Правилата на живота на Миленита

Миленита e човек и артист, който прелива от емоции и ги пуска в песните си, ту карайки те да се усмихнеш, ту те стряска с поезия, събрала градски гняв, а друг път те носи в красива меланхолия.

Правилата на живота на Миленита

Най-разпознаваемите песни на независимата поп сцена у нас са именно нейни. А лицето ѝ е познато и за зрителите на сериала „Под прикритие”. С Mиленита продължаваме поредицата ни от интервюта с градски хора с независим дух, осъществена с подкрепата на Somersby. От самото начало ни предупреди, че не й се говори за музика – вълнували я други неща (и въпреки това наскоро пусна ново парче - „Любовта"). Така че я попитаме направо „Какво те вълнува?".

Виж сега, (започва тя с категоричен тон), това интервю няма да е за музика. Няма да е за куул албуми, нито смятам за вълнуваща темата за любовта и разбитите сърца. Вълнуват ме други неща, малко по-важни. Ето например, развълнува ме една случка във влака, с който се прибрах преди малко от Бургас. На гарата в Сливен имаше няколкоминутен престой. Първо видях през прозореца едно момче, около 2-3 годишно. Цялото навлечено с вълнени дрехи в жегата, ама иначе босо. Много развеселено, тичаше покрай линията. Уплаших се и му викнах да внимава и да играе по-далеч от влака, като иначе и аз опитвах да изглеждам засмяна и приветлива, за да ме чуе. Тогава видях, че наблизо тича и кака му, към 5 годишна, пак във вълнени дрехи, и тя боса. От сърце ми се зарадва, че заговарям брат й. Досетих се и коя е майката, кльощава, с късо подстригана коса, не знам имаше ли 20. Вървеше измежду пътниците на гарата, с трето дете на ръце, почти бебе. Всички я подминаваха, но тя без изобщо да се обезокуражава от тези реакции, тя спокойно се насочваше към следващия човек, а междувременно не спираше да целува бебето по главата. Много нежно го целуваше. Не беше показно, за да трогне нещо някого – и бездруго никой не я поглеждаше. Просто си го целуваше по главата. Извиках я от купето. Набързо дойдоха и тримата и се наредиха под прозореца, откъдето им запусках някакви дребни, което ми се стори леко неудобно, за всички ни. Но пък момиченцето се разсмя от сърце, опитвайки се да ги улови във въздуха. Майката също се поусмихна, достатъчно честно и сърдечно.  После опитах да осмисля цялата случка, да намеря някаква... поука?

И успя ли?
Да ти кажа, останах си на ниво „опит". Не разбирам реално целия смисъл от живота, от цялото това страдание, или айде – напрежение. Хората сякаш имат нужда да им се посочва. Да им посочиш с пръст, някой да ги организира, да им каже „помогнете тук!", все едно не могат да се сетят сами. Да им създадеш временни или по-дълготрайни богове. И демони, естествено, и демони. Без да съзнават, че само ако за всички е окей, за всички ще е окей. Отново: само ако за всички е окей, за всички ще е окей. А това е много, много работа. Много голяма промяна в мисленето, в чувстването, еволюционна промяна, така да се каже.

Нямаш ли желание да пресъздадеш тези емоции в музика?
И какво като ги пресъздам? Защото ето, всички се кефим на „Имам човек" на Хазарта. Съгласни сме напълно, пускаме си го, денсим си, кефим се. И какво правим после? Ще спреш ли да му звъниш на твоя човек във КАТ, ако има как да те отърве от един ден мъки по опашките? Дори и да си му зверски фен на Хазарта иначе? Ето тоя въпрос си задай, за да разбереш ти самият какъв човек си.

То и ти направи две-три песни, в които по-скоро рапираш...
Българският си е окей за рап. Корав език е и честен. Като кажеш „майната ти" си звучи като размакхан среден пръст. Направих две-три песни, да. Ето ти „Брак", която най-вече за себе си я направих. „Асоциален, неактивен, генерално прост, микс от много кофти карма с много евтин коз, остани революционен, незаконен, недогонен, непризнателен, бездомен, изначално крив – остани си жив". Един вид, човекът срещу статуквото. Дотук добре. Живи сме. Не работим в стъклен офис и не сме се продали на някоя корпорация. Ама после какво правим? И тъжното е, че напоследък започнах да си задавам въпроса изобщо възможно ли е с музика нещо да промениш? И дали петте ми лева, дето пуснах на циганката не са по-смислени от цялото ми 20-годишно творчество? Бащата на децата ми веднъж ми каза: „не прави музика, за да ти стане хубава музиката, а за да ти стане по-хубава душата". Това би трябвало да е смисълът от изкуството. Да прави по-красиви хората, нещо да променя, истински, в живота на хората. Не да ми се появяваш зализан по телевизията и да цъкаш с език че няккави фалшификати били фалшификати. И после излизаш на улицата и подритваш някой, дето няма с какво да си нахрани децата.

milena9
Фотография Яне Голев за Esquire България

ОЩЕ ОТ Четива

НАЙ-НОВО ОТ ESQUIRE

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

Реална фантазия

Славина Илиева за сбъднатите мечти, страстта към книгите, градските разходки и един много специален дакел

Какво научих: Сам Джоунс от "Флаш Гордън"

Малко преди Aniventure Comic Con, който ще отвори врати на 14 и 15 септември в Inter Expo Center в София, българският Esquire се срещна със Сам Джоунс, познат ти с главната роля в кичозната научнофантастична класика "Флаш Гордън". Ето какво научихме от 64-годишния актьор за славата, жените, извънземните и живота след "Флаш"