RAMONES

Проза от Радослав Парушев

08 януари 2020

Радослав Парушев е роден и израснал в София, като нерядко парадира с това. Получава полулярност в началото на века, след като спечелва писателския конкурс на списание „Егоист" и яхва вълната на т.нар. Съвременна българска литературa. Още след дебютния му сборник с разкази „Никоганебъдинещастен" критиката го определя като „най-добия български съвременен автор на къси разкази". Излезлият през 2009 г. негов роман „Проджект Достоевски" му носи допълнителна известност и разширява фенбазата му предимно в големите градове. Паралелно с напрегнатото си ежедневие на корпоративен адвокат (управлява собствена кантора повече от десет години), а може би заради него, Радослав Парушев не престава да пише. Новият му роман „Изнасилени от чудеса – неоторизираната биография на Ийгълс оф Дет Метъл" излезе в края на ноември от издателство „Колибри". Книгата засяга темата за атентатите в Париж от 13.11.2015 г., когато терористи-ислямисти убиха в една вечер 140 души, 90 от които на рок концерт в зала Bataclan. Романът, от който ти предлагаме кратък откъс, започва като пародия на рок биография, проследявайки хронологично историята на групата преди фаталния 13.11.2015, като след това добива вид на чиста проба фикция – Парушев си доизмисля съдбата на героите си, такава, каквато на него му звучи най-забавно. Развихря се свирепо преследване между няколко секти от психопати, всяка от които обладана от дълбоко изтрещели теории за смисъла на живота. В края има ядрен взрив, както и претенции за нещо като хепиенд.

 

През месец декември 2015 година в Париж, вечерта преди леко гротескното включване на ЕОDМ в концерта на вокално-инструменталния ансамбъл на Apple – „Ю Ту", взех първото от серията си интервюта с Джеси Хюз. Преди малко го прослушах отново – сигурно за десети път. Ако можех да върна времето назад, не бих му влязъл така остро. По това време от парижките събития бяха минали едва двайсетина дни, Джеси беше все още крайно емоционално нестабилен. Има в интервюто един момент, в който го нападам, за да се направя на оригинален. Джеси, много по-чувствителен и раним, отколкото тогава предполагах, се затваря в себе си, като разговорът продължава и след моето нападение, но вече в голяма степен лишен от смисъл и адекватност. Колко глупаво от моя страна – да изгубя доверие, което още изобщо не бях спечелил. Лошо начало на отношенията. Впоследствие ми отне много време и търпение да изградя нещо като крехък мост между Джеси и мен. А ето я и въпросната част от интервюто, за която все още от сърце съжалявам:

РП: Няма как да подминем и въпроса, който без съмнение сам си си задавал много пъти… Щеше ли да се стигне дотук, ако името на групата беше различно от „Ийгълс ъф Дет Метъл"?

ДХ: А какво друго име да бяхме измислили?

РП: Въпросът е не какво друго. А каквото и да е друго – само не това.

ДХ: Добре де, пич, ето – как искаш да се бяхме нарекли?

РП: Знам ли, да вземем заглавието на някой от албумите ви, във всяко от тях има някаква взаимозаменяема тъпа шега. Ето например „Zipper Down". „Zipper Down" да се бяхте кръстили, нямаше да се стигне дотук.

ДХ: За какво конкретно намекваш? Нямало е да се стигне до какво?

РП: Нека не се правим на идиоти, а, става ли? Ехо? Футболен мач между националните отбори на Франция и Германия на „Стад дьо Франс" в петък вечер – на всички е ясно, че по-хубаво място от това да се взривиш заради Аллах няма как да се намери. Когато има футболна среща от такъв ранг, всяка локация за самовзривяване, различна от „Стад дьо Франс", би представлявала вид компромис. Но в бойната група има повече желаещи да се самовзривят, отколкото е необходимо. Тегли се жребий и той посочва, че примерно Ибрахимчо и Орханчо ще се взривяват на стадиона, но за Исмаелчо и Фаедчо остава да се изповзривят другаде – по техен избор. И те, какво да сторят, влизат в интернет да проверят за подходящи локации с място за паркиране и откриват, че в един клуб сравнително близо до стадиона ще има концерт на група с не какво да е заглавие, ами точно „Ийгълс ъф Дет Метъл", и тогава…

ДХ: Уоу-уоу-уоу, чакай една минута! Кой е казал, че знаем на какъв принцип са избрали мишените си? Ти как точно реши, че знаеш как са разсъждавали, при положение че почти всички участници в случката са мъртви и никой от тях няма как да бъде разпитан. Или знаеш нещо различно от официалните версии?

РП: Моля, не ме прекъсвай, откриват група с такова заглавие, пускат „сърч" на „дет метъл", откриват, че е нещо, което почита Сатаната, и си викат, айде готово, това е, нека се изповзривим, избивайки поклонници на Сатаната! Имам предвид, човече, поне истински сатанисти да бяхте, а то…

ДХ: Разбирам какво имаш предвид, но не смятам да го коментирам.

РП: Защо така?

ДХ: Защото, човек, постави се на мое място. Абе ти, да те попитам, би ли искал да преживееш остатъка от дните си със съзнанието за вина? С идеята, че ние сме причината за смъртта на толкова хора? С мисълта, че това, което се случи, всъщност нямаше да се случи, ако с Джош не бяхме се хванали за една най-обикновена, макар и леко глупава шега, и не бяхме изградили живота си около нея?

И така нататък. Следват почти десет минути полусмислени заяждания, постоянни отклонявания на разговора от темата, около която искам да го завъртя, след което Джеси в някакъв момент явно се изтощава да ми опонира, но аз все още не се отказвам да го натикам в ъгъла до момента, в който, както се чува на записа, Джеси, омаломощен, си отваря бира, а аз успявам почти без прекъсвания да му разкажа следното:

РП: През лятото на 1960-а, едва петнайсет години след края на Втората световна война, три години преди да им се случи немислимото, включително и за тях самите – да станат, както казва Ленън, „по-известни от Христос", „Бийтълс", които тогава се наричат „Силвър Бийтълс", правят осемдневно турне в Шотландия. По думите на Пол Маккартни тогава вече се чувствали достатъчно значими, истински шоубизнес хора, така щото решили да си измислят истински рокендрол псевдоними – като първа стъпка към трансформацията в истински рокендрол – персоналити. Речено-сторено, измислили си възможно най-тъпите, за които успели да се сетят. Джордж Харисън се прекръстил на Карл Харисън – по името на Карл Пъркинс, тогавашна рок звезда, изпял и той като „Ийгълс" една-единствена песен: „Гоу-гоу-гоу, Джони, гоу-гоу-гоу, ъ – Джони Би Гуд". Джон Ленън решил да се казва Лонг Джон. Да, шотландските момичета яко се възбуждали от това недвусмислено двусмислие. Пол пък във вечното си желание да изглежда малко по-така, малко, нали, не уъркинг-клас-смол-таун-евъридж нещастник, а чуждестранен, шикозно европейски, се спрял на поразителния псевдоним Пол Рамоун. Ама как се произнася, настоявали да знаят шотландките. Произнася се Ра-моун, отговарял бившият Маккартни, с ударение на „о". Ама какво е, френско звучи, да не би да си французин? – ахкали скотиш тийнейджърките. А ти как мислиш, бебе (с ударение на второто „е"), с плътен глас отвръщал Пол Рамоун, французин съм и още как, ела да се качим в хотелската ми стаичка да ти го докажа... И така нататък – до внезапната пролет на 1974 година, когато на хиляди километри от Шотландия, в пролетарския тогава „Куийнс", Ню Йорк, момчетата Дъглас Колвин, Томас Ерделий, Джефри Химан и Джон Къмингс (очевидно групирали се на принципа на хора с ужасно неблагозвучни имена) не формирали поредната нюйоркска група. Баскитаристът Дъглас Колвин, вдъхновен от алтерегото на Пол Маккартни, за което бил чел в някакво интервю със спомени, решава, че вече ще се казва Ди Ди Рамоун. И убеждава останалите да сменят имената си на Джоуи Рамоун, Джони Рамоун и Томи Рамоун, с което се решил и проблемът с името на най-великата пънк банда на всички времена – нарекли се „Рамоунс", или както милиони фенове по света го произнасяме – „Рамонес". Годините минават, в бандата настъпват някои персонални промени, като всички последващи членове биват почти насилствено принуждавани да се преименуват на Рамоун – например Марк Бел (ах, колко тъпо име), останал в историята със златни букви като най-значимия пънк барабанист, държал някога палки, става Марки Рамоун. Сега, Джеси, следиш ли ми мисълта?

ДХ: Следя ти я без особено усилие.

РП: Добре, нали си съгласен, че във Вселената съществуват безкраен брой паралелни вселени, фрашкани с алтернативни реалности?

ДХ: В кое? Във Вселената има и други вселени, по-различни от нея?

РП: Не точно във Вселената – отстрани на нея. До нея, така да се каже. Представи си множество вселени, усукани една около друга като струни на китара. Чувал си за струнната теория, нали?

ДХ: Не съм, но си го представям. Какво в крайна сметка се опитваш да докажеш? Всъщност знаеш ли какво, само рокендролът е способен да образува такава симбиоза между нереалистично глуповати на пръв поглед идеи и факти, които обаче да сублимират в култова история.

РП: Да, знам това.

ДХ: Добре, кажи за „Рамонес", де!

РП: Така, нека си представим за миг, че в една конкретна паралелна реалност, на една от планетите там, Рамонес е тайното име на тамошния бог, което не бива съгласно тамошната религия да бъде никога произнасяно по какъвто и да е повод – самото изричане на името на бог се смята за неистово богохулно престъпление, камо ли да си кръстиш пънк групата така.

ДХ: Окей, да си го представим, и какво?

РП: И не щеш ли, един слънчев ден през примерно 1979-а, в самия пик на американския пънк, вземат че кацнат в Ню Йорк с летящата си чиния група яростни извънземни зилоти.

ДХ: Какво е зилоти?

РП: ...извънземни джихадисти.

ДХ: Аха.

РП: И тези извънземни зилоти, представи си, вземат че изтребят до крак нашите тук пънк икони „Рамонес", разстрелят ги – примерно на един паркинг, докато музикантите слизат от буса си точно преди концерт.

Тогава според теб кой ще бъде виновен за това кръвопролитие, Пол Маккартни ли ще бъде виновен?

Тогава, по време на интервюто, Джеси нищо не отговори на последния ми въпрос, само засука риж мустак и се изсмя дрезгаво. С което и самото интервю приключи, тъй като той трябваше да се качи на сцената на „Олимпия" за закриването на концерта на „Ю Ту".

Години по-късно, след взвода за разстрел, когато седяхме и пиехме биричка и си говорехме за съвсем други неща, Джеси Хюз неочаквано ми каза:

– Зилотите, пич.

– Какво за зилотите, Джеси? – сепнах се аз.

– Не е виновен нито Пол Маккартни, нито Ди Ди Рамоун. Зилотите от паралелната реалност. Те са виновни.

„Изнасилени от чудеса – неоторизираната биография на Ийгълс оф Дет Метъл” на Радослав Парушев вече е в по-добрите книжарници, от Colibri. Автор на корицата и на фрагмента, който използваме от нея тук е Дамян Дамянов.

ОЩЕ ОТ Интервюта

НАЙ-НОВО ОТ ESQUIRE

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

Последна бира

Умиращ мъж поиска да изпие една бира със синовете си

Кой стои зад Twitter-а на Baby Yoda?

За един месец неофициалният профил натрупа над 200 хиляди последователи