Трима крале

Брад Пит, Леонардо ди Каприо и Куентин Тарантино – и тримата правят големия си пробив през 90-те, тоест, вече четвърт век те са на върха на холивудската хранителна пирамида. Докато Тарантино се готви да представи дългоочаквания си девети филм – „Имало едно време в... Холивуд", чието действие се развива през знамeнателното лято на 1969-а, Esquire събира режисьора с неговите главни звезди за първия им общ разговор за творчеството и приятелството, успеха и провала, остаряването и поддържането на добра форма в един Холивуд, който отново е в окото на бурята на поредната земетръсна промяна.

16 август 2019

„Ей, имаш ли секунда?"

Куентин Тарантино се е наврял в лицето ми . Усмихнат и любезен е. Но все пак е наврял лице в моето. Носът му почти опира в моя.

„Слушай – казва той и започва да върти показалеца си така сякаш навива конец за зъби на него. – Измислих няколко въпроса, които наистина би било добре да зададеш."

Говори шепнешком, съзаклятнически, но това все пак е Тарантино и гласът му е изнесен като на театрален актьор. Разбира се, думите излизат от устата му с настойчивост, която при всяка друга среща бих определил като толкова Тарантинова. Но в този случай подобни определения са напълно излишни.

Намираме се на верандата на къща в Hollywood Hills. Само преди минута стоях сам под стряхата и наблюдавах Тарантино, Брад Пит и Леонардо ди Каприо да се разхождат до басейна, а на хоризонта зад тях като на длан да се простира целият Лос Анджелис. Усетих, че ги гледам втренчено, и си мисля – мамка му, такова нещо човек не вижда всеки ден.

Изчаквам да приключат с фотосесията, за да си поговорим за това, как са се събрали за новия филм на Тарантино „Имало едно време... в Холивуд" и какво са научили по време на творческия процес. Днес е първият път, в който тримата се събират на едно място след приключване на снимките през ноември. През последните шест месеца Тарантино е работил здравата по монтажа на филма, за да бъде готов за премиерата на фестивала в Кан. И все пак намира време да ми се обади седмица преди нея, за да ме информира докъде е стигнал с филма. Явно оттогава е имал и време да помисли какво можем да обсъдим.

Трима крале

„Има нещо много важно – казва той. – Не искам да изглежда така сякаш ми задаваш въпроси. Не искам разговорът между нас да изглежда като стандартното скучно интервю".

Тъкмо започвам да осъзнавам, че Тарантино всъщност се опитва да режисира как да задавам въпросите си (тоест да ми подава реплики), когато виждам как Брат Пит заобикаля басейна и се насочва към нас.

Преди година и нещо Тарантино беше в Лас Вегас и държа реч пред филмови дистрибутори в препълнена конгресна зала. Беше там, за да ги накара да купят филма му за излъчване в техните мултиплекси през предстоящото лято. Тогава още нямаше нито минута заснет материал. Но това не му попречи да се похвали с онова, което беше намислил: „През 2019-а ще ви представя на голям екран най-вълнуващото и динамично звездно дуо след Робърт Редфорд и Пол Нюман".

Когато го чух да говори така, си казах: „Това е Куентин, който прави онова, което умее най-добре. Да надъхва околните".

Но сега, гледайки тримата, застанали на фона на града, няма как да не си помисля, че той, по дяволите, както винаги е прав. В крайна сметка Ди Каприо и Пит не са ли Нюман и Редфорд на новото поколение? Не е ли филмът на Тарантино всъщност лентата с най-ярките главни герои от появата на легендарния филм с дуото Нюман–Редфорд „Буч Касиди и Сънданс Кид" преди точно петдесет години?

По време на разговора ни по телефона Тарантино ми сподели: „Този филм стои най-близко до „Криминале" от всичко, което съм правил досега". Какво точно означава това за тона и настроението, което носи филмът, не мога да разкрия, за да не ти разваля удоволствието от гледането. Но ето какво означава за неговата сюжетна линия: представи си няколко образа (някои истински, други измислени) и истории, които сякаш нямат нищо общо помежду си... докато се окаже, че това не е точно така. Докато всички не се срещнат и не се преплетат по неочакван начин. Този филм, казва Тарантино, е и „може би най-личният ми. Гледам на него като на част от спомените ми. Алфонсо [Куарон] е преживял своята „Рома" в Мексико Сити, 1970 г. Аз имах моя Лос Анджелис през 1969-а. Това съм аз. Това е годината, която ме направи човекът, който съм. Тогава бях на шест. Това е моят свят. Този филм е моето любовно писмо до Ел Ей".

Историята накратко (без да влизам в излишни подробности) е следната: годината е 1969-а – време на земетръсни социални промени не само по улиците на Америка, но и в студиата на Холивуд. Т.нар. златна ера на американското кино е към края си. Непоклатимата доскоро екосистема от филмови компании – извор на ред и стабилност цели петдесет години, започва да се срива под натиска на младежката контракултура, която отхвърля традиционните сюжети и големите кинозвезди. Същата година своя голям пробив правят„Волният ездач", „Среднощен каубой" и „Дивата орда" – все филми, които поставят в центъра на своя сюжет антигероя и изцяло преобръщат представата за филмовите кумири. И в този контекст се появява Рик Далтън (Ди Каприо) – залязваща звезда и ветеран от телевизионните уестърни. Заради огромното си его и поредица от глупави решения той така и не е успял да се превърне в знаменитост от ранга на Стив Маккуин (Деймиън Люис). Единственото сигурно нещо в живота му е приятелството му с неговия дългогодишен дубльор, каскадьора Клиф Буут (Пит). Междувременно агентът на Рик, в чиято роля е Ал Пачино, се опитва да го убеди да участва в спагети-уестърн. Една вечер Рик осъзнава, че градинско парти може да рестартира линеещата му кариера. Оказва се, че новите му съседи са най-горещата холивудска красавица в момента Шарън Тейт (Марго Роби) и нейният съпруг Роман Полански (Рафал Завируха), който след филма си „Бебето на Розмари" е станал най-търсеният режисьор в града.

Историите на Рик, Клиф и Тейт се развиват в рамките на три дни или – както казва Тарантино – в три сцени: 8 февруари, 9 февруари и 8 август – нощта, в която Чарлз Менсън (Деймън Хериман) отива с четирима от членовете на своята секта в къщата до тази на Рик на Cielo Drive, където се натъкват на Тейт, фризьора Джей Себринг (Емил Хърш) и още трима души. Това е нощта, когато според паметната фраза на Джоан Дидион: „60-те внезапно приключиха и параноята стана реалност". „Едно време... в Холивуд" е филм, който вибрира на честотите на талантлива актьорска игра и брилянтно написана история.

Само като си помислиш, че този филм можеше никога да не види бял свят. Най-вече защото Тарантино прекарва пет години, опитвайки се да го превърне в... роман. „Накрая го оставих да бъде това, което искаше – казва той. – Много дълго се съпротивлявах. Но накрая го направих."

Късен следобед е, когато Пит влиза в хола и се разполага в средата на диван с форма на полукръг. Тарантино вече е заел дясната му половина. Чакаме Ди Каприо. Пит се настанява удобно, поглежда надолу и посочва към мястото, където панталоните му са се надигнали съвсем леко. След това ни поглежда и казва: „Няма лек срещу панталони с ерекция, нали?".

Тарантино го поглежда объркано.

„Спомняш ли си онзи епизод на „Успокой топката” – казва Пит, – в който жената си мисли, че на мъжа му е „станал" в киното?”. Тарантино се засмива.

Предлагам възглавница на Пит, за да се покрие. Той за момент я слага върху панталоните си, но после я хвърля настрана.

Брат Пит: Успя ли да направиш началните надписи на филма?

Куентин Тарнтино: Не, казах си, на нас всъщност не ни трябват начални надписи за Кан, затова ще работя върху монтажа.

(Пит се накланя към Тарантино, покрива устата си с ръка и му прошепва нещо. Тарантино поема топката.)

КТ: И какво от това?

БП: Публиката в Кан? Те ще го видят?

КТ: Да, ще го покажем! Това е филмът.

БП: Но как ще държим пресата настрана?

КТ: Ще им кажем: „Ако издадете нещо, което ще развали преживяването на публиката, прецаквате и своите читатели". Те знаят, че не е добре да прецакваш хората, които ти дават пари.

БП: Не, сериозно. Заклевам се, те са нещастници.

КТ: Те са нещастници, но филмът си е филм. Пука ли му на някого в Сингапур или в Канзас за това какво туитват гостите в Кан?

(Ди Каприо влиза и сяда.)

kings8

Майкъл Хейни: Не знам дали това е групова терапия или версия на телевизионната игра „Среща с непознат”. Така че нека се включа. Брад и Лео, какво ви привлече в тези роли? Ако съм разбрал правилно, вие двамата сте единствените, които са чели целия сценарий.

БП: А, за да го прочета, трябваше да ходя в къщата на Тарантино и да кисна на верандата му.

Леонардо ди Каприо: И аз седях на тази веранда!

КТ: Имах само един екземпляр! Помня, че някой от вас беше надраскал коментар: „Харесва ми тази мръсна заглавна страница".

БП: Когато няколко седмици по-късно се върнах пак на верандата и по същата тази страница имаше цял куп нови петна. Те просто се множаха.

МХ: Какво ви привлече в този проект?

ЛД: Първо, шансът да работя с г-н Тарантино. И със сигурност историческата епоха, в която се случват нещата, е очарователна. Отдава дължимото на Холивуд. Не мисля, че има друг такъв филм за Холивуд. Имам предвид филм, чието действие не само се развива в Холивуд, а и самият филм е за Холивуд. Това е история за всекидневието на един актьор и неговия дубльор. 1969-а е знаменателна година не само за киното, но и за света като цяло. Рик и Клиф са част от старата гвардия на Холивуд, но се опитват и да преживяват в този нов свят на хипи революция и свободна любов. Хареса ми идеята да вляза в обувките на този борещ се за оцеляването си актьор, който се опитва да влезе в крак с новото време. Заедно със своя приятел, който е бил неотлъчно до него през всичките тежки битки в Холивуд. Куентин успява брилянтно да предаде настъпващите промени в Америка, както и да покаже през погледа на героите промяната, която тече в Холивуд. Историята ме грабна още от първия прочит. Героите носеха отпечатъка на необятните знания на Куентин за историята на киното. Човек се вдъхновява от детайлите, а и знаеш, че те не са шибана измислица. (Смее се.)

БП: Историята е дълбока и има много нива. Не мисля, че е по силите ми да ги разбера изцяло. Самото заглавие „Имало едно време... в Холивуд" е поклон към тази епоха, но после нещата стават много по-сложни.

МХ: Куентин, какво казваш с това заглавие? То, от една страна, напомня за детска приказка. А от друга, подсеща за някой уестърн или гангстерски филм на Серджо Леоне.

КТ: Във филма има приказни моменти, така че заглавието доста му подхожда. Но това е и филм за паметта. Не за историческите факти. А за холивудската реалност и за Холивуд като начин на мислене. Бях много доволен от заглавието, но не исках то да се разчува. Затова наричах проекта просто "Magnum Opus", защото планирах да е делото на живота ми, нали. (Смее се.) Преди две години излезе филм, който се казваше „Имало едно време във Венеция". Помислих си: „Дали не се прецаках?".

БП: „Имало едно време в Бърбанк"... (Смее се.)

kings2

МХ: Брад, с какво те привлече този сценарий?

БП: Със сигурност времето, в което се развива действието, е много забавно. Куентин Тарантино е един от последните режисьори, които знаят как да направят нещата да изглеждат готино. Ако попаднеш на някой от филмите му, значи си в добри ръце. Ще ти даде една от онези речи, които ще опиташ да пресъздадеш в колата на път от киното към вкъщи. Думите й няма да ти излязат от ума и на следващия ден. Почеркът на Куентин сякаш е еволюирал още повече в този сценарий. Имам предвид, че всички знаем, че Куентин е един истински автор, който насочва филмите си в определена, неизменно оригинална посока. За мен този филм е следващата стъпка от еволюцията му като творец. Тук се слива всичко, което обичаме в предходните му осем филма.

Нагласата ми е същата както, когато започвах. Чувствам силна връзка с онова 15-годишно момче, което получи своята първа роля във филм. С тези двамата хубавци си казваме – даден ни е този шанс и не бива да го опропастяваме.

КТ: Не съм го направил нарочно, просто така се случи.

БП: Текстът звучи чистосърдечно и топло.

ЛД: Това е много вярно.

БП: Да снимам с Лео е много хубава и рядка възможност. А и във филма са всички онези неща, с които сме израснали – вещината и усърдието на неговия герой и дубльора му. Връзката, която са изградили помежду си през годините, и занаята, който са усвоили до последната малка тънкост. Гледали сме не една или две епични истории с такива двойки: Бърт Рейнолдс имаше Хал Нийдам. Стив Маккуин – Бъд Екинс. Кърт Ръсел също имаше своя човек. Харисън Форд – неговия. Тези момчета бяха партньори в продължение на десетилетия. Таково нещо липсва в нашето поколение. Изгубихме го след смяната на статуквото и разместването на пластовете в индустрията.

ЛД: Филмът е една автентична холивудска история. Нашите герои в известен смисъл са воайори – те наблюдават великолепието и блясъка на Холивуд. Ние сме аутсайдерите. Ние сме момчетата, които преживяват ден за ден, опитвайки се да си докарат по някой и друг дребен ангажимент. Брад и аз виждаме как Холивуд се променя, но и ние сме в месомелачката. Приятелството ни обаче е такова, че всеки от нас знае как да пази гърба на другия. Това е перспективата, от която Куентин е решил да погледне на нещата, и тези герои ни се струват съвсем реални. После се случва това с Менсън. Историята на Полански и Тейт.

МХ: Брад, кое беше по-различното този път в работата ти с Куентин в сравнение със снимките на „Гадни копилета"?

БП: Все едно се връщах у дома. Още щом стъпих на сценичната площадка на Куентин, се почувствах на мястото си. Цялата атмосфера. Разговорите помежду ни бяха адски забавни. И тримата все пак сме израснали с тази индустрия.

ЛД: Всички сме деца на 90-те.

БП: Всички ние говорим на един и същи език и приемаме големите или малките събития в нашата среда еднакво. (Обръща се към Ди Каприо.) Един от първите ми ангажименти беше като гост-звезда в сериала, който ти снимаше.

ЛД: „Болки на растежа" ли?

БП: Когато тепърва започваше.

МХ: Изумително е, че всички сте започнали по едно и също време. Куентин, ти правиш „Кучета в резерв" през 1992-ра и след това „Криминале" през ‘94-та. Брад, ти играеш в „Телма и Луиз", „Там тече река" и „Интервю с вампир" през 1991-ва, ‘92-ра и ‘94-та. А, Лео, ти участваш в „Защо тъгува Гилбърт Грейп" през ‘93-та. Всички вече четвърт век сте на върха на Холивуд.

КТ: Брад дори се снима в „Истински романс" през ‘93-та. Първият сценарий, който написах! И почти засенчва всички останали в трета сцена. (Смеят се.)

ЛД: „Не се дръж снизходително с мен, човече." (Ди Каприо се обръща към Пит и се усмихва.) Обожавам тази реплика.

БП: А и диалогът на Куентин те кара веднага да влезеш в роля. Затова искаш да работиш с него – трябваше да видиш опашката от хора, които искаха да се вредят във филма. Предлагаха услугите си само, за да бъдат част от него, дори и само за ден.

МХ: Куентин, всеки, с когото разговарям, ми казва колко весело е на твоите снимачни площадки. И как, когато искаш да направите повторен дубъл, обикновено извикваш: „Да го направим още веднъж! Защо?". А целият екип ти отговаря в един глас…

КТ, БП, ЛД: „...защото всички обичаме да правим филми!"

БП: Настроението на снимачната площадка беше уникално. Наистина.

ЛД: Декорите също са толкова магнетични. Вече рядко се случва да си на снимачна площадка, на която всеки има уважение към процеса на работа. Радостта от правенето на филми бавно се превърна в отживелица. Куентин влага много мисъл в изграждането на образите и кара този исторически период да оживява. Има една свобода, някаква енергия, която се усеща на снимачната му площадка. В индустрията нещата вече рядко се случват по този начин. А разковничето е в това да отделиш достатъчно време, за да направиш всичко както трябва. Независимо какво ти коства това.

БП: И да осъзнаеш кога си го постигнал.

kings15

ОЩЕ ОТ Наука

НАЙ-НОВО ОТ ESQUIRE

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

Лошо копеле

Той е муза за Спайк и Куентин. Eдновременно герой от комиксовата вселена Marvel, джедай и модна икона. Това, че знаеш колко добре борави с една четирибуквена английска думичка и че е все така добър в онова, което прави – 120 филма за 40 години, може да решиш, че знаеш всичко важно за Самюъл Джаксън.