Какво научих: Иън Макюън

„Не мисля, че бях добро хипи. Копнеех да се покрия, за да свърша малко работа.“

25 юли 2018

„Не мисля, че бях добро хипи. Копнеех да се покрия, за да свърша малко работа.“

Моето поколение имаше изключителен късмет: нарастващ просперитет, технологичен напредък. Бях първият човек от всички възможни разклонения на моето семейство, който успя да влезе в университет и изобщо да се задържи в училище след 16-годишна възраст. Като писател имах шанса да нагазя в полето на литературата точно когато тя се отърси от своите ръждиви доспехи на пресилена изисканост. Моите деца трябва да се борят жестоко, за да имат толкова много възможности. Пълната автоматизация и изкуственият интелект се задават зад ъгъла и те ще променят цялата концепция за полагане на какъвто и да е вид труд.

Последният път, когато участвах в протестно шествие, беше преди около година. Беше митинг с подчертана анти-Тръмп насоченост. Не бях планирал да участвам, но бях с жена ми и просто се включихме в редиците на шествието, където имаше много хора, които познаваме. Беше по-скоро приятно чувство.

Донякъде е проблем, че машинката, която някога използвахме само за набиране на текст, сега е портал към практически всичко. Сега човек може да прекара два часа и половина в Wikipedia и в крайна сметка да забрави защо е тук. Но пък днес може по средата на някое изречение да си кажа: „Трябва ми още информация“. През 80-те единственото решение би било да отида до библиотеката. Сега ми трябват 90 секунди, за да реша проблема.

Какво научих: Иън Макюън

Никога не съм се чувствал неканен гост на снимачната площадка на филм по мой роман, но не мисля, че един писател въобще трябва да бъде там, ако не са го помолили изрично за помощ. Така в един момент се оказваш единственият човек без работа.

Не бих казал, че съм много последователен, затова рядко гледам повече от седем епизода от един сериал и съм дотук. Може би единственото изключение е “Breaking Bad” – изгледах го почти целия и го смятам за гениална творба.

Когато минеш 60 или 70, се появява опасността мислите ти да обеднеят откъм съдържание. Мозъкът ти не е така силен, както преди. Бавната смърт на мозъчните клетки е факт и никакви маратони с решаване на судоку не могат да ти помогнат. Това, което трябва да запазиш живо на всяка цена в менталната сфера, е любопитството. Докато имаш активен глад за нещата от живота и света, дори и да не си ги спомняш особено ясно, можеш да ги усвоиш пак. Ако изгубиш глада си за нови открития, можеш само да отидеш някъде на топло и да се припичаш на слънце. Решен съм да избегна това.

Прекрасно е да бъдеш дядо. Страхотно е да гледаш как тези малки съзнания разцъфтяват.

Към 45-годишна възраст все още бях много добър на скуош и живеех с илюзията, че имам същото тяло, както и на 28. Всичко това се срина, когато на шега с приятели се опитах да пробягам една миля за 4 минути. Помислих си: „Ще им покажа на тези копелета“. Едва не умрях и за да взема разстоянието, ми трябваха позорните седем минути и половина. Иначе в главата си не се чувствам много по-различно от когато бях на 25.

В цяла Англия и Уелс всички селища са свързани с пешеходни пътеки. Можеш да караш на 40 км извън Лондон и в Норт Даунс да попаднеш на пътека, която е била утъпквана около 1000 години. Това не е възможно в Щатите. Навсякъде има огради и табели „Не влизай“, докато не стигнеш някой национален парк. Започнал съм да ценя принципа: „Това е твоята държава и можеш да ходиш навсякъде из нея“. Така се запазва усещането за връзка със земята. Този психогеографски гъдел ми е много важен, а не мога да го усетя в градската част на Ню Йорк.

За около 6 месеца през 1972-ра бях на хипарско пътешествие в бус с двама приятели американци. Минахме през Кабул, Кандахар, Ирак, Мазар-и-Шариф, Джелалабад. Но не мисля, че бях добро хипи. Копнеех да се покрия някъде, за да мога да свърша малко работа.

Не съм написал сценариите за всички филми по мои романи, защото бях зает да пиша други романи. Направих го за „На плажа Чезъл“, защото ми беше интересно да работя по него.

Моят покоен приятел Кристофър Хичънс веднъж ми каза, че неговата представа за щастие е „да работя цял ден сам, като знам, че ще изкарам вечерта с интересни приятели“. Това ми се струва идеалната програма. Да поработиш здраво, след това да разпуснеш с малко готвене за интересни гости. Към 7 вечерта пускаш малко музика, вадиш острия нож, бутилка червено вино и една древна дъска за рязане. Това е моментът да се изключиш от врявата на живота навън. Двамата ми синове се състезават кой ще направи най-добрите печени картофи. Аз винаги печеля състезанието.

Когато като тийнейджър четях секснаръчници, думата „проникване“ ми се струваше смешна. „Проникване.“

Написах продължение на „Мухата“. Казва се „Мухи“. Все още смятам, че това е едно от най-добрите неща, които съм написал. Обичам този филм, той заслужи репутацията си сред хорър феновете. Когато челюстта на Джеф Голдблум пада, това се случва с конкретна причина. Написах продължението специално за Джина Дейвис. Беше ми важно да почива на известна научна основа. Ето историята накратко: Джина ражда близнаци, те порастват като стандартните ужасни американски тийнейджъри и ти през цялото време ги възприемаш като досадни мухи. И в един момент те наистина се превръщат в мухи. Но се появи някакъв проблем между Джина Дейвис и „20th Century Fox“ и всичко пропадна. Не съм наясно с подробностите, но те май притежават поравно правата върху концепцията за „Мухата“ и никой не може да направи каквото и да било без позволението на другия. Така стоят нещата в Холивуд.

Мога да живея спокойно, без да чета рецензии на книгите ми. Не изпитвам никаква нужда да го правя. По-лесно е да чета ревютата на филмите. В създаването на един филм участват толкова хора, че ако някой критик се изпикае върху филма, пикнята се разпределя поне върху 200 души. (Смее се.)

Интервю Пол Уилсън

ОЩЕ ОТ Интервюта

НАЙ-НОВО ОТ ESQUIRE

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

Гориво в кръвта

Олдън Еренрайх играе Соло

Орлин Павлов

Аз успявам постоянно - всяко начинание, което завърша, за мен е успех