Еsq Q&A Koстадин Георгиев-Калки

Костадин Георгиев, по-известен сред приятелите си като Коцето-Калки, вече над 20 години продължава да бъде един от най-противоречивите и колоритни персонажи на българската поп сцена. Esquire се срещна с него, за да си поговорим за живота, чудесата на Вселената и защо всеки има нужда от малко аяхуаска

29 юли 2019

След поредица дъждовни дни този се пада слънчев и топъл. И когато чуваме ръмженето на бялото Peugeot, същото, с което преди десетилетие Калки обикаляше по изтърканите павета на Стария Созопол, осъзнаваме, че няма да има време да наваксваме с тена, защото героят на разговора ни е извънредно точен. След няколко умели маневри и бързо паркиране на единственото останало свободно място Калки се запътва към нас, следван от малко русо момченце, което ни представя като сина си Теди. Докато си говорим с баща му в неговия зъболекарски кабинет на първия етаж, Теди ще има урок по музика зад отсрещната врата. Скоро се появяват и малки чашки със силно турско кафе, приготвено лично от любезния ни домакин, за да започнем подобаващо този ранен съботен следобед. „Нали знаете, че слънчевите фотони задействат хормоните на щастието. Слънцето помага срещу анхедония – невъзможността човек да изпитва щастие", отбелязва Коцето, докато сръчно преподрежда кабинета си, така че новият брой на Esquire с покритото с пяна за бръснене лице на Самюел Джаксън да се пада точно в средата между двете чашки димящо кафе. „Ще ми се да мога да кажа, че и моята роля в „Мисия Лондон" е била така запомняща се колкото неговата в „Криминале", смее се Коцето, а в главата ни изниква финалната сцена на филма, в която героят му дизайнер-пироман подпалва българското посолство в Лондон и изстрелва репликата „Найс, а?". Странното е, че и зъболекарският кабинет на Коцето е „найс" – въпреки зъболекарския стол и инструментите, от които знаем, че боли. Мястото е светло и много синьо, с нарисувано на тавана небе с пухкави облаци и фототапет на красив планински пейзаж.

Текст Евелина Иванова

Изглежда, че дори тук, в кабинета си, искаш да пътуваш. Кое за теб е съвършеното пътешествие?
Това, което продължава поне 40 дни, защото така забравяш кой си, какъв си, откъде си. Първото ми приключение беше такова – морско плаване с яхта. Минахме през едно място в Йонийско море, където 300 дни в годината е буреносно, но рискувахме, защото бързахме и гонехме вятъра. Тогава ни връхлетя буря, три дни се борехме за оцеляването на малката яхта, чухме нашепващите гласове на русалки. Не се шегувам. Скъсаха се всички платна. Слава Богу, мачтата не се счупи. Но големият акумулатор се обърна, останахме без ток, без навигация, двигателят също се повреди. Бяхме една нищо и никаква шлюпка в морето. Когато вятърът поутихна, зашихме платната и поставихме щурмовото платно, което е най-малко и би издържало на вятъра. Успяхме да се доберем до Малта. Изглеждахме като корабокрушенци – косата ми беше заплетена на топка от ветровете и солта. Три дни пирувахме спасението си. Тогава в Малта честваха деня на Голяма Богородица. Течеше фиеста. Разхождаха една статуя на Богородица из кварталите и гърмяха непрекъснато – тези хора са родени пиромани. Може би оттам съм получил вдъхновение за героя си в „Мисия Лондон". Всъщност не – пиромански наклонности имам още от 6-годишна възраст, когато подпалих елхата вкъщи, пламнаха картини и какво ли не, дойде пожарна.

Палав ли беше като дете?
По-скоро бях скрита лимонка. Доста замислено дете бях. Исках фойерверки, но търсех и дълбочина. Убеден съм, че философският поглед над света тръгва от детска възраст.

Каква роля би искал да играеш в живота на сина ти?
Надявам се да се превърна в негов учител. Да му помогна да намери вътрешния си център. Да има отношение към хората и към основния ни енергиен източник, природата. Да си задава въпроси като кой съм, откъде съм, за какво съм тук. Защото в отговора им е красотата на житейския ни път.

Има ли въобще отговор на тези въпроси?
Да, но той е различен за всеки, защото всички живеем в собствен филм в матрицата.

Ти обаче май обичаш да бягаш от матрицата. Пътуваш, срещаш се с лечители. Имал ли си извънтелесни преживявания?
Да, няколко пъти съм участвал в церемония с аяхуаска, тук в България, по време на посещението на шамана лечител от Амазония Мигел Чириап. Тогава усетих дърветата като живи, усетих диханието на планетата и разбрах пълния смисъл на понятието „майка природа". Всеки, който е чел Карлос Кастанеда, разбира за какво говоря. Аяхуаска лианата расте в джунглите на Амазония и индианците я използват за лечение и духовно израстване. Церемониите се случват в определен етап от живота на човек и му дават много нива на прозрение, дори нови житейски възможности. Удивителното при индианците е тяхната близост с природата. През 2000 година бях и на едно представяне в „Шератон" на големия вожд на чероките. Странна ситуация – в официална зала с луминесцентно осветление, сред хора, облечени в костюми и със сериозни физиономии, се появи вождът на чероките. Много едър мъж, облечен в индианските си одежди, който каза: „Дойдох тук, за да представя моята култура и народа си, и затова ще говоря на моя език". И говори на черокски, с преводач. Но не за политика. Каза: „Ние възприемаме хълма и реката като живи. Когато ловим риба, знаем, че това е част от божественото, която ни се дава." Публиката гледаше като ударен с чук по главата шаран. Всички бяха като зашеметени.

Участвал съм в няколко церемонии с аяхуаска. Тогава усетих дърветата като живи, усетих диханието на планетата и разбрах пълния смисъл на понятието „майка природа".

Как можем да усетим природата сред градския бетон?
Трудно. За съжаление, много сме се отдалечили от нея. Кварталът, в който се намираме, се казва „Кръстова вада". Наблизо е къщичката на дядо ми. Когато бях малък, мястото беше извън пределите на София. В близост има река, с която съм тясно свързан, всичко наоколо беше зелено. Преди две години с тъга видях как отсичат последните останали дървета в квартала. Издигнаха тези кооперации. Едно семейство катерички избяга в посока към реката. Разбрах, че общината е предвидила да изсече всички дървета и да превърне реката в бетонно корито. Явно наистина живеем в Кали-юга – тъмната желязната епоха, както се казва в древните индийски писания. Управляват ни непросветени хора. Но природата е доказала, че лесно може да се отърси от нас. Спомни си унищожителното цунами на о-в Пукет през 2004 г., когато за един ден загинаха 250 хиляди души.

Бил ли си на място без никакво човешко присъствие?
Не. Но има такива места в джунглите на Тайланд, в Индонезия, в Амазония. Към тези места човек трябва да има огромен респект, защото иначе няма да си тръгне жив оттам, ще го глътне боа или отровен паяк ще го убие за секунди.

През 1996 г. направихте концерт с Дони и Теодосий Спасов на платото под връх Калапатар в Хималаите. Какво е усещането да пееш под Еверест?
Точно шест дни преди нашия концерт, който беше на 15 май, се разрази една от най-големите бури в Хималаите, в която загинаха 12 от най-добрите алпинисти на планетата. Всяка експедиция в Хималаите трябва да мине през будистки храм, за да се прочете молитва и да се даде духовно разрешение да бъде изкачен върхът. Ние минахме през няколко будистки манастира. А преди това посетихме град Дхармсала в Северна Индия, където е седалището на Далай Лама. Наричат града малкия Тибет заради изселилите се тибетци там след китайската инвазия. И получихме благословия от самия Далай Лама. Обикновено поклонниците носят бели шалчета, които той благославя. Аз освен шалче му дадох и един дървен кръст, разчитах да го запази като подарък, но той го благослови и ми го върна. С няколко думи и жеста ни увери, че всичко ще бъде наред. Концертът беше точно срещу Еверест, над който като ореол стоеше един малък облак. Съвършено безветрие цял един час, колкото продължи и концертът. И през цялото време не ме напускаше чувството, че се намираме на свещена земя.

Еsq Q&A Koстадин Георгиев-Калки
Фотография Яне Голев за Esquire България

ОЩЕ ОТ Наука

НАЙ-НОВО ОТ ESQUIRE

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

Какво научих: Христо Мутафчиев

Текст Борислав Банев

Дивoто зове

Планът беше съвсем прост – броени дни преди премиерата на „Венъм", в който Том Харди, разбира се, е в главната роля, той се съгласи да заведе автора на Esquire на опознавателен мототур в родния си град. Двамата трябваше да яхнат два мотоциклета и да обиколят местата, на които Том е израснал. Но това, което се случи, рязко се отклони от предварителния сценарий