Убиецът на пеперуди

Истинската история на мускулестия престъпник – ловец на крехки насекоми

30 юли 2018

Истинската история на мускулестия престъпник – ловец на крехки насекоми

Той е бивш бодибилдър, тежко вманиачен в обикалянето на английски природни резервати в търсене на мечтаната плячка: застрашена от изчезване пеперуда. Когато най-накрая е заловен от властите, те откриват повече, отколкото очакват.

  1. Няма как да измислиш подобно нещо“

Датата е 18 юни 2015, а часът – един следобед, когато двама мъже прескачат заключената с катинар желязна порта зад The Daneway Inn. Пъбът се намира в сърцето на Котсуолдс сред хълмове и селца, сякаш създадени, за да украсят някоя пощенска картичка от Централна Англия. Трите къщички с варосани стени от края на XVII в. са построени, за да дават подслон на работниците, изградили канала, който пресича градината. В близост се намира малкият природен резерват Daneway Banks. Начинът, който са избрали, за да влязат, е особено интересен в светлината на факта, че само на 100 метра по-надолу има отворен вход за свободен достъп. Любителят на пеперуди и служител в британска благотворителна организация за опазване на пеперуди Нийл Хюлм, който е в района на почивка, ги забелязва веднага.

По-пъргавият от двамата – Филип Кълън, е нисък и набит. Облечен е в карирана риза и синя шапка с логото на Nike; в едната си ръка държи бял найлонов плик, а в другата – зелен ентомологичен сак за пеперуди с къса дръжка. Хюлм прекарва следващите четири часа в следене на двойката из резервата, като документира подробно действията им с бележки и снимки.

Убиецът на пеперуди

Докато съучастникът му изчезва под сянката на една бреза, Кълън започва енергично – и видимо без успех – да замахва със сака за пеперуди. В този момент Хюлм се обажда в полицията, но тъй като сигналът е слаб, не успява да се свърже. От време на време Кълън подава нещо на другаря си, който според Хюлм е „съгледвач“. След няколко часа обикаляне из отдалечените части на резервата Кълън изоставя мрежата и вади малка камера. По думите на Хюлм, започва показно да използва камерата и да влиза в оживени дискусии с други посетители в резервата, може би за да изглежда като съвсем нормален любител. Когато друг член на организацията за опазване на пеперуди задава въпрос за използването на ентомологичен сак за улов на пеперуди, Кълън отрича да има такъв.

Причината в минирезервата да има толкова посетители този следобед е голямата синевка – Maculinea arion, една от най-редките пеперуди в Обединеното кралство. Видът е застрашен в глобален мащаб и през 1979 г. дори е обявен за изчезнал, но безпрецедентните усилия за запазването му успяват да възстановят популацията на 33 места на планетата. Много от тях са пазени в строга тайна, но резерватът Daneway Banks, който приютява втората най-голяма колония на големи синевки в Англия (и съответно в света), е добре известен на лепидоптеролозите. Резерватът отваря врати официално през 2016 г. под егидата на принц Чарлз.

На следващия ден 57-годишният Кълън и съучастникът му се появяват в друг резерват, защитаващ голямата синевка. Тук, в Collard Hill в графство Съмърсет, обаче ги очаква пазач-доброволец, предупреден за опасността благодарение на разпространения от Хюлм сигнал. Когато разпитва Кълън, последният заявява, че се интересува само от „паразитиращи оси“. Събраните доказателства от посещенията му в двата резервата са солидни, но уличаването му се дължи на активността му в eBay. Тя доказва недвусмислено незаконно купуване и продажба на различни защитени видове от всички краища на света, стигащи чак до о-в Джава в Индонезия, и е достатъчно основание да бъде издадена заповед за обиск на дома му.

В 9 сутринта на 13 февруари 2016 г. полицията пристига на адреса на Кълън в покрайнините на Бристол с двама експерти по пеперудите от Музея по естествена история. Кълън, който е безработен, живее със съпругата и сина си в жилище, отпуснато на семейството от службите за социално подпомагане. Експертите откриват голям скрин, чиито чекмеджета са пълни с редки пеперуди, подредени и забодени с карфици под дебело стъкло. Сред тях има над 20 големи синевки. Най-пресните екземпляри от този вид са отбелязани като DB18 и CH18. Кълън настоява, че надписите означават „тъмносиня“ и „кобалтово синя“. В съда прокурорите развиват тезата, че буквите означават Daneway Banks и Collard Hill, а 18 – 18 юни, деня, в който е забелязан в Котсуолдс.

Магистратите стигат до решение и през март 2017 г. Кълън е осъден за улов, убийство и притежание на големи синевки. Това е първият случай на наказателно преследване за нараняване на насекомо във Великобритания, като дори се обмисля вариант за ефективна присъда. В крайна сметка Кълън отървава кожата, без да влезе в затвора, но трябва да плати глоба от 480 долара и да положи 250 часа общественополезен труд.

Нещо в цялата история обаче привлича общественото внимание. Инцидентът е отразен от почти всички британски вестници, както и от The New York Times, The Times of India и Arab News, саудитски ежедневник. Повечето чуждестранни медии отдават случилото се на британската ексцентричност, а много от тях не пропускат да споменат, че  Кълън е бивш културист. Последното би трябвало да изгради в очите на читателя ексцентричния и леко хомоеротичен образ на мускулест мъжага, който преследва ефирни пеперуди с детско кепче.

В средите на сериозните лепидоптеролози обаче започват оживени дискусии. Колекционирането на пеперуди като цяло се смята за отживелица от не толкова цивилизовани времена: хоби от 60-те, забравено след развитието на консервационните движения и модернизирането на фотоапаратите. Тези хора започват да си задават въпроса дали Кълън е самотен особняк, или част от движение на безскрупулни ренегати, които улавят пеперуди за собствено удоволствие или за да ги продават онлайн на цени, достигащи 500 долара на екземпляр?

Някои от отговорите се появяват скоро след това във форуми за специалисти-колекционери на насекоми – места, където хора със сходни интереси обсъждат находките си и цените на редките екземпляри. В тези чат стаи, защитени от дигиталното було на анонимността, модерните колекционери споделят, че вече се чувстват преследвани подобно на фините същества, които все още се опитват да хванат.

„Да, човекът е постъпил глупаво, но е хванал две пеперуди, две – пише потребител dp1965 в The Insect Collectors’ Forum. – Опитайте се да видите нещата в перспектива, като проверите какво се случва по света – не мисля, че това го прави новия Адолф Хитлер. Само че побърканите природозащитници искат да го разпънат на кръст. И не само него – искат да разпънат и вас, и мен. Вече съм усещал вкуса на отровата им, изкарвали са ме сериен убиец заради това толкова специално хоби, което споделям с някои от най-фините и деликатни хора, които познавам. Безумно е.“

  1. Мъжка територия

За да бъде една пеперуда окачена на стената на хола ти, се изискват специални умения. Нужни са много опити, докато резултатът е дори полузадоволителен. Първото и най-важно нещо е да успееш да убиеш екземпляра, без да нараниш крехките му крилца. Това става в така наречената морилка.

Необходими са и специализирани инструменти. На първо място, това е ентомологичният форцепс – всъщност много остри пинсети – за разгъване на крилете, без да се разкъсат. След това игли за насекоми и разпъвалка, на която да изсушиш пеперудата. След няколко седмици вече ще е крехка и готова за поставяне в облицована с корк дървена кутия, в идеалния случай от махагон. Трябва само да добавиш етикет, на който с красив почерк е описано къде и как си намерил пеперудата. След това внимателно я прибираш и я съхраняваш на тъмно. Можеш да й се радваш само от време на време.

Лепидоптерологията преживява своята златна ера в началото на миналия век във Великобритания. Богаташите (и то почти само мъже) пътуват из Острова и имперските територии в лов на трофеи, като или сами размахват мрежите, или възлагат това на местните деца срещу скромно заплащане.

Много от великите и известните личности от последните триста години са колекционери. Докато бомбите се сипят през Втората световна война, Уинстън Чърчил планира изграждането на разкошна градина с пеперуди в Чартуел – неговата вила в Кент. Британският военен лидер започва колекцията си, когато е само на 6 години, а тя включва екзотични екземпляри, с които се сдобива по време на военни кампании в Судан, Пакистан и Южна Африка. Плановете му за градината включват фонтани от мед и вода и дори възстановяването на популацията на бялата овощна пеперуда Aporia crataegi, изчезнала във Великобритания от 1925 г. Не доживява да види реализиран амбициозния си проект, но днес в градините на Чартуел може да се видят представители на близо 20 вида местни пеперуди.

Писателят Владимир Набоков, на когото е възложено курирането на колекцията от пеперуди на музея за сравнителна зоология в Harvard University, е силно вдъхновен от пеперудите – откриваме ги в поемите и в автобиографията му, както и в романите, включително и в класиката „Лолита“. Той дори открива няколко нови вида и кръщава един от тях „Синевката на Набоков“ (същата обаче по-късно е определена като подвид на вече известен вид – бел.ред.).

Колекционирането на пеперуди, както веднъж отбелязва биологът Патрик Баркъм, е неизменно „мъжка територия“. В древността в аврелианските (буквално „златните“) общества, подобно на мъжките клубове по интереси, са се допускали само мъже, а убийството се считало за неподходящо за дами занимание.

Естествено, най-редките и най-екзотични пеперуди винаги са събуждали най-опасните страсти. Голямата синевка, която не може да се отглежда в плен, винаги се е считала за много специален трофей. През 1896 г. е открита нова колония в Корнуол и само за седмици местността е наводнена с колекционери, които отнасят със себе си близо 2660 екземпляра. Аристократ на име Джон Огъстъс Бук е крайно обсебен от крехките създания: когато колекцията му е изложена за търг през 1939 г., в нея са открити над 900 големи синевки и това е най-голямата сбирка на вида.

Всички тези истории за разточителство обаче са малко или много подвеждащи. Бракониерството много рядко е причина за изчезването на някой вид пеперуди. Почти винаги това е унищожаването на местообитанията им. Един от най-ярките примери за това е северноамериканската голяма синевка Glaucopsyche xerces, също известна с красотата си. Набоков пише за нея, че е „по ангелски невинна“. Големи колонии обитават крайбрежните пясъчни дюни в Сан Франциско, докато заради урбанизацията естествените дюни не са премахнати заедно с копринените лупини, с които се хранят гъсениците. Последната северноамериканска голяма синевка е видяна през 1943 г.

Съдбата на голямата синевка във Великобритания е сходна. В крайна сметка до изчезването й довеждат не ловните стремежи на викторианските джентълмени, а фактът, че поляните, които обитават, са изоставени от фермерите, защото не са плодородни. Погледната от този ъгъл, идеята, че човек може да отиде в затвора, защото е уловил две (макар и застрашени) пеперуди, звучи малко крайна.

  1. Голямата английска панда

Голямата синевка, в противоречие с името си, всъщност е доста малка. Крилата й са с размера на пощенска марка всяко. Но пък определено е синя, и то във великолепна окраска. Крилете на най-красивите екземпляри са в наситен цвят на японски деним, който се размива в черно и е обрамчен от бял ръб. Дори в красивия нов свят на колекционирането на пеперуди – което сигурно е същото като съдийстване в шведски конкурс за красота – тя се смята за истинска находка. А и е най-големият вид от семейство Синевки, откъдето идва и името й.

И така, в един спокоен юнски ден тръгнах из графство Съмърсет да търся голямата синевка под небе с цвета на крилете й. А откриването й не е лесна работа. Неслучайно често я наричат най-невротичната пеперуда. След съзряване се появява само на определени места по определено време и само в перфектните условия за много кратки периоди. Голямата синевка не излиза, ако е твърде горещо или студено, а ако има дори и лек полъх от ветрец, можеш да забравиш за нея.

Голямата синевка предпочита места с южно изложение, обрасли с дива мащерка и най-добрият шанс да я зърнеш е докато събира слънчеви лъчи. Известна е с ленивия си и нерешителен полет; някои го описват като пиян. Придружават ме Джеръми Томас – професор по екология в Oxford University, и неговата дясна ръка Дейв Симокс. Двамата са отговорни за възстановяване на популацията на голямата синевка във Великобритания и няма човек на света, който да знае повече от тях за тези крехки създания.

 „В света на насекомите голямата синевка е със статута на пандите – обяснява Томас, докато се задъхваме по стръмен хълм край релсите, свързващи Лондон и Тоунтън. – Винаги е притежавала една особена харизма, с която е покорявала още старите колекционери. Считана е за един от най-големите трофеи, защото се е срещала много, много рядко и повечето хора я смятат за много красива. Преди ерата на автомобилите хората са стигали до местообитанията й с двуколки с коне и са лагерували по три седмици. Прекарвали са всеки ден от почивката си в опити да уловят големи синевки.“

В Обединеното кралство не е незаконно да събираш и убиваш пеперуди. Но има и правила, които трябва да се спазват. Има списък с видове, които са изцяло защитени от закона, и места (като природни резервати и национални паркове), където за това ще ти трябва разрешително. Великобритания е дом на 59 вида пеперуди; съгласно Закона за дивата флора и фауна и природата от 1981 г. залавянето на шест от тях е абсолютно забранено, като най-важният вид е този на голямата синевка.

Макар Кълън да е първият случай във Великобритания, в Щатите вече има издадени присъди за подобни деяния. Най-известният случай е делото от 1993 г. срещу Ричард Скалски, Томас Крал и Марк Гринел, обвинени и осъдени за бракониерство и контрабанда на видове, защитени от Закона за застрашените видове. Взети заедно, тримата притежават 11 от 16-те забранени северноамерикански пеперуди, а Скалски и Крал действат с викторианска експедитивност. Крал, само на 31, докато се разглежда делото през 1995 г., притежава екземпляри от вид, който е токова рядък, че до момента никой не го е виждал. Колекцията на Крал включва 50 бройки от него. В дома му в Тюсон са открити и иззети 1637 незаконни пеперуди, което се равнява само на 2% от цялата му колекция. Тримата мъже също избягват затвора, но като Кълън трябва да заплатят глоба и да положат общественополезен труд.

Не знам дали е заради етикета „бодибилдър“, който получава от медиите, но Кълън определено може да мине за проблемен тип. Когато полицията пристига на прага му със заповед за обиск, се държи агресивно и не сътрудничи, което поражда спорове дали да бъде арестуван за възпрепятстване на правосъдието.

След като е признат за виновен, Кълън отива при свидетелите, дали показания срещу него, и се обръща към тях с думите: „Ще се видим при пеперудите“. Този коментар е достатъчен да му спечели петгодишна забрана да доближава трите основни резервата за големи синевки заради криминално поведение.

„Срещаме два типа хора – обяснява Иън Гилфорд, следовател от Националното звено за борба с престъпления срещу дивата флора и фауна, който участва в ареста на Кълън. – Впечатлението ми от Кълън е, че той е просто вманиачен колекционер. Те не го правят заради парите; вманиачени са да притежават най-редкия екземпляр, който намерят. Или да създадат колекция. Другият тип са истинските престъпници, които търсят финансовата изгода.“ След което се поправя: „Казвам „истински престъпници“; той също е престъпник.

  1. Законът на Мърфи

Юнското слънце продължава да грее силно над парка и търсенето на голяма синевка засега търпи категоричен неуспех. Това дава възможност на Джеръми Томас да проследи собствената си връзка с пеперудата, която започва преди пет десетилетия. През 1972 г. той е докторант на двайсет и няколко, на когото предстои да се дипломира в Cambridge University. Голямата синевка е на ръба на изчезването във Великобритания и Томас се заема да разбере каква е причината за това. Прекарва следващите шест лета заедно с последната оставаща колония в отдалечена точка на Dartmoor National Park, а единствената му компания са спортните коментатори по радиото.

Макар и късно, както се оказва, Томас осъзнава, че голямата синевка се нуждае от много специфични условия за размножаване. Това е единствената хищна пеперуда във Великобритания (останалите се хранят с растения), и то със специфични хранителни изисквания – един определен вид червена мравка, наречена Myrmica sabuleti. Рано в гъсеничния си стадий пеперудата успява чрез звук и миризма да измами мравките, че е тяхната кралица, и те я пренасят в мравуняка. Там прекарва следващите десет месеца, като си почива върху копринен пашкул и се храни обилно с мравки, докато не е готова да какавидира. Целият й жизнен цикъл напомня малко или много на този на „Извънземното“.

За съжаление, докато Томас свърже всички точки, и последната колония големи синевки е изчезнала. За възстановяването на популацията той и Симкокс използват яйца от много сходна пеперуда в Швеция. Докато обяснява това, Томас забелязва синьо петно и се хвърля в преследване. Не е. Е. Голяма синевка е! „Уви, посредствен екземпляр“, измърморва той. „Мъжка, на около 10 дни. Застига ни законът на Мърфи.“

Крилете на пеперудата, техните цветове и шарки се състоят от миниатюрни застъпващи се люспи. Те са най-ярки в първите един-два дни от живота на пеперудата, но с времето люспите падат или се износват. Никой уважаващ себе си колекционер би се поинтересувал от избледнял екземпляр като този, макар че пулсът ми се ускорява, когато го виждам. 

Голямата синевка може да е деликатна и капризна, но именно това е дало на мъничкото насекомо сила, с която властва над хората от векове. Както казва Симкокс на двойка на средна възраст, пропътувала над 150 мили в безуспешно търсене на голяма синевка: „Ако беше лесно, нямаше да е толкова забавно“.

Пеперудата, която видяхме, обяснява донякъде защо някои хора са толкова ядосани заради случващото се с Кълън. За делото Томас е помолен да представи доклад за въздействието на действията на колекционерите на пеперуди върху популацията на голямата синевка. Заключението му е, че на двете места, на които Кълън е забелязан с мрежа, ефектът ще бъде незначителен. „Гледам да не огласявам това навсякъде – казва Томас, – но броят на пеперудите, които човек може да улови в Daneway или Collard, е пренебрежимо малък.“

По-важното за Томас е психологическото въздействие от бракониерството и посланието, което то отправя. Из Великобритания в момента летят повече големи синевки от когато и да е било от 30-те години на миналия век насам и това се дължи на една затрогваща история за консервация, от каквато нашето време наистина се нуждае. „Успехът на проекта е изключително задоволителен и фактът, че има доказателства как някой колекционира и убива тези трудно спечелени пеперуди, поражда истински ужас – казва Томас, след като нашата синевка отлита безследно. – Някои хора се чувстват все едно крадец е обрал дома им.“

  1. Хангар 51

Месец по-рано, през май 2017 г., се срещам с Иън Гилфорд в Музея по естествена история. Той е в Лондон като придружител на два сандъка с пеперуди, иззети от дома на Филип Кълън, които ще бъдат добавени към колекцията на музея. Тя е в известна степен най-голямата библиотека в света: по последни данни 8 712 000 мъртви пеперуди и молци седят кротко в 80 000 чекмеджета със стъклени капаци във високи махагонови скринове – достатъчни да покрият 30 футболни стадиона. От съображения за сигурност колекцията може да се види само по заявка.

Взетото от Кълън е дребно допълнение към колекцията: Уолтър и Чарлз Ротшилд, двама английски банкери, живели в началото на XX в., даряват над 2 000 000 пеперуди и молци след смъртта си. Уолтър обичал да казва, че няма нито един повтарящ се екземпляр в колекцията си. Гилфорд вкарва сандъците на Кълън през заден вход на музея, след което са поставени във фризер за 72 часа, за да се убие всичко, което би могло да ги атакува или да зарази колекцията на музея.

Само за едно поколение колекционирането на пеперуди се превръща от приемливо хоби за министър-председатели до подозрителна дейност. Esquire се свърза с Кълън за тази статия и той не изрази интерес към обсъждането на делото. По време на изслушването адвокатът на Кълън заявява, че клиентът му „се разкайва искрено“ и че е отслабнал с близо 20 кг поради стреса от обвинението. Още повече че конфискуваните кутии с пеперуди от дома му са, по думите на професор Бет Тобин от University of Georgia, „нещо средно между колекционерски сувенири и безполезен боклук“.

През 1963 г. Джон Фаулз публикува първата си книга, „Колекционерът“. Изпод перото му излизат много известни романи – най-вече „Влъхвата“ и „Момичето на френския лейтенант“ – но дебютът му носи много лична нотка. В него се разказва историята за садистичен мъж, вманиачен по пеперудите, който отвлича студентка по изкуства, като я упоява с хлороформ. За Фаулз, който също е разкаял се колекционер, метафората е ясна: непростимият порив на някои хора да уловят нещо красиво, да го лишат от свободата му и накрая да го убият. „Колекционерът“ става популярен сред серийните убийци: Ленърд Лейк, който заедно с Чарлз Чи-Тат Инг е убил 25 души в Калифорния през осемдесетте, харесва много романа; Кристофър Уайлдър, известен като „убиеца на кралици на красотата“, носи в себе си копие на книгата, когато е свален от полицията в Ню Хемпшър през 1984 г. в края на шестседмичната си убийствена серия из Щатите.

Връзката между колекционирането и психопатията е широко застъпена във фикцията и в реалността. В 400-те писма, конфискувани за делото срещу тримата американци, признати за виновни в нарушаване на Закона за защитените видове през 1995 г., те многократно се наричат аутсайдери. Крал, човекът, отговорен за смъртта на близо 80 000 пеперуди, подписва едно от писмата с „Твой съучастник в масово убийство, Том“.

Необикновеното е, че почти всички ентомолози и любители на пеперуди, с които се срещнах, са започнали като колекционери. Един от тях споделя, че когато е започнал да се интересува, през 60-те, е било невъзможно да си представи как някой може да изучава пеперудите молците, без да ги събира и пази. Сър Дейвъд Атенбъроу, официално британско национално съкровище и най-обичаният естественик, е казвал, че нещото, от което се срамува най-много, е това, че е бил колекционер.

В Green Down всички, изглежда, се задоволяват с това да заснемат големите синевки с телефоните си, но историята е сходна. „Като дете колекционирах пеперуди – обяснява Дейвид Симкокс, който наближава 60-те. – Всички го правеха… Спомням си един международен симпозиум, на който бях с Джим през 1980 г. – „Биологията на пеперудите“ в Музея по естествена история. Тогава се говореше много за ефекта от колекционирането и в края на тази доста оживена дискусия някой се изправи и каза: „Може ли всички, чийто интерес към пеперудите е започнал с колекциониране през детските им години, да се изправят? 95% от публиката стана на крака. Това обаче беше тогава – добавя той. – А времената се менят. Вече няма извинение за това. Никакво.“

Във финалната сцена на „Индиана Джоунс и похитителите на изчезналия кивот“, спечеленият след тежка битка кивот е опакован в сандък и прибран в Хангар 51, тайно съоръжение за съхранение на американските военни. Градът от кутии е ясна препратка към Зона 51 в Невада и Хангар 18 в Охайо, където според теоретиците на конспирацията са скрити останки от НЛО и тайни на военните. Докато напускам Музея по естествена история, след като Гилфорд е прибрал екземплярите на Кълън, е трудно да не мисля за колекцията от вече 8 712 100 бавно разграждащи се телца в своите махагонови табли, подредени в скринове и очакващи деня, в който отново ще видят дневна светлина. Този ден може и да не дойде.

Текст Тим Люис Илюстрации Джъстин Мец Фотография Profimedia

ОЩЕ ОТ Четива

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

Брад Пит имитира всяка жена в живота си

А ние чак сега забелязваме това

Феновете бяха прави

4 филма, за които теориите на зрителите се оказаха верни