да забрави оскърблението.

По същото време белгийските власти започват да разследват Aristophil за измама и пране на пари в Брюксел, където компанията открива втори Музей на писмата и ръкописите. През декември 2012 г. френското Министерство на финансите предупреждава да не се инвестира в нерегулирани пазари като този за писма и ръкописи. Година по-късно излиза информация, че за първи път Aristophil са отказали да изкупят обратно някои ръкописи на свои инвеститори при очаквания процент на възвръщаемост. (Адвокатите на Ларитие заявяват, че компанията никога не е гарантирала обратно изкупуване.)

Но дори и да е бил притеснен, Леритие не го показва. Галаприемът в новата му централа е трън в очите на враговете му. Той печели 210 милиона долара от европейската лотария EuroMillions предходния ноември (най-големия джакпот в историята на Франция) и инвестира 40 милиона долара от наградата си в Aristophil. И се подготвя да направи най-дръзкия си ход.

Дьо Сад е бил в заблуда, „120-те дни на Содом“ не е безвъзвратно изгубен след окупацията на Бастилията. Романът е открит от млад мъж на име Арно дьо Сен-Максимин, който взима навития на руло свитък от нишата в стената на затвора и го продава на маркиз Дьо Вилньов-Транс. Неговите наследници укриват ръкописа в провинциалното си имение за повече от век, след което през 1900 г. го продават на немски колекционер. През 1904 г. берлинският сексолог Иван Блох публикува – по-скоро с научна цел – няколкостотин копия на до този момент неизвестния роман на Дьо Сад.

Свитъкът се завръща във Франция през 1929 г., когато е закупен от Шарл и Мари-Лор дьо Ноай, покровители на европейското авангардно изкуство, които установяват, че имат роднинска връзка с Дьо Сад. Семейство Ноай дава разрешение на един специалист по Дьо Сад да произведе по-точна версия на текста и да го публикува само в ограничен абонаментен тираж, за да се избегне цензурата. След това семейството прибира свитъка в библиотеката си, като го изважда на показ само по време на литературни четения, организирани за светила като Луис Бунюел и Салвадор Дали.

[caption id="attachment_16360" align="aligncenter" width="980"]

Писателят Гонзак Сен Бри (третият отляво надясно) в компанията на наследниците на Маркиз дьо Сад: Елзеар (с бронзовото копие на черепа на дьо Сад), Хю и Тиболт дьо Сад по време на двеста годишнината от смъртта на маркиза през 2014[/caption]

„Помня, когато идваха интелектуалци на гости и как това се превръщаше в специален повод да покажем ръкописа – казва Карло Пероне, внукът на Ноай. – Изкарвахме го от кутията три или четири пъти в годината. Не беше нещо, което показвахме на всеки.“ През 1982 г. Пероне, двадесетгодишен по това време, получава обаждане от майка си, която е в истерия: ръкописът е изчезнал. Заела го на близък приятел, издателя Жан Груе, който го внесъл нелегално в Швейцария и го продал за близо 60 хиляди долара. Купувач е собственикът на голяма верига търговски центрове Жерар Нордман, който притежава една от най-големите частни еротични колекции в света. Пероне заминава за Швейцария, за да си върне ръкописа, като предлага да го откупи. Нордман обаче отказва и заявява на Пероне: „Ще го пазя до края на живота си“.

След дълга съдебна битка най-висшата инстанция на Франция обявява ръкописа за откраднат и постановява той да бъде върнат на семейство Ноай. Швейцария обаче, която все още не е ратифицирала конвенцията на ЮНЕСКО за задължително репатриране на крадени културни ценности, отказва. През 1998 г. Швейцарският федерален съд отсъжда, че Нордман е закупил ръкописа добросъвестно.

Междувременно авторът на романа е обект на културно възраждане. Когато забраната на неговите книги е отменена през 70-те години на миналия век, Дьо Сад е вече смятан за напредничав за времето си от определен кръг хора: вдъхновител на сюрреалистите, предшественик на Фройд, дори пророк на Холокоста. Днес, когато творбите му са публикувани от реномирани издателства като Bibliotheque de la Pleiade и Penguin Classics, „божественият маркиз“ намира своето място във френския литературен пантеон.

Поколения наред фамилията Дьо Сад отказва да ползва титлата „маркиз“ заради асоциациите, които тя буди. Днес Хю дьо Сад, пряк потомък, продава вино, спиртни напитки и бира с марката Maison de Sade. „Сигурно сега ни гледа от гроба с усмивка“, ми каза Хю, седнал в апартамента си в покрайнините на Париж, където бронзовият череп на неговия прародител е гордо поставен на масичката за кафе. Надява се, че Victoria’s Secret ще пуснат тематична линия за дамско бельо с името „Дьо Сад“.

Нордман удържа на думата си: Запазва „120-те дни на Содом“ до края на живота си. След неговата смърт през 1992 г. и тази на съпругата му през 2010 г. наследниците на Нордман обявяват еротичната колекция за продан. Директорът на Националната френска библиотека Бруно Расин осъзнава какъв златен шанс е това и със съдействието на френската Комисия за национални богатства, осигурява около 5 млн. долара от частни дарения за закупуването на историческия свитък през 2013 г. Продавачите се съгласяват да разделят приходите от сделката с Пероне и неговото семейство.

[caption id="attachment_16361" align="aligncenter" width="980"]

Откриването на изложбата „120-те дни на Содом“ в Aristophil[/caption]

Два дни преди финализирането на сделката семейство Нордман обаче се отказва от нея. Може би, както по-късно Пероне заявява пред френската преса, пресният спомен от съдебните битки е попречил на фамилията да се съгласи на сделка, която включва и старите собственици на ръкописа. А може би семейство Нордман е предусетило, че трябва да изчака по-добра оферта.

По-малко от година след това, през март 2014 г., Леритие обявява, че е закупил „120-те дни на Содом“ за 10 милиона долара. По-голямата част от сумата е поделена между семействата на Нордман и Пероне. Остатъкът е даден за покриване на такси, комисиони и вероятно за сериозно възнаграждение на Врен – мозъка зад сделката.

Придружаван от телевизионен новинарски екип, Леритие се качва на чартърен полет с частен самолет, за да прибере наградата си. Той предлага да дари ръкописа на Националната библиотека, ако му позволят да го излага за период от пет до седем години и в замяна на значително данъчно облекчение за неговата компания. Националната библиотека се съгласява, но Министерството на културата на Филипети пази все още горчив спомен от случая с Дьо Гол и отказва. „Държавата не продължи с преговорите заради съмнения в устойчивостта и почтеността на Aristophil“, ми сподели в имейл Расин, чийто мандат като директор на Националната библиотека изтече през 2016 г.

Музеят „Орсе“ моли да вземе назаем свитъка за своята изключително популярна изложба „Дьо Сад. Да се целиш в слънцето“, чиято премиера е през октомври същата година. Леритие отказва, защото смята, че ако предостави романа на музея, който е под юрисдикцията на Министерството на културата, може и да не го получи обратно и така да го предаде в ръцете на френската държава, без да се е възползвал от облагите на първоначалното си предложение. Вместо това, месец преди откриването на изложбата, той прави своя изложба. Пероне не присъства. „Отношенията ни с Леритие не бяха особено приятелски“, казва той.

Два месеца по-късно полицията чука на вратата на Леритие.

„Филипети и няколко злонамерени прокурори смятаха, че ръкописът ще им бъде предаден безплатно след унищожаването на Aristophil – ми каза Леритие чрез преводач. – Те поставиха бомба в сърцето на Aristophil и нейните музеи и тя се взриви.“

[caption id="attachment_16362" align="aligncenter" width="480"]

Разпадащият се Музей на писмата и ръкописите на Aristophil[/caption]

Леритие е седнал на трапезната маса в своята напомняща каменна крепост вила, разположена на хълмовете над Ница, облечен в кобалтово син костюм с разкопчана карирана риза и кърпичка със същия цвят. На ярката бяла светлина, която струи от Средиземноморието в този топъл декемврийски ден през 2016-а, той изглежда по-стар, по-изморен, отколкото дори на някои от скорошните си снимки.  За първи път, откакто си е спечелил прозвището на френския Бърни Мейдоф, Леритие говори публично и изчерпателно за възхода и падението на Aristophil.

Служители от отдела за разследване на потребителски случаи и за предотвратяване на измами с подозрение следят необичайния бизнес модел на Aristophil и проучват компанията в продължение на години. Разговарят с Кастан и други играчи на пазара на ръкописи и стигат до заключението, че Леритие е създал Aristophil на принципа на сложна игра от заложени мини. Според адвокатите, които представляват бивши клиенти на компанията, Леритие и колегите му значително завишават стойността на активите на Aristophil, като междувременно правят нови инвестиции, за да погасят стари задължения, и влагат в нови придобивки, за да изглежда всичко в реда на нещата.

Финансовите инспектори отнасят случая към главния прокурор на Франция, който нарежда да се направят обиски през ноември 2014 г. Четири месеца по-късно съдия-следовател обвинява Леритие в измама, пране на пари, подвеждащ маркетинг и злоупотреба с доверие, както става ясно от широкото медийно отразяване. (Адвокатите на Леритие не коментират конкретните обвинения.) Сега го грозят десет години затвор.

Говори се, че властите са повдигнали обвинения и на трима сътрудници на Aristophil: Врен, един счетоводител и един от директорите на компанията. (Врен не коментира обвиненията.) Няколко месеца след това и въпреки че колекциите са под държавен запор, музейните служители продължават да работят без възнаграждение, а експозицията „120-те дни на Содом“ продължава да е отворена за посетители. Съдът запорира печалбите на Леритие от лотарията, както и имотите му (въпреки че му е позволено да живее във вилата си за 5 млн. долара), конфискуват и трите му състезателни коня и два балона за летене. Леритие разполага с пари единствено благодарение на сина си Фабрис, на когото дава част от неочакваната лотарийна печалба.

Освободен под гаранция на стойност 2.5 млн. долара, Леритие сега прекарва дните си, като се подготвя за предстоящото наказателно дело, за което все още не е насрочена дата. Във вилата му с тавани с дървена ламперия, вътрешен и външен басейн и внушителна  гледка към морето разведеният съпруг ми показва снимки на своите деца и внуци, наредени сред елегантни антики и картини в златни рамки. Електронната тоалетна в банята е снабдена със самозатопляща се седалка и автоматично вдигащ се капак – възможно най-добрият престол за един син и внук на водопроводчици.

[caption id="attachment_16363" align="aligncenter" width="980"]

Сцена от филма адаптация на Содом, „Сало“, на режисьора Пиер Паоло Пасолини[/caption]

Очарователно съществуване, което обаче няма нищо общо с оживлението в централата на Aristophil и шумотевицата в парижките аукционни къщи. „Крайната цел на този човек не са парите, а уважението – казва неговият адвокат Франсис Трибуле. – Сега обаче всички го изоставиха.“ Въпреки това Леритие звучи странно самоуверен. „Може да отнеме две или три години, но те няма да спечелят“, казва той. Когато го питам колко години лишаване от свобода мисли, че ще получи, той прави знак с ръка – нула.

Според Трибуле Леритие не може да бъде осъден за измама, защото Aristophil никога не е гарантирала обратното изкупуване на дяловете на инвеститорите си. В договорите просто се казва, че инвеститорите могат да предложат на компанията да й продадат обратно своите дялове след 5-годишен период. Що се отнася до 40-те процента възвръщаемост, които инвеститорите очакват – това е обещанието на алчните независими брокери, не на компанията. Бившият президент на френския синдикат на търговците на книги Ан Ламор отдавна смята дейността на Леритие за съмнителна, но признава, че държавата не  разполага с достатъчно необорими доказателства за това. „Мисля, че е много трудно да се докаже, че има измама или че ръкописите са били оценявани нереално високо – казва тя. – Няма обективна мярка, няма и свидетели.“

Ако Aristophil беше измама, казва Трибуле, защо Леритие би инвестирал милиони от своята лотарийна печалба в компанията? „За първи път ми се случва главната жертва на една система, обявена за измамна, да е смятана и за основен виновник за тази измама.“ Но се носят и слухове за  лотарийния джакпот. Говори се, че Леритие е закупил печелившия билет от някой друг, за да оправдае разходите си – старият трик на Уайти Бълджър.

 (Леритие категорично отрича, че има нещо нередно с неговия лотариен билет.)

„Аз предоставих на обикновената публика, на работещата класа и прочие достъп до всички творци от парижката школа и до най-големите имена на хуманизма“, казва той. Влиятелни хора от министерствата на културата, финансите и правосъдието са си поставили за цел да го унищожат, твърди Леритие, защото е заплаха за културното статукво и си е позволявал да демонстрира своя успех. „За да живееш щастливо във Франция, трябва да си незабележим“, казва той. Хю дьо Сад е съгласен с това. „Той е човек, който успя да намери своята ниша и да я експлоатира по един много интелигентен начин – казва Хю за Леритие. – Във Франция обаче винаги критикуваме успешните хора. Обичаме да изкарваме пари, но не обичаме да говорим за това.“

Има нещо трогателно в историята на Леритие – в това, че един аутсайдер е допуснат до затворения свят на писмата благодарение на своите дързост и изобретателност и на доброто стечение на обстоятелствата. Но не могат да бъдат пренебрегнати хората, които са повярвали в него. Заедно с лихвите, Aristophil дължи около $1.5 милиарда на своите близо осемнадесет хиляди инвеститори. Това включва и Жофроа дьо ла Тай, актьор и баща на пет деца, който заедно със съпругата си инвестира 230 хилядарки в компанията, като смята, че така ще подсигури семейството си в периодите, когато не играе. Както и Робърт Чиполина, моторен състезател с малък бизнес в Авиньон, който планира да използва печалбата от инвестираните 45 хиляди долара, за да си купи нова кола. Той променя плановете си през 2014 г., когато решава да даде парите на децата си, след като левкемията го поваля.

Разпродаването на активите на Леритие няма да събере дори минимална част от инвестираните средства. В търсене на алтернативни решения някои от предполагаемите жертви са се обединили в асоциации и са повдигнали граждански искове срещу фирми, свързани с Aristophil, като банки и нотариуси. Засега изгледите не са добри, защото подписаните договори са с компания, която вече не съществува.

[caption id="attachment_16364" align="aligncenter" width="500"]

Портрет на Донатиен Алфонс Франсоа де Сад от Шарл Амеде Филип ван Лоо[/caption]

Леритие не прекарва много време в мисли за инвеститорите на Aristophil. Макар че показва съпричастност с неволите им, той продължава да твърди, че вината не е негова. „Бих препоръчал на клиентите да потърсят отговорност от причинителите на този погром, а не от мен – казва той. – Има само едно нещо, което бих им казал и което повтарям от самото начало: трябва да бъдат търпеливи и да не губят вяра. Колекциите им все още съществуват. Не са изгубили нищо.“

След като три години „120-те дни на Содом“ лежи скрит в един сейф,  миналата година той най-сетне е изваден оттам. На втория етаж на галерия в парижка цитадела с модернистична архитектура, където е и седалището на аукционна къща Drouot, ръкописът е навит на руло и поставен на пиедестал, а около него са изложени и други конфискувани от Aristophil съкровища. Парижката аукционна компания Aguttes, която спечели договора за стопанисването и разпродажбата на активите на Aristophil, направи изявление миналия ноември, че ликвидацията на колекцията ще започне на 20 декември с голяма разпродажба.

После, на 18 декември, френското правителство обявява „120-те дни на Содом“ за национално богатство. Когато търгът започва в студения и мрачен следобед два дни след това в най-голямата зала на Drouot, аукционерът пристъпва към подиума и обяснява, че ръкописът е свален от търга, защото държавата преговаря за реалната му пазарна цена.

Без своята най-голяма звезда търгът протича в хаос. Зрители се изсипват в коридорите, видеостени показват оферти в долари, паундове, юани и други валути, новинарски камери излъчват в близък план шушукащи потенциални купувачи, които крият устните си или ги прилепят до телефоните си, или правят лек жест към аукционера, когато цената е добра. Не липсва обаче и малко драма. Ивън Врен, открояващ се както винаги с шапка с широка периферия, остава седнал през по-голямата част от търга, а в държанието му няма и следа от показността, която толкова дразни Кастан. (Последният не присъства на търга, тъй като предпочита продажбите лице в лице и отказва да се възползва от финансовия крах на компанията.)

Врен, който, откакто са направени обиските не е разговарял с Леритие, не приема отправяните му критики заради връзките му с Aristophil. „Винаги съм управлявал бизнеса си така, както съм искал – ми каза той при посещението ми в неговата книжарница предишната година. – Някои хора ме харесват, други не. Не ми пука.“ Врен наддава няколко пъти и успява да си тръгне с някои от най-добрите предложения на търга: оригинален ръкопис на Балзак за 1 400 000 долара, калиграфско издание на драма от Александър Дюма за 100 000 долара. Много от партидите обаче не прескачат дори най-ниската цена, обявена от аукционната къща, и определено не стигат до нереално високите стойности, които са заплащали клиентите на Aristophil. Почти една трета остават непродадени.

Към края на търга няколко дългогодишни парижки търговци на книги и изкуство се събират на долния етаж в кафенето на аукционната къща,  L’Adjuge, за да обсъдят случващото се. „Беше черна разпродажба! – заявява Серж Плантюро, който е специалист по фотографии. – Все едно бяхме на погребение.“ Ан Ламор се съгласява, че търгът не е минал добре, докато отпива от кафето си. А това е само първият и най-чакан търг на Aristophil. От Aguttes обещават, че ще има още към триста такива в следващите шест години, за да се разпродадат всичките 130 000 артикула, събрани от Aristophil. „Последствията ще са парализиращи поне през следващите 10 години“, предвижда Ламор.

[caption id="attachment_16365" align="aligncenter" width="1000"]

Графика към едно от изданията на книгата[/caption]

Всичко, което Леритие твърди за своята империя – че се крепи на здрави основи, на инвестициите на неговите клиенти, на стабилността на поразклатения пазар на ръкописи – някак губи тежест по време на търгове. И ако съдим по резултата от първата разпродажба, всички замесени имат основание за притеснение.

Но някогашният крал на ръкописите продължава да отрича вината си. „Бесен съм след този търг – написа той в имейл. – Изборът на Aguttes да менажира тази разпродажба е пълна постановка.“ Той вярва, че аукционерът не е имал достатъчно опит в продажбата на ръкописи и че е било глупаво да се прави такъв голям търг по-малко от седмица преди Коледа. „Старите ми клиенти ще загубят много пари.“ Леритие продължава да твърди, че неговите писма струват толкова, колкото е обявената от него цена, защото ерата на ръчно писаните документи е към своя край. „Хората имат кутии пълни с писма в техните мазета – казва той. – Това са напълно скрити съкровища.“

Едно съкровище, което сигурно никога няма да стигне предречената от Леритие, цена е „120-те дни на Содом“. Макар че ръкописът най-вероятно ще стане притежание на Националната библиотека, без публичен търг или война на наддавания, той едва ли ще бъде оценен на десетте милиона долара, които Леритие е платил за него през 2014-а, и със сигурност няма да стигне цената от 15 милиона долара, на която той след това го продава на 420-те инвеститори в Aristophil. Накрая „120-те дни на Содом“ може да принадлежи на цяла Франция – и на никого.

Може би, размишлява Леритие, свитъкът е наистина прокълнат: „Може би, ако не бях докосвал ръкописа, Aristophil щеше още да съществува.“ Казва го с усмивка в ресторанта на покрива на един стилен хотел в Ница, докато пие еспресо, огрян от силното слънце и  наблюдава морето. Признава, че никога не се е замислял за дълбокия подтекст на скандалния опус на дьо Сад за тъмната, скрита поквара, която описва. Така и не е прочел романа докрай.

Текст Джоел Уорнър

ОЩЕ ОТ Четива

НАЙ-НОВО ОТ ESQUIRE

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

Истинската история на Хю Хефнър

Ново специално издание на Playboy разказва за живота на Хеф

Антонио Бандерас: Какво научих

Актьорът за срещите си с гении