Смешно отделение

До не толкова отдавна stand up комедията беше непознато явление в България, дори за говорещите английски. Едва с новото хилядолетие и отприщването на потока информация, дошъл с интернет, и тук стана ясно, че стендъп комиците са артисти, които излизат пред публика, въоръжени с комични случки от ежедневието, хапливи коментари по злободневни теми или за публични личности. Те разчитат на своята харизма, за да разсмеят често претенциозни зрители. И имената на тези, които успяват, бързо стават популярни сред все по-нарастващата стендъп публика

Самото име на този комедиен жанр подсказва неговата основна функция. В стендъп жанра комикът стои прав пред публиката си, докато разказва своите истории, за да накара хората пред себе си да се отпуснат и да се смеят – на него, на себе си, на живота, на някой познат, на тотално непознат или просто на добре представената нелепица. Наградата е смехът отсреща и удоволствието, че си накарал хората да се забавляват и да се смеят.
Стендъп комедията в Европа се заражда в мюзикхолите на Англия някъде към края на XVIII и началото на XIX век. Артисти представят скечове и провокират зрителите с хапливи коментари, като се откъсват от типичните театрални постановки и комуникират директно с публиката. Пак в началото на XIX век в САЩ се появяват и менестрелските спектакли, които поставят началото на стендъп комедията в Америка. Комедиантите разчитат на остроумни смешки, закачки с публиката или с колеги, неприлични намеци и, често, изграждане на герой на етническа база – африканецът, ирландецът, германецът, евреинът, като хиперболизират типични черти на тези етноси, за да ги представят в комична светлина. Интересен е фактът, че наред с актьорите, комиците и клоуните комедийни монолози изнася и големият писател Марк Твен. В началото на ХХ век стендъп
комедията се развива и се доближава все повече до образа, в който я познаваме днес. В Англия легендарни стават имената на Макс Милър и Артър Аски. В Америка изгряват звездите на Джак Бени, Момс Мабли и Франк Фей. Много от тази вълна комици имат собствени радиопредавания, но и често гастролират пред публика. С масовото разпространение на телевизията през 50-те и 60-те години стендъп комиците влизат и в домовете и събирането на цялата фамилия пред телевизионния екран за поредната серия комедия се превръща в традиция за хиляди семейства.
Следващата голяма вълна в стендъп комедията идва в края на 80-те и най-вече през 90-те години с късните предавания и токшоута, с разгръщането на MTV и изгряването на новите звезди в комедията пред камера. Свободата на новата епоха позволява на комици като Джордж Карлин, Крис Рок или трупата „Монти Пайтън" да използват вулгарини изрази в ефир, което добавя специфична пиперливост към шегите на актьорите.
Първите плахи опити за зараждане на такава сцена в България идват в края на 90-те години, като постепенно се загърбва наследството на социално-битовия хумор и артистите започват да прокарват идеи и практики, които заимстват от видяното по телевизията, а по-късно и онлайн. Появяват се и първите шоута на комици, а в новия век клубовете започват да включват и стендъп комедийни събития в програмата си, врати отварят комедийни клубове, провеждат се и първите тематични събития със стендъп актьори. Жанрът е толкова млад за страната, че дори жаргонът му у нас още е англоезичният. Така например тук правят роуст – един комик застава на сцената, а няколко негови колеги му се подиграват. Оупън майкът дава възможност на всеки зрител да излезе и в рамките на 5–10 минути да се опита да спечели публиката. А може и да флатне – моментът, в който никой не се смее на шегата. Комикът може да попадне и под обстрела на хеклъри – зрители, които прекъсват актьора, но ако той е добър, може да му върне реплика и да се получи нов сюжет.Всъщност далеч не е нужно човек да бъде школуван актьор, за да стане добър стендъп комик.
Основните му качества са умението да разказва по смешен начин истории, като ги доукрасява в движение; да усеща публиката и да може да се води по нейното настроение и вкус към хумора; да притежава вродена харизма и да има присъствие на сцената. Най-добрият и сигурен начин за всеки, дръзнал да застане пред публика в опит да я разсмее са така наречените оупън майк вечери – събития, най-често в барове и малки клубове, в които микрофонът е свободен за всеки, който иска да се опита да излезе на сцената. В следващите страници ще те запознаем с четирима артисти, които малко или много са превърнали стендъп комедията в своя професия. Някои от тях са тръгнали именно от оупън майковете, други познаваш от телевизионния екран или театралната сцена. Четири имена, които си струва да следиш в комедийния афиш.

Смешно отделение
Фотография Яне Голев за Esquire България

Тео Чепилов

Най-вероятно познаваш името на Тео – първите му текстове излизаха в списание „Егоист", а след това той стана сценарист за редица телевизионни сериали („Под прикритие", „Стъклен дом", „Домашен арест"), киното („Дъвка за балончета" и идващия тази есен „Екшън"). Негови статии има и в Go Guide, и в Капитал Light, има издадена една книга с безумни, но истински истории, случили се на него или негови близки („Ситуация след ситуация"). Разписва се дори и с едногодишен престой в Америка, преди да се прибере тук и отново да се захване с писане. А от две години – къде на майтап, къде нарочно, се занимава активно и с голямата си любов, стендъп комедията.

„Аз имам два периода в стендъпа", споделя Тео една сутрин, докато и двамата сме подчертано безалкохолни, макар и в бар – аз за момента, той от година и нещо. „Единият е откакто го правя полупрофесионално от две години. А преди 10-ина години с Кирил Христов, познат още като Киро.БГ, правихме някаква глупост в „Радио Кафе", където излизахме двамата и се пържехме един друг. Винаги ми се е занимавало със стендъп, даже си давам сметка, че винаги съм го правел, само че пред по-малки компании. В един момент открих, че има сцена, и излязох на шега. Дими Деянски, който е нещо като ментора на Inside Joke, ме подхлъзна на майтап да изляза уж за една вечер, да си разкажа от старите глупости. Излязох и открих, че ми харесва, и започнах да ходя навсякъде и преди да се усетя, то си стана."

Тео признава, че винаги е бил шутът в компанията – независимо дали в Американския колеж, в „Надежда", на заточението си в Пазарджик или на Паметника на Съветската армия, където разказвал глупости срещу бира – „В момента, в който получаваш и безплатна бира за дивотиите ти, значи вече е стендъп. Или проституция." Натрупаният в писането опит му помага за предварителната подготовка за шоу. „При мен почти нищо не е импровизация – признава той. – Аз нарочно го правя да изглежда по-небрежно. Тънкостта е да усетиш кои шеги вървят повече и да успееш да ги доразвиеш в движение. То е опит–грешка. Някои смешки ми се струват супер вкъщи пред огледалото, а пред хора тотално увисват, докато други ми се струват толкова тъпи, че чак се чудя дали да ги разказвам, а публиката се счупва от смях. Има и случаи, когато някой зрител подхвърли нещо и то се доразвие в тема. Така се получава много яко." Вдъхновение са му класиците, които гледа преди години с приятели на DVD („Смятай колко отдавна е било, значи!") – Крис Рок. Дейв Чапел, Еди Изард, Луи Си Кей.

Когато се впуска по-сериозно в стендъпа, вече са минали поне 30-ина негови участия: „То стана много бързо – докато осъзная, че ми е регулярно, си дадох сметка, че го правя от няколко месеца. Както някои хора ходят на фитнес, аз ходя на стендъп. В момента, в който започнахме да правим участия и извън София, вече си беше ясно, че ни е професия. Налагало ми се е и с грип и температура да излизам. Тогава си казах, че явно вече се е превърнало в работа." Решен е това да му остане постоянно занимание. Или поне докато има хора, които се забавляват на шегите му. Освен това съумява със стендъп да си изразходва необузданата енергия за глупости и да бъде далеч по-сериозен и спокоен, когато седне да пише сценарии.

А когато не е в кондиция? „О, в началото не излизах трезвен изобщо. Първата ми запазена марка беше да изляза с бира на сцената и да кажа: „Здравейте, аз съм Тео и съм алкохолик." Всичките ми смешки бяха само за пиене, наркотици и безразборен секс. Но преди около година спрях алкохола и имаше една дупка, в която се чудех за какво да говоря. Животът ми се струваше суперскучен без алкохол и можех само да се шегувам с това колко ми се пие, пък вече не пия. След това обаче мина и сега не съм афектиран от тези неща."

Сцена, прожектор, микрофон, хора, които те чакат да излезеш и да ги разсмееш. Няма ли притеснение и какво става, когато не ти се получи смешката? „Случва се непрекъснато – твърди Тео. – В един момент научаваш един много важен урок от стендъпа, който ти е полезен и в живота. Има три изхода, когато излизаш на сцената. Единият е да си горе-долу окей – някои шеги минават, други не. Другият вариант е никой да не се смее, което се случва – някой път си грешният човек на грешното място. А има и случаи, в които дори на най-вехтите шеги хората се счупват от смях, а после идват да те поздравят, да се снимат с теб. Но каквото и да се случва на сцената, то има значение само в този ден. На другия ден, на следващото излизане пак имаш тези три сценария. И се научаваш, че нито успехът е постоянен, нито провалът е финален."

Тео е сценарист и винаги си е изкарвал хляба с писане. Затова и няма проблем да разказва истории пред публика, трикът в стендъпа е да ги разказва по-компактно и синтезирано. А сюжети не му липсват. „На мен и редовно ми се случват някакви тъпотии – усмихва се той. – Правиха ми роуст на рождения ден. След роуста ми стана лошо, закараха ме в болница и се събудих с опериран задник – смее се Тео. – Нямам седмица, в която да не ми се случи глупост, която да не става за разказване. Аз иначе много пъти съм се опитвал да стана нормален човек. Отидох веднъж в Румъния, намерих си хубава работа в музикална компания, имах сериозна приятелка и къща. След това ми биха черен печат и изведнъж станах бездомен в България, без нищо. Нонстоп ми се случват някакви тъпотии и видях, че хората се забавляват на тези неща. Много се ебавам с кварталните теми, със себе си, с проблема с пиенето, с отношенията между мъже и жени. Тъй като съм израснал през 90-те години, а хората, които идват на стендъп, че и тези, които го правят, често са поне с десетина години по-млади от мен и са им интересни безумията от онова време."

Абсурдните случки в живота му са благодатен извор за комедията на Тео, но и са му помогнали да изгради и защитен механизъм. „Имах много нереалистични представи за живота – признава той. – Във филмите ти казват, че ако бачкаш и си постоянен, ще ти се получат нещата. А в един момент виждаш, че реалността е по-семпла. Започнах да приемам по-спокойно неудачите." Разбира се, на сцената също не е имунизиран от нелепи ситуации. Тео си спомня шоу в Благоевград, на което разказва как през 90-те си е купувал джойнт и изведнъж настава ледено мълчание. „Има полицай в залата, нали?", попитах и ми посочиха едно доста здраво момче на една от масите."

А от какви грешки трябва да се пази стендъп комикът? „Това да разказваш вицове тотално не върви – категоричен е Тео. – След като чуеш един виц, той вече не е смешен, защото му знаеш пънчлайна, то друго няма във вица. Докато в стендъпа хората се смеят постоянно, защото, първо, че историите са истински, второ, че се смееш на забавния начин, по който артистът ти ги представя. Грешката, която правят най-често неопитните комици, е, че се опитват да си измислят фалшив образ, който да е забавен. А колкото по-близо до реалността са, толкова по-забавно е на публиката. Друг проблем е, когато нямаш усещане кога да продължиш една шега, която явно се получава и публиката я харесва, или кога да орежеш някоя, която очевидно отегчава хората."

Веднъж в Благоевград, както си разказвах как съм си купувал трева през 90-те и настъпи ледено мълчание. Спрях за момент и попитах: „Има полицай в залата, нали?" и публиката ми посочи едно доста здраво момче.

Хуморът може да се дели на социално положение, на възраст, но и на географски принцип. „Шеги като тези за „Графа" няма как да забавляват хора в Силистра или в Стара Загора." Но пък майтапи със софийските квартали някак винаги хващат публиката. „На мен основните смешки са ми с „Надежда" и с 90-те. С това и откривам често, че се ебавам със софийските квартали – как няма надежда в „Надежда", че всички са врагове в „Дружба", а „Младост" е пълен с пенсионери." Темите също варират, но си има и универсални такива. „Открил съм, че хората се смеят на неща, които подиграваш у някой друг, но те откриват и в себе си. Понякога се смееш на неща, от които те е страх. Като усетиш, че някой се смее, когато разказваш, че си стар и грозен, обикновено той се чувства така."

Питам Тео на какво той се е смял последно. „Снощи си гледах роуста с един приятел от Германия, който не го беше гледал. В него Митака Велков каза, че с външния си вид съм дал отговор на вечния въпрос какво би се случило, ако викинг изнасили мравояд – казва и отново се смее. – Пак в този роуст Шамана каза на Устата, че рекламите му са толкова гадни, че откакто се снима в тях, той е престанал да ползва всички продукти на Nestle и че трябва да започне да рекламира хероин, защото тогава никой няма да го ползва, освен феновете му, но те си го заслужават." Тук вече и двамата избухваме в смях и се насочваме към края на интервюто.

Но преди това Тео споделя какво му предстои в идните месеци. През октомври ще излезе първият филм, на който той е единствен сценарист. Той е екшън комедия, казва се „Екшън" и се занася с американските филми, които се снимат в България. „Имаме един измислен герой, който е събирателен екшън образ, който навремето е бил звезда, но сега е изпаднал наркоман. Ситуациите, в които изпада, са крайно нелепи и това ги прави много смешни."

стенд2
Фотография Яне Голев за Esquire България

ОЩЕ ОТ Наука

НАЙ-НОВО ОТ ESQUIRE

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

Свободен

Проза от Ивайло Александров

Какво научих: Христо Мутафчиев

Текст Борислав Банев