Шая Лебьоф

Укротяване на опърничавия

22 юни 2018

Укротяване на опърничавия

След като още на 21 бе обявен за „новия Том Ханкс“, а десетина години по-късно вече почти беше съсипал кариерата си, ще успее ли Шая Лебьоф да се пребори със собствените си демони и да спаси своя огромен талант и душата си?

Шая Лeбьоф  e сериозно притеснен от този разговор. „Изпитвам сериозен страх“, признава ми той по време на първата ни среща – затова и прави обичайното за него, когато усети, че нещата се изплъзват от ръцете му: започва да се подготвя за предстоящото изпитание. Прави го педантично, стигайки до ръба на умопомрачението. През последните два месеца е провел поредица тренировъчни интервюта с психотерапевта си. Опитал се е да предвиди всички възможни сценарии и да отиграе отговорите на моите въпроси. Доста време мина, откакто Vanity Fair го сложи на корицата на августовския си брой през 2007-а с нахлузен на главата скафандър и строго официален костюм (звучи точно толкова странно, колкото и изглеждаше) и на неговата крехка 21-годишна възраст да го обяви за „следващия Том Ханкс“.  Десетилетие по-късно,  вместо да се вреже стремглаво в стратосферата на Холивуд, Лeбьоф започна да се движи като повредена ракета, която се рее в небето без посока и сее отломки.

[caption id="attachment_16749" align="aligncenter" width="768"]

Шая Лебьоф
Мега тежко: яке Visvim; риза Closed x Orcival; панталони Fortela[/caption]

Да, Лeбьоф е момчето, което получи печеливш билет от лотарията, но вместо да го осребри, набързо му драсна клечката. Не трябва да го съдим прекалено строго, защото всички оплитаме сериозно  конците по пътя към зрелостта, а и на повечето от нас не ни се налага да растем пред всевиждащото око на камерата. Не си даваме сметка, че като аплодираме актьорския талант на Лeбьоф, всъщност наливаме масло в огъня на саморазрушителната му нагласа. Том Харди, който му партнира в „Беззаконие“, говори именно за този парадокс в работата им. „Всеки актьор има две важни задачи – казва ми той. – Да бъде дисциплиниран и приятен за работа. След което на секундата, когато камерата се включи, да се превърне в психопат. И да бъде съвсем убедителен. Трябва да си много силен, за да останеш с всичкия си по време на такова бойно кръщение. Киното никога не е било магнит за психически уравновесени хора.“

Лeбьоф ме кани на вечеря в малък ресторант, посещаван предимно от семейства с деца в Шърман Оукс – един от най-скъпите квартали на Лос Анджелис, където той се подвизава вече почти десет години. На около 16 км югозападно сме от Тюджънга – мястото, където е живял от 5- до 13-годишна възраст, преди окончателно да реши да стане актьор. Разбирам, че е избрал този ресторант, защото тук се чувства сигурен – на негов терен сме. Обикновено идва  със съпругата си, актрисата и модел Миа Гот, или с майка си Шейна, с която се чуват всеки ден.

На влизане съзирам Шая през стъкления прозорец. Сам е на маса за четирима, гледа право пред себе си, без да помръдва. Когато се приближавам, става, за да ме посрещне. Облечен е като програмист от Силиконовата долина – с непретенциозни, но видимо скъпи милитъри панталони и тишърт.

Дошъл е, за да говорим за това, какво се случва в живота и кариерата му след последния му филм „Борг/Макенроу“ (който излезе през април 2017), макар че, както сам казва „хич не го бива в продажбата на коли на старо“. „Въобще не се интересувам от тенис. Ама хич. След този филм взех да го мразя още повече. Това е спорт за разглезени богаташки дечица.“ С глас, който не излиза от ниския регистър, той говори открито и без колебание. Ролята му е на Джон Макенроу – големия тенисист, чийто избухлив характер често пъти засенчва огромния му талант. Пресъздава със стряскаща точност  бляскав поглед, блуждаеща усмивка, отпуснати до торса ръце на своя герой.  Но не забравя да покаже и неговата способност да пази самообладание, това, че е роден боец, който всячески се опитва да контролира себе си.

Изблиците на Макенроу забавляват тълпата, но тези на Лeбьоф съсипват репутацията му извън екрана. „Макенроу е майстор дори в яда си – усмихва се той. – А аз съм просто палячо. Публичните ми изблици на гняв са пълен провал. Не го правя преднамерено, просто съм един борещ се с живота кучи син, който си показва задника пред света.“ И понеже моят събеседник знае по-добре от всеки какво е да си паднал, му е пределно ясно, че изправянето на крака зависи изцяло от него. „Трябва да поема отговорност за глупостите, които натворих, и, образно казано, да поизчистя къщата си, преди отново да се захвана сериозно за работа. Затова се опитвам да бъда изобретателен и да се уча от грешките си. Доста дълго съм падал на главата си. Всъщност през по-голямата част от живота ми. Истината е, че в отчаянието си съвсем изгубих представа какво се случва.“ За момент се сепва и маха с ръка: „Човече, сигурно ти е адски неловко да слушаш тия неща. Наясно съм, че е така. Но това е само началото“.

[caption id="attachment_16750" align="aligncenter" width="768"]

В центъра на събитията: яке и тишърт Polo Ralph Lauren; панталони Fortela; ботуши Visvim[/caption]

Лeбьоф, който е на 31, се е забърквал в какви ли не каши. Несекващите проблеми са го превърнали в ходеща атракция. Само през последната година е бил преследван от интернет тролове, съден за 5 милиона долара от един барман заради кавга в боулинг зала и е бил арестуван в Савана, Джорджия, за пиянство на публично място. Кадри от неговите расистки словоизлияния изтекоха в клюкарския сайт TMZ и миналата есен съдът разпореди той да се подложи на десет седмици принудителна рехабилитация в център за лекуване на зависимости.

Нашето общество е постоянно жадно за провали и падения на знаменитости и Лeбьоф е манна небесна за утоляването на тази, меко казано, недостойна жажда. Затова и лесно можеш да подминеш наелектризиращия му талант и да се концентрираш върху камарата от излишен багаж, който той мъкне по своята житейска пътека. Но дарбата му я има и нейната искра все още свети ярко. Питам го дали смята, че е изиграл голямата роля, с която дори и най-отявлените му критици знаят, че би могъл да се справи отлично. Той отпива бавно от кафето си – вече не пие алкохол, поглежда разсеяно през прозореца и казва: „Не, все още не съм“. Същинският въпрос е доста по-сложен: ако талантът му се храни именно от нестабилната му психика, няма ли укротяването на опърничавия да убие дарбата му?

Казва ми, че иска да бъде разбран правилно, но очевидно се съмнява в моите добри намерения и най-неочаквано ме атакува. „Знам, че си дошъл с цел“, казва той, като се навежда през масата и ме поглежда право в очите. Питам го каква я тя според него. „Да поддържаш мита за това какъв скапаняк съм.“

Преди Vanity Fair да го сложи на корицата си, Лeбьоф вече е успял да избегне майсторски няколко капана по пътя си. Някогашната звезда на комедийния сериал на Disney Channel „Ваканцията на семейство Стивънс“ е направил задно салто и е прескочил бездната, погълнала много деца-актьори, като се е приземил право в краката на Стивън Спилбърг. Този стожер на Холивуд избира Лeбьоф за лице на поредицата „Трансформърс“, режисиран от Майкъл Бей, както и за ролята на сина (и евентуален наследник) на Харисън Форд във филма от 2008-а „Индиана Джоунс и Кралството на кристалния череп“. През 2010-а за втори пореден път Лeбьоф печели класацията „Най-рентабилен актьор“ на сп. Fobres (без майтап, има и такава – бел.ред.). Всеки похарчен за него долар носи на студиото средно по 81 долара. Тоест е много добра инвестиция.

Публиката го харесва точно толкова, колкото и изпълнителните директори на филмовите студиа:  той е забавен, остроумен, не е твърде красив и притежава чара на послушното момче, който привлича семейната аудитория. А и този младок определено може да играе. Ако направиш разбор на високобюджетните провали на Холивуд, ще видиш, че първите серии на „Трансформърс“ не влизат в тази група и Лeбьоф е един от главните виновници за касовия им успех. Харди казва: „Шая може, сцена след сцена, да превръща чистата фантастика в реалност. Всички знаем, че роботите от „Трансформърс“ всъщност не съществуват. Просто ги няма. Но, когато гледам Шая, сякаш са съвсем истински.“

[caption id="attachment_16751" align="aligncenter" width="1024"]

Bare-Knuckled: яке, тишърт и панталони от Brunello Cucinelli.[/caption]

Възходът на Лeбьоф е още по-впечатляващ в светлината на факта, че детството му далеч не е безоблачно. Баща му Джефри израства в Сан Франциско и се обучава за клоун, дори веднъж излиза на сцената, за да подгрее хипарливите „Doobie Brothers“. Ходи на три турнета по време на войната във Виетнам и междувременно се закача за хероина. Майката на Шея, Шейна, за която той казва, че е „всичко за него“, отраства в Източен Манхатън и държи малък магазин в Ийст Вилидж, преди да се премести в Калифорния. За да се издържа, започва да продава барети, портмонета и брошки на търговските изложения по крайбрежието. Докато прекарва с колелото си стоката до Ехо Парк в Лос Анджелис, тя среща Джефри, който по това време е преоткрил вярата си християнин и инструктор по карате. Единственото им дете е заченато в спален чувал на задната седалка на буса на Джефри. Името на момчето говори за етническата му принадлежност – еврейска (от Шейна) и кейджун – първите френскоговорещи заселници в Луизиана (от Джефри), и в свободен превод означава „Благодаря ти, Господи, за говеждото“.

Семейството обитава апартамент край голям парк, където Джефри ходи всеки ден, влачейки след себе си хотелска количка, приспособена за продажба на хотдог и близалки. Именно по това време той открива заложбите си да се прави на клоун. Първите стъпки в актьорството Лeбьоф прави заедно с майка си и баща си – тримата обличат шарени костюми и продават топли кренвирши на минувачите.  Звучните скандали между Шейна и Джефри са нещо обичайно. „Най-много се обичаха, когато майсторяха нещо заедно. Когато спряха да го правят, всичко започна да се разпада.“ Родителите му се разделят, когато Шая е едва на три.

Щом навършва девет, нещата се влошават истински. Хазяинът им, който негодува срещу това, че Шейна постоянно трака на шевната си машина, ги изритва от квартирата. Намират нова в Тюджънга – неофициална столица на байкърите в долината Сан Фернандо. Преди Джефри да замине на лечение от зависимостта си към наркотиците, той моли Дейв – рокер, който живее в съседната къща, да наглежда Лeбьоф и майка му.

Но това не помага. Един ден Лeбьоф чува как някакъв мъж изнасилва майка му. „Замръзнах на място – казва ми той и прави дълга пауза. – Мъжът избяга навън, а майка ми побягна след него. Дейв тичаше към нас. Помня, че носеше арбалет.“ Но в крайна сметка насилникът успява да се измъкне. По време на консултация с психотерапевт в стаята на шерифа Лeбьоф слуша как майка му описва своя нападател. „Тогава за първи път чух израза „пубисно окосмение – казва той. Така тя описала космите по лицето на насилника. – На следващия ден казах на някакво дете в училище, че косата му е като космите на половите му органи, и помня, че после си имах страхотни проблеми.“

„Когато миналата година влязох за лечение – продължава Лeбьоф, – ми казаха, че имам посттравматично стресово разстройство.“ Казва, че сега разбира, че насилието срещу майка му, на което е станал свидетел и което не е могъл да предотврати, е причината да е постоянно в отбранителна позиция. Че това е чувствителното място, което отключва собствената му агресия. „Първия път, когато ме арестуваха  и отидох на съд, беше именно заради нещо подобно. Един човек блъсна с автомобила си колата на майка ми на един паркинг и единственото което си мислех в този момент, е, че трябва да отмъстя за нея! Затова го погнах с нож в ръка.“ (За шастие, в крайна сметка не го използва.) Това е и причината Лeбьоф да си купи пистолет при първа възможност – и до днес спи с него под възглавницата. „Постоянно имам чувството, че някой влиза вкъщи. То ме преследва цял живот.“

Горе-долу по времето, в което майка му е изнасилена, десетгодишният Лeбьоф заминава с баща си да кара сърф в Малибу. Там среща друго хлапе на неговата възраст, облечено в скъпи дрехи, които той не може да си позволи. „Попитах го: „С какво се занимаваш? – спомня си Лeбьоф. – Отвърна, че е актьор. И така започна всичко.“ Хлапето го предупрежава, че няма да е никак лесно да си намери агент. „Наистина тогава изглеждах доста странно“, казва Лeбьоф. Но това не го обезкуражава и решава да подходи по-хитро. „Разтърсих се за агенти на млади таланти в жълтите страници, представях се за свой личен мениджър, при това говорещ с британски акцент.“ Една агентка разкрива измамата, но е очарована от усилията, които е положил, и решава да го вземе под крилото си. Скоро след това започват да го викат за епизодични роли в „Спешно отделение“, „Досиетата Х“ и „Палавата Сюзан“.

Големият му пробив е през 2000-а: Лeбьоф е на 13 и получава главната роля във „Ваканцията на семейство Стивънс“. Сериалът е хитов: „Чувствах се все едно живея в увеселителен парк“. Получава висока оценка за играта си и награда „Еми“. За да е по-близо до снимачната площадка, той напуска апартамента на майка си и през следващите три месеца обитава стая в мотел за 40 долара на вечер заедно с баща си Джефри, който се е отървал от хероина и придружава сина си на снимките. „Аз пък ходех с него на срещите на местнaта група на Narcotics Anonymous. Това беше сутрешната ми програма. После отивах на работа. Така протичаше животът ми тогава.“

Шая споделя, че като част от лечението му преди година се е подложил и на терапия с продължително излагане на стрес. Това просто е другото, по-учтиво наименование на нелогичния подход да бъркаш с пръст в раната, докато тя най-накрая спре да кърви. „Не спираш да говориш за проблема. Непрекъснато го споменаваш, отиграваш ситуации, припомняш си миризми. Въобще всичко, което би те накарало да се върнеш в миналото. И голяма част от проблемите ми всъщност се коренят във отношенията с баща ми“, казва той. Когато му се наложи да покаже силна емоция в някоя сцена от сериала, Лeбьоф застава до камерата, извън кадър, за да вижда баща си и да насочи вниманието си изцяло към него. „Така успявах да предизвикам в себе си необуздан гняв – казва той. – Баща ми е единствената причина да стана актьор.“

Лeбьоф започва да бърка в раната с химикалка. Въпреки че твърди, че не го бива в писането, той излива мислите си в сценарий, който завършва, докато все още е на терапия. The Black List – сайтът, който следи най-обещаващите, нереализирани до момента сценарии в Холивуд, описва сюжета по следния начин: „Дете-актьор и неговият баща, който живее на ръба на закона и е зависим от алкохола, се опитват да поправят болезнените си взаимоотношения в продължение на десетилетие“. За съавтор на сценария е посочен Отис Лорт, но Лeбьоф ми признава, че това е псевдоним. Казва, че произходът на името идва от кейджун, но един бърз лингвистичен анализ навежда на мисълта, че е по-скоро комбинация от немски и датски и се превежда като „богат лайнар“. Работното заглавие на филма е прякорът, с който Джефри се обръща към сина си: „Honey Boy“.

На следващия ден, Лeбьоф ми определя среща в Descanso Gardens – идилично паркче, далеч от врявата и безумството на Лос Анджелис. Този път пристигам доста по-рано, но установявам, че той пак ме е изпреварил. Седнал е на една пейка близо до входа на парка, до него има две чаши с димящо кафе и той чака общата ни сцена да започне.

Прескача излишните любезности и отново се усъмнява в добрите ми намерения. „Вчера си легнах с мисълта, че материалът ти ще е някаква сълзлива простотия от типа виж го тоя лигльо, който не може да поеме отговорност за своите деяния и се опитва да лепне цялата вина на баща си. Моят баща ми даде много: той ми завеща голям емоционален товар. Така всъщност кали характера ми. Това е неговата бащинска благословия“.

Облечен е в синя, закопчана догоре памучна риза. Казва ми, че му била късметлийската – има я още от снимките  на „Ваканцията на семейство Стивънс“. Бейзболната шапка с избродиран герб на Бавария е купена по време на едно пътуване до Германия. За да я персонализира, Шая я е надраскал с маркер.

[caption id="attachment_16753" align="aligncenter" width="768"]

На фокус: Яке RRL; риза Polo Ralph Lauren[/caption]

През последните две години стилът на обличане на Лeбьоф – смесица от милитъри, спортен и офисен, който той определя като „работнически“ – се превърна в пример за подражание за мъжете с отношение към облеклото си. Кание Уест например му е отявлен фен. В един от впоследствие отпадналите куплети в демото на „No More Parties in L.A.“ той рапира „I wish I dressed as fresh as Shia LaBeouf“. Когато Кaние се отбива в къщата на Лeбьоф, за да обсъдят общи творчески проекти, той иска да вземе някои негови дрехи и да ги изложи в своя pop up магазин. „Наскоро бях водил мама на негов концерт – казва ми Лeбьоф. – Разбира се тя е луда по Кание. Когато отидохме в бекстейджа, той се държа с нея като с принцеса. Така че, реших, че трябва да му върна услугата. Затова и му казах: „Взимай, каквото ти трябва“. И той го направи. Изнесе целия ми шибан гардероб. Двамата не сме се чували, откакто той избухна на сцената и ме обиди публично.“ (През ноември 2016-а Кание изтърсва на сцената: „Шая Лебьоф, Кид Къди се чувства кофти. Звънни му“. Лебьоф работи с Кид по един клип и един късометражен филм. Така и не става ясно какво точно иска да каже Уест.) Питам го дали се е опитал да се помири с него. „И още как. Аз обичам този шибаняк. Какво ли не му се струпа на главата. Нямам си идея къде е и какво прави.“ Миналата пролет модните блогъри изпаднаха в екстаз, когато Кание беше заснет с бейзболна шапка едно към едно с една от любимите на Лeбьоф. „Кание има много мои неща“, казва ми кротко Шая. Шапката, която носи в „Индиана Джоунс“, дори е част от колекцията Adidas Yeezy (линията на Уест за спортния гигант – бел.ред.).

Лeбьоф предпочита да носи дрехи с история. Това му дава някакво странно усещане за сигурност. Нещо като любимите му места. Докато се разхождаме из парка, ми казва: „В този район са заровени парите на тукашните богати семейства. Със семейството ми идвахме тук, за да си помечтаем. Казвахме си, че би било хубаво някой ден да притежаваме едно от тези огромни дървета? Тази мисъл носи известно успокоение.“ Думите му отново издават, че с мен се чувства в несигурни води, сякаш се опитвам да направя безпощадна дисекция на срива в кариерата му.

До 2011 г., малко след премиерата на „Трансформърс 3: Тъмната страна на Луната“, където той участва за трети и последен път  (и се говори, че е получил хонорар от 15 милиона долара) брутната печалба от филмите, в които Лебьоф е участвал възлиза на около 4 милиарда долара. Казва ми, че още след първото му включване в поредицата, той вече не чувства онова особено творчество удовлетворение от работата си. Когато го моля да ми обясни какво точно има предвид,  отвърща рязко, че не би искал да хапе отново ръката, която го е хранила добре толкова дълго време . „Майкъл и Стивън направиха много за мен. Нямам намерение да ги псувам отново.”

Но малко по-късно прави точно това. „Проблемът е, че още тогава тези филми ми се струваха безсмислени. Адски кухи. Филми като „Волният ездач“ или „Разяреният бик“, работата на Де Ниро, Скорсезе, Хопър – това има някаква стойност. А ти се занимаваш с някакви фантастични кристали. Много е трудно да продължиш да работиш, когато работата е в разрез с представата ти за смислен труд.“ Тогава е едва на 25 и казва, че вече се е чувствал сякаш живее в златна клетка. „На никого не му дреме за проблемите ти. Всеки ти казва: Човече, сега си на гребена на вълната. Давай!“ Решава, че колежът може да се окаже изход от ситуацията, затова кандидатства в Йейл с препоръка от Спилбърг. Казва, че го приели, но решил да не се записва. Запазил е копие от писмото на Спилбърг. Държи го заключено в сейф.

 Веднъж, почувствал се приклещен в капан, Лeбьоф прибягва към старите изпитани средства. „Моят начин за бягство от проблемите е пиенето. Аз съм един старомоден пияница – уиски и бира, пия ги от първия ден, когато близнах алкохол.“ През ноември 2007-а  е арестуван за хулиганско поведение в аптека в Чикаго. През юли, минавайки на червено, забива своя пикап в стълба на светофар. Автомобилът се преобръща и Шая за малко да изгуби един от пръстите си. Когато полицията пристига на местопроизшествието, Лeбьоф отказва да му направят тест за алкохол и получава акт за хулиганство и за шофиране в нетрезво състояние. Все още пази смачканата врата на пикапа – подпрял я е на една от стените в дома си, за му е пред очите всеки ден. Питам го какво символизира тя. „Провалът,” отвръща той. „Грешките, които правя постоянно.”

Провалът е нещото, което винаги го е карало да върви напред. Докато снима сцена с Джош Бролин във филма на Оливър Стоун „Уолстрийт: Парите никога не спят“ (2010), където двамата актьори са в гората, той усеща, че Бролин се справя по-добре, и започва да преиграва. „Несигурните актьори винаги преиграват – казва ми той. – В тази сцена позволих на амбицията да попречи на добрата игра.“ Описва това като „един от най-травматичните моменти в кариерата ми“.  Някъде по това време си обещава да приема само роли, които – по собствените му думи – „преследват истината“. Такива, заради които се възхищава на кумирите си Гари Олдман, Филип Сиймур Хофман, Хоакин Финикс. Отказва участие в „Социалната мрежа“, „127 часа“ и „Наследството на Борн“, за да влезе в ролята на персонажи, които са като него – млади мъже в истинска екзистенциална криза.

Гмурка се с главата напред в психиката на героите си и изгубва представа кое е реалност и кое измислица. По време на снимките на „Беззаконие“ изпива безпаметно количество домашно направено уиски, надрасква с нож върху вратата на хотелската стая на Миа Васиковска послание от своя герой и нокаутира Том Харди. На снимачната площадка на „Необходимата смърт на Чарли Кънтримен” (2013) взима LSD и се пробва да удуши режисьора, когато последният решава да даде знак за обедна почивка. Същата година, по време на репетиции за бродуейската продукция „Сираци“, която трябва да е и неговият прощъпулник на театрална сцена, той изпада в бурна ярост, защото Алек Болдуин не се е подготвил толкова старателно като него за ролята си. Шая го напада открито, заради което е уволнен.  Но Лeбьоф не може да се раздели с героя си и решава да проследи човека, с когото е трябвало да си партнира на сцена, от театъра до дома му. Малко по-късно Болдуин ще сподели пред сп. New York: „Лeбьоф сякаш има мисленето на рецидивист“. Лебьоф пише официално извинение до Болдуин и го публикува в Twitter. Не след дълго бива изобличен, че е плагиатствал дума по дума от едно есе, озаглавено „Какво е човекът?“ на Том Чарел, публикувано на страниците на Esquire. (Лeбьоф е плагиатствал и друг път, но само веднъж от публикация в Esquire.)

И все пак има случаи, когато неговата отдаденост към работата се оказва от полза за всички. В „Ярост“ от 2014 г. Лeбьоф играе жертвоготовен  артилерист от танков отряд в последните дни от Втората световна война. За да се подготви за ролята, той постъпва в Националната гвардия на САЩ и става личен асистент на един армейски свещеник. За да изглежда лицето му така сякаш наистина е белязано от честите удари от отката на оръжието (нещо типично за артилеристите по онова време), той кара един зъболекар в долината да изпили долния му резец под линията на венеца. Прави два разреза от по 2.5 см на дясната си буза и за да изглеждат пресни  раните, ги разчопля отново и отново в продължение на  71 снимачни дни, казва режисьорът Дейвид Айер. „Идваше с тези кървящи ивици по лицето си и казваше, че няма друг избор. Казвах му: Нали знаеш, че имаме гримьори, които могат да свършат тази работа?“ Но това си беше негов ритуал, все едно обличаше своята актьорската броня. И когато имаш такъв човек на снимачната площадка, примерът му заразява и останалите. Всички започват да дават максимума от себе си.“

Вместо да размива границата между актьорската игра и действителността, Лeбьоф вече напълно я  игнорира. През февруари 2014-а, преди премиерата на „Ярост“, той минава по червения килим на Международния филмов фестивал в Берлин с надянат на главата книжен плик с надпис „Вече не съм известе“. Сякаш страстта към играта – или това, че е загърбил актьорството, е надделяло.

Човек трудно може да се отърси от чувството, че Лeбьоф – някогашното златно момче на Холивуд, се е превърнал в спънка за самия себе си.

Студиата не обичат да наемат актьори, които са като оголен нерв на снимачната площадка и са непредсказуеми по време на медийни изяви, където, вместо да рекламират своя филм, могат да се отрекат от него. „Свършен съм – казва ми той с уморена гримаса. – Никой не иска да ми даде шанс в момента. Спайк Лий снима филм. Говорих с него, той отиде при хората с парите и се опита да ги накара да ме наемат, но те казали „не“. Така че край с надеждите ми да снимам със Спайк Лий.“

И все пак, когато Лeбьоф прави завой към по-малки и независими филми, играта му сякаш става по-добра. Ролята му на дългокос младеж, който предвожда номадско племе от амбулантни продавачи в „American Honey” (2016), му спечелва бурни овации от критиците. Като морски пехотинец с посттравматично стресово разстройство във филма на Дито Монтиел „Man Down” (2017) Лeбьоф е феноменален. Проблемът на филма е във всичко останало. Но това, че продажбите на билети са слаби, бива прието като нов знак, че с кариерата на Лeбьоф е свършено.

Киноманите вече не го следят под лупа, но от близо година е обект на непрекъснати атаки от интернет троловете от форума 4chan. Платформата привлича главно недоволни от живота мъже със слабост към нецензурните думички и без капка политическа коректност. В деня на стъпване в длъжност на президента Тръмп Лeбьоф и двама авангардисти – британецът Люк Търнър и финландката Настя Саде Ронко – представят инсталация в Museum of Moving Objects в Куинс, наречен #HEWILLNOTDIVIDEUS. Идеята е едновременно проста и затрогваща: желаещите да участват в проекта трябва да застанат пред закачената на една от външните стени на музея камера, която ще остане включена по време на целия мандат на Тръмп, и да кажат: „Той няма да ни раздели“. Но могат да кажат и каквото друго  пожелаят. Троловете от 4chan се появяват ежедневно и са във вихъра си. Някои от тях са облечени с униформи на есесовци и маршируват на място с изпънати напред ръце. На Лeбьоф, естествено, бързо му писва от тези глупости и след серия от сблъсъци, един от които завършва с ареста на актьора (без да му бъдат повдигнати обвинения), музеят закрива изложбата. #HWNDU бива преместена първо в един театър в Албакърки, щата Ню Мексико, после на едно поле в Тенеси и накарая в един център за изкуства в Ливърпул. И на трите места е атакувана от тролове и предсрочно прекратена. От октомври 2017-а е приютена в един арт център в Нант – шестия най-голям град във Франция.

„Предполагам, че си струва да се забавляваш на гърба на едно актьорче, което печели милиони“, усмихва се Лeбьоф. Дори признава, че „някои от нещата, които троловете на 4chan сътвориха, са доста забавни“. Но се опасява, че понеже той е мишената, почти никой не се е запитал дали екстремистите не са извършили и истински престъпления. Оказва се прав: вандализмът, на който е подложен имотът в Тенеси, получава нужното внимание, само след като Лeбьоф и сътрудниците му провеждат собствено разследване. Що се отнася до троловете – те намират безотказен начин да провалят скъп проект на един известен актьор и да го накарат да реагира така, както те искат.  Лебьоф определено не ги разочарова. Режисьорът на „Борг/Макенроу“, Янус Мец говори за тази много важна черта от характера на Лeбьоф. „Шая се опитва да заличи границата между актьорската игра и реалността. Това е добре дошло за изкуството, но може да се окаже тежък товар в нормалния живот.“ След ареста му в Джорджия миналата година, Лeбьоф твърди, че приоритетите му са се променили изцяло. „Дълго време си мислех, че киното е по-важно от личния ми живот. После обаче осъзнах, не няма как да правя изкуство, ако нямам нормален личен живот. Сега се опитвам да подредя нещата в живота си и докато не го направя, нямам какво да предложа на света.“

Обходили сме красиво поддържаните градини, минали сме през огряна от слънцето дъбова горичка и покрай редиците с люлякови храсти. Сядаме на една избеляла дървена пейка под младо ябълково дърво. Лeбьоф най-после е готов да говори за онова, което се случи в Савана.

Всичко започва една събота в 4 сутринта. Пияният актьор се опитва да си изпроси цигара от двама минувачи, единият от които е полицай. Отказват му. Той не обръща внимание на предупрежденията на униформения да укроти топката и е закопчан с белезници и закаран в полицейското управление. TMZ получава кадри и видео от свой информатор. Много кадри и клипчета: Шая с белезници, на задната седалка на патрулката, в полицейското управление, гледката е все по-грозна с всеки следващ клип. В един от клиповете Лeбьоф се хвали със своите адвокати-милионери. В друг се опитва да унижи чернокож полицай, като му казва, че последният е „закотвен до живот в полицията, на която въобще не й пука за него. И какво сега, радваш се, че си арестувал бял мъж, така ли? Казва на друг бял униформен, че е добре жена му да гледа порно с чернокожи, и го пита: „Човече, не си ли казваш понякога, мамка му, не ми е достатъчно голям?“ Дори е трудно да се преброи колко пъти се обръща към полицаите с „кучко“ и „курво“.

Когато питам Лeбьоф за въпросната вечер, обясненията му са неясни и някак фрагментарни. „Това, което се случи в Джорджия, беше ужасно. Чувство за превъзходство на белия човек. Отчаяние и разруха. Всичко се дължи на себична самозаблуда. Опитвах се да се изкарам жертва. И в крайна сметка прецаках всичко.“

Бил е в Савана за снимките на „The Peanut Butter Falcon“ – филм за приятелството и за приключението на мъж с умствена изостаналост, който бяга от дома за специализирани грижи, за да гони мечтата си да стане професионален борец. Главната роля се изпълнява от човека, за когото специално е писан сценарият: Закари Готсген, 32-годишен актьор със Синдром на Даун от Флорида. След като гледа няколко кадъра от заснети сцени с  Готсген, Лeбьоф се съгласява да влезе в кожата на ловец на раци, който помага на бъдещия борец по време на неговото пътуване. „Връхлетя ме като гръм от ясно небе. Казах си, мамка му, ето го новото голямо приключение. Знаех, че ще кажа „да“ още преди да бях прочел сценария“. Двамата  си допадат още при първата среща. „Взехме Шая с един Ford Ranger от 74-та“, казва Майкъл Шварц, който режисира филма в тандем с Тайлър Нилсън. „Той се качи отзад при Зак и карахме надолу по крайбрежието в продължение на близо час. Шая задаваше въпроси на Зак – „Кои са любимите ти хора?, Откъде си?, Какво те кара да се чувстваш щастлив? Зак искаше да разбере дали Шая не смята да заснеме още няколко епизода на „Ваканцията на семейство Стивънс“.

На сутринта след излизането му от затвора Шая отива на едно малко парти за екипа на продукцията и никой не обелва и дума за случилото се. „Всеки гледаше да избегне темата“, споделя той. Когато Готсген пристигнал, се запътил право към Лeбьоф и седнал на пода, Лeбьоф седнал до него. Поговорили си около двайсет минути. Готсген му казал: „Ти вече си известен. Това е моят шанс, а ти го съсипваш“.

„Мисля, че именно в момента, когато чух колко е разочарован от мен, реших да променя посоката на живота си – казва  ми Лeбьоф. – Защото по това време още бях в отбранителна позиция. Бях включил шибаните си защитни механизми. Но попаднах на човек, който няма проблем да е напълно откровен, макар че почти не се познаваме. Зак просто не може да не бъде директен и слава Богу, защото в този момент имах нужда точно от някой, който да ми каже истината право в очите.“ Добавя, че разговорът им продължил и на снимачната площадка. „Точно щяхме да снимаме една сцена и Зак ме попита: „Вярваш ли в Господ?“, и си помислих: „Мамка му, Зак, няма сега да започнеш да ми обясняваш за съществуването на Бог!“. Лeбьоф се опитва да се овладее. Гласът му се покачва с една октава. „Тогава Зак каза: „Дори и да не съществува, какво ти пречи да вярваш в него?“ Отвръща поглед. После си поема си дълбоко дъх и продължава.

„Не вярвам в Господ. Виждал ли съм обаче Бог? Чувал ли съм Бог? Да, Зак ми го разкри. Той ме посрещна с любов, вместо да ме засипе с камъни. Благодарен съм му за това. И не става дума за сълзлив филмов сценарий. Съвсем истинско е. Този негодник е магьосник. Зак ми помогна да се науча да приемам помощ, когато ми я предлагат и имам нужда от нея.“

Когато Лeбьоф е приет в център за детоксикация и рехабилитация, го питат кога е получил онова важно прозрение. Моментът, когато си е извадил главата от задника и е видял ясно какво се случва с него. „За мен това категорично беше срещата със Зак“, отбелязва той. След което добавя, че вече не се чувства съсипан, минал е отвъд това, а и доста дълго е наблюдавал тъжните отломки от собствения си живот и кариера. Време е да се прибираме. Той става, пъха ръце в джобовете си и излиза от сянката на младата ябълка.

Текст Ерик Съливан Фотография Матю Брукс

ОЩЕ ОТ Интервюта

НАЙ-НОВО ОТ ESQUIRE

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

Диего Армандо Марадона: Какво научих

Погледът на една футболна легенда към футбола днес

Петър Дундаков

Един от най-заетите съвременни български композитори има какво да каже не само с музиката си