Какво научих: Милтън Глейзър графичен дизайнер, 89

Интервю Миранда Колиндж

12 август 2019

Няма нищо по-хубаво от това да създаваш. Най-голямото удовлетворение е да превърнеш една идея, която съществува само в главата ти, във физическа реалност и да я споделиш с останалите.

Не деля нещата на категории. Правил съм дизайни за списания, вестници, корици на книги, бирени бутилки, платове, керамики, зехтин, супермаркети... Да измислиш дизайна на работното облекло за някой малък ресторант е точно толкова удовлетворяващо, колкото и това да проектираш сграда. Всеки дизайн е възможност да направиш нещо красиво.

Семейството ми идва от Източна Европа. Радвали се, че напускат тази част на света и отиват на място, където могат да сбъднат мечтите си. Баща ми беше шивач, но не печелеше достатъчно и затова отвори химическо чистене. Работеше по 12–13 часа дневно до края на живота си. Включително и неделите. От него научих да довършвам всяка работа докрай и да държа на думата си. Той беше щастлив, че може да работи и да изхранва семейството си. Мисля, че това беше единствената му цел. Аз винаги съм имал по-големи амбиции.

Майка ми ме убеди, че мога да направя всичко, което пожелая. Исках да съм голям творец. Исках да бъда велик.

Една от най-важните кампании, по които съм работил, e несъмнено "I Love New York”. Градът беше в много лошо състояние, хората го напускаха. Казаха ми, че имат слоган, и попитаха дали мога да направя дизайна. Реших, че това ще е поредната двуседмична кампания, така че направих нещо, което беше одобрено, но след няколко дни, докато се возех в такси, ми хрумна, че има по-добър начин да се изпише фразата. Отбелязах си го върху парче хартия. Те казаха: „Да, това е по-добро!". Няколко седмици по-късно кампанията започна. Видях я по улиците и ми се стори много добра. И незнайно защо тя така и не приключи. Малката хартийка с бележката сега е в Музея на модерното изкуство. Защо от милионите неща, които минават пред очите ти всеки ден, някои се запечатват в съзнанието ти, а други изчезват завинаги? Пълна загадка.

Какво научих: Милтън Глейзър графичен дизайнер, 89

Светът щеше да е едно по-добро място, ако всички рисуваха. Обръщам внимание на света около себе си, когато рисувам – иначе не го правя. Когато живееш в света, той започва да ти се струва твърде сложен, за да го разбереш.

В зенита на живота се чувстваш щастлив. Когато станеш дядка, вече не си толкова щастлив. Но аз имах фантастичен живот. Не знам защо и как, но всичко ми се получаваше с лекота.

Това, че отидох да уча в Италия, промени живота ми. Видях какво е хубава храна. Видях какво е хубава архитектура. Научих се да се държа по друг начин с хората. Мирогледът ми изцяло се промени.

Отне ни доста време да създадем списанието "New York”. Всички обичахме "The New Yorker”, но знаехме, че то не показваше града такъв, какъвто го виждахме ние. Клей Фелкър беше редактор, а аз – графичен дизайнер на свободна практика. Станахме приятели, а по-късно, когато и двамата се задомихме, и жените ни станаха приятелки. Просто си допаднахме. Започнахме заедно бизнес, което по принцип е сигурен начин да развалиш едно приятелство, но при нас това не се случи. Клей имаше ужасен темперамент. Можеше да бъде голям дразнител. Аз съм всъщност доста сговорчив. Останахме си приятели до края.

Моята съпруга Шърли и аз сме коренно различни. Всъщност на моменти това е много полезно. Накара ме да порасна, като отказваше да приеме за чиста монета всичко, което й казвах. Аз й подействах по същия начин.

Не мога да си представя да живея в къща без животни. Те са съществено допълнение. Родителите ми нямаха достатъчно пари, за да изхранват и домашен любимец, затова нямахме животни вкъщи. Шърли е израснала с животни. Сега имаме котка, която си взехме в деня, в който се преместихме в Челси преди 11 години. Тя също се казва Челси. Простичките идеи обикновено вършат най-много работа.

Двата най-важни урока от живота са старай се да ядеш в определените за това часове и не повръщай на килима. Тези са от котката ми Челси.

Ню Йорк и жителите му се справиха много добре с 11 септември. Седях си в тази стая и гледах навън през този прозорец. Видях кълбо от дим. Тогава включихме радиото и разбрахме какво се беше случило. Хората тръгнаха пеша към северната част на града. Трафикът спря, а всички просто вървяха. Реакцията беше невъзмутима, нямаше паника. Хората просто продължиха да правят това, което обикновено правеха.

Изкуството влияе върху обществото така, както неговият създател сам не би могъл. Истината за дизайна е, че той не е начин за себеизразяване, а за постигане на някаква цел. Най-хубавото е, че може да накара хората да споделят една идея, да бъдат добри и толерантни един с друг, а не да се хващат за гушите.

Адът за мен е тропическият рай. Предпочитам да работя, отколкото да ходя на почивка. Опитах един-два пъти. Наистина. Беше истински ад!

Най-тъжното нещо в живота ми е мисълта, че не ми остават още много години, които да прекарам със съпругата си. Че един от нас ще си замине. Какво ще остане след нас ли? Почти нищо. Ние нямаме деца и вероятно затова сме още по-зависими един от друг.

Когато бях дете, ни изхвърлиха от апартамента в Бронкс. Не можехме да си платим 3-те долара наем на месец. Имаше стачка заради наемите, хората излязоха на улицата, а полицаите обикаляха на коне. Имам снимка как леля ми ме изкарва навън, държейки ме в ръце. Хората направо полудели, като видели това. Но едни съседи ни приютиха. Сякаш нищо не се беше случило. Животът продължи.

Открих, че обичам да рисувам, още като дете. Нищо не ми доставяше по-голямо удоволствие. Бях художникът на класа на 6-годишна възраст, което значеше, че можех да рисувам порнографски картинки за малките ми съученици. Беше евтин начин да им се издигна в очите.

Потръпвам при мисълта да празнувам 60-годишен юбилей от сватбата. Боже Господи! От всички празници да отбележа този, че съм с един и същи човек вече 60 години. Има дни, когато това ми се струва напълно невъзможно. И други, когато ми изглежда неизбежно.

Винаги съм имал лек характер, но през последните години усещам колко много мрънкам и всичко ме дразни. Вече не мога да понасям чуждата глупост.

Имаме къща в Удсток, където мислехме да се преместим да живеем, но след няколко зими в планината променихме решението си. Там е гадно и тъмно, и студено. А и трудно ще се добереш до лекар, ако ти потрябва. Затова бързо се отказахме от тази идея. Ще си умрем тук.

Адът за мен е тропическият рай. Предпочитам да работя, отколкото да ходя на почивка. Опитах един-два пъти. Наистина. Беше истински ад!

Фотография Райън Лоури

ОЩЕ ОТ Наука

НАЙ-НОВО ОТ ESQUIRE

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

Дивoто зове

Планът беше съвсем прост – броени дни преди премиерата на „Венъм", в който Том Харди, разбира се, е в главната роля, той се съгласи да заведе автора на Esquire на опознавателен мототур в родния си град. Двамата трябваше да яхнат два мотоциклета и да обиколят местата, на които Том е израснал. Но това, което се случи, рязко се отклони от предварителния сценарий

Трима крале

Брад Пит, Леонардо ди Каприо и Куентин Тарантино – и тримата правят големия си пробив през 90-те, тоест, вече четвърт век те са на върха на холивудската хранителна пирамида. Докато Тарантино се готви да представи дългоочаквания си девети филм – „Имало едно време в... Холивуд", чието действие се развива през знамeнателното лято на 1969-а, Esquire събира режисьора с неговите главни звезди за първия им общ разговор за творчеството и приятелството, успеха и провала, остаряването и поддържането на добра форма в един Холивуд, който отново е в окото на бурята на поредната земетръсна промяна.