Лошо копеле

Той е муза за Спайк и Куентин. Eдновременно герой от комиксовата вселена Marvel, джедай и модна икона. Това, че знаеш колко добре борави с една четирибуквена английска думичка и че е все така добър в онова, което прави – 120 филма за 40 години, може да решиш, че знаеш всичко важно за Самюъл Джаксън.

20 август 2019

Така ли е обаче наистина? Esquire се среща с него на любимото му голф игрище, за да си поговорим за Холивуд, политиката, рецептата за успеха му и неговото детство във времето на сегрегацията в южните щати.

 

Самюъл Л. Джаксън натиска педала на газта на голф бъгито ни до дупка, порейки нетипичната за сезона студена утринна мъгла и принуждавайки стенещият електрически двигател да стигне до предела на силите си. Часът е 8:15 и той и неговата четворка вече са изиграли един сет на 9 дупки. Срещаме се по средата на играта и аз скачам в количката на Джаксън, докато партньорите му продължават да играят, прекъсвайки лежерните си разговори за някой и друг удар със стика. Подобна странна комбинация от хора, събрани на едно място, може да се види само в Лос Анджелис. Ричард Шиф е захапал цигара, с избеляла шапка на Yankees и розови панталони. Вечно веселият сценарист и продуцент през повечето време нахъсва останалите и обяснява правилата в крикета. До него стои един младеж с вталена поло блуза, за когото замахът при откриващия удар на поредната дупка очевидно е не по-малко важен от отварянето на портал към друга вселена. И Дон Чийдъл трябваше да е тук, но незнайно защо отсъства. (Впоследствие от телевизора в голф клуба ни става ясно, че е имал участие на живо в студиото на Good Morning America точно по същото време.) Малко след това разбирам, че Джош Дюамел също често е част от групата. А що се отнася до мен, това е първият път, в който стъпвам на голф игрище.

 

Докато кара, Джаксън ме обсипва с въпроси („Белите започнаха ли вече да те бъркат с Брайън Тайри Хенри?") и радостно заобикаля препятствията по пътя ни, изправяйки бъгито на две гуми въпреки мократа трева и изобилието от предупредителни табели да не се прави така. При всяка подобна маневра чувствам как количката е напът да изпълни някоя внезапна филмова каскада и да ме изхвърли на асфалтовата алея. „Научи се да балансираш с тяло”, казва той с почти напълно безизразно лице. Добър съвет от един 70-годишен мъж от Чатануга, щата Тенеси. Леко съм уплашен, но се опитвам да запазя спокойствие. Той продължава да шофира все така решително и бясно.

Лицето на Джаксън излъчва същия спокоен непукизъм като избелялата черна шапка Adidas, с която играе голф. Впечатлението ми се затвърждава напълно, докато го интервюирам в ресторанта на клуба и той започва да ме обстрелва с думички като „негър” и „копеле”, което кара някои от достолепните членове на голф смутено да забодат погледи в своите яйца „Бенедикт". Държи се не просто като човек, който се чувства в свои води, а като такъв, който има нотариален акт за мястото. Неподправеното му нехайство към йерархията и мрежите на влияние в обществото е такава неразделна част от неговата същност, че всяко друго поведение би изглеждало фалшиво. Много хора обичат да казват, че не им пука. На Самюъл Л. Джаксън обаче наистина не му дреме.

Това, за което му пука, са актьорската игра и филмите (и голфа – не говори много за хендикапа си, но споделя, че коефициентът му е едноцифрено число). Джаксън подхожда към занятието си едновременно с по-детински искрена любов към седмото изкуство и с типичното за всеки майстор вманиачаване в техниките на игра. Заради тази комбинация той е един от най-продуктивните актьори на нашето време, въпреки сравнително късния пробив в киното. Може би единствено Никълъс Кейдж би могъл да го конкурира по разнообразие на заглавия и роли. Филмографията на Джаксън включва изключителните „Криминале", „Неуязвимият", „Тресавищата на Ив" и нелепо комичните „Змии в самолета", „Телепорт" и „Човекът". Знам, че годишно излизат по средно 4 филма с негово участие, което си е сериозен подвиг, но той ме поправя, че филмите са по-скоро пет. През 1990-а и 2008-а името на Самюъл Л. Джаксън се появява на плакатите на цели 7 филма. Освен това той участва в касови поредици като „Междузвездни войни" и „Феноменалните", а в ролята си на бившия ръководител на тайната организация на супергероите S.H.I.E.L.D. Ник Фюри се появява в единадесет различни филма от вселената на Marvel, включително в четири от поредицата „Отмъстителите".

Но като че ли 2019-а ще се окаже годината на Сам Джаксън. Освен предстоящите проекти на Marvel той ще участва в продължението на класиката „Шафт" от 2000 г. и ще бъде глас зад кадър на дългоочакваната документална поредица „Поробен". През 2019 г. се навършват и 25 години от премиерата на „Криминале" – събитие, което ще бъде ознаменувано със стотици прожекции и лавина от изяви и интервюта на човека, обезсмъртил се в образа на гангстера Джулс Уинфилд. „Стъкленият" на М. Найт Шаямалан с Джаксън в главната роля тръгна премиерно по кината в началото на годината и няколко поредни седмици оглавяваше боксофис класациите. Така заедно с ангажиментите му към Marvel, може да се окаже, че, на 70-годишна възраст, Джаксън ще прекара повече време на първо място в класациите от всеки друг здраво работещ холивудски актьор през 2019-а. Забележително постижение за човек, който е и най-доходоносният за филмовите студиа актьор за всички времена с рекордните 13 милиарда приходи от филми с негово участие.

Може би като повечето хора смяташ, че трикът в актьорската игра е да пресъздадеш убедително по зададена команда някаква конкретна емоция. Малцина обаче са онези, които са нясно, че другите две много важни неща са да изпълниш с присъствието си кадъра и да кажеш написаните от сценариста думички толкова завладяващо, отчетливо и хипнотизиращо, че зрителят да не може да отлепи поглед от екрана. Джаксън е великолепен във второто и третото и твърде подценяван в първото. Така поне твърди самият той. Няма значение кой е написал репликите. Когато Самюъл ги изрече, те стават негови и ако някой се опита да ги повтори, той мигновено попада в категорията на евтин имитатор. Джаксън успява да изгради сериозна кариера, непостижима за мимолетна звезда, благодарение и на това, че 40 години пристига на снимачната площадка без закъснение, знае репликите си без грешка и ги казва по своя неподражаем начин.

Тази негова дарба ясно проличава в съвместните му проекти с Куентин Тарантино, с когото Джаксън работи най-често. Участвал е в 6 от 8-те филма на Тарантино. Усетът на режисьора-сценарист към диалога, който слива в едно цяло изящното и скверното, пасва перфектно на дяволския талант на Джаксън. Той е номиниран за „Оскар" за поддържаща роля за превъплъщението си в Джулс от „Криминале", но не е пресилено да се каже (и Джаксън го прави), че ролята му във филма всъщност е главна. Ако накараш някой фен на „Криминале" да ти цитира любимата си реплика от филма, има голяма вероятност тя да принадлежи на Джулс – доста впечатляващо, като се има предвид, че той се появява на екран само два пъти: веднъж в началото и веднъж в края. Талантът му блести още по-ярко в един от следващите филми на Тарантино – „Джаки Браун" – мащабно изследване на човешката природа, маскирано като екшън за сръчен обир. Подобно на Джулс, и тук героят на Джаксън, трафикантът на оръжие Ордел Роби с неговата шапка Kangol и вързана на конска опашка дълга коса, е едновременно обаятелен и дразнещ. Но в случая Тарантино и Джаксън се заиграват с нещо доста по-злокобно. Докато Джулс е харизматичен мъж в един свят на стилни гангстери, които правят ужасни неща с желязно постоянство и чувство за хумор, то Ордел живее в малко провинциално градче сред застаряващи престъпници, които трябва да приемат факта, че младежките им мечти се сриват пред очите им. Джаксън захвърля обаятелната усмивка, елегантните маниери и контрастиращия с тях поток от гръмотевични псувни с потискащо нихилистична тъга и тихо отчаяние. Човек със сигурност би изпил няколко питиета в команията на Джулс Уинфилд. И със сигурност би се пръждосал от бара възможно най-бързо, ако Ордел Роби го погледне в очите.

Исках да бъда черният Жак Кусто. Винаги съм мислел, че животът на Земята е много по-интересен от този в Космоса.

Израснал в щата Тенеси във времена на съвсем законна расова дискриминация, Джаксън казва, че обкръжението му е било изцяло черно. Той е единствено дете, за което се грижат властната му баба и майка му, която работи във фабрика, а по-късно като снабдител на консумативи за психиатрична болница. Неговият баща почти не присъства в живота му. Леля му, която преподава сценични изкуства, го води на кастинги за театрални постановки и го записва на курс по танци. Влюбва се и в двете главно заради аплодисментите. „Чуваш ръкоплясканията – казва ми той – и тази лайнарщина е най-вкусната храна за егото." Свири и на различни духови инструменти и си мечтае да стане джаз музикант, докато в 11-и клас не осъзнава, че няма достатъчно талант за импровизация. Приет е в Morehouse College в Атланта по времето, когато учебните заведения в Юга започват да отварят вратите си за цветнокожи студенти. Джаксън, който е типичен син на работническата класа, се озовава в компанията на корави мъже с афро прически и здраво стиснати черни юмруци, току-що завърнали се от войната във Виетнам и демонстриращи открита войнственост. Тя се харесва на младежа от Тенеси, чиито близки го съветват като дете да не се осмелява дори да поглежда белите в очите. Самюъл бързо се впуска във водовъртежа на студентските борби за равноправие и участва в окупацията на административната сграда на Morehouse, борейки се за запазването на учебен предмет, свързан с изучаване на културата на чернокожите, както и за назначаването на повече чернокожи представители в борда на директорите. Сред заложниците в продължилата няколко дни обсада е и Мартин Лутър Кинг-Старши, когото се налага да освободят заради проблеми със сърцето. Заради тези свои прояви през третата година от следването си Джаксън е изключен от колежа, но това само го изпълва с нова енергия. Спи в офиса на Student Nonviolent Coordination Comitee и се забърква заедно с Х. Рап Браун и дружките му в схема за кражба на номера на кредитни карти на бели хора и купуването на оръжие, което да послужи в неизбежно наближаващата междурасова война. В същото време няколко негови приятели загиват „мистериозно" в експлодиращи автомобили.

Провидението се намесва в лицето на двама агенти на ФБР, които посещават майката на Джаксън, за да й кажат, че синът й е под постоянно наблюдение и че ако не напусне Атланта, ще е мъртъв до няколко месеца. Тя веднага го изпраща да живее при една негова леля в Лос Анджелис, където известно време Самюъл работи за общината, пуши трева и взима LSD, преди да реши да се завърне към учението и да насочи вниманието си към актьорското майсторство. Скоро след това се озовава в Ню Йорк, където се явява на кастинги за театрални постановки в пряка конкуренция със силна група от актьори като Дензъл Уошингтън, Морган Фрийман, Анджела Басет, Бил Нън, Лорънс Фишбърн и ЛаТаня Ричардсън – негова съпруга от вече почти четиридесет години. Злоупотребата с наркотици обаче удря спирачки на прогреса му. Седмица след като напуска детокс клиниката, той приема ролята, която ще даде първия сериозен тласък на кариерата му – на закачения за крека брат на Уесли Снайпс във филма на Спайк Лий „Треска в джунглата" (1991). Играта на Джаксън е толкова впечатляваща, че организаторите на фестивала в Кан добавят категория за поддържаща мъжка роля, само и само да могат да му връчат наградата.

Лошо копеле

Тридесет години и сто филма по-късно седим в ресторанта на голф клуба и той ми казва неща като: „Научи се да балансираш с тяло". „Стъкленият" – дългоочакваното продължение на въздействащото платно със свръхестествени герои от 2000 г. „Неуязвимият", тръгна по кината през януари. Следващи в редичката са появите на Джаксън като Ник Фюри в „Капитан Марвел" и „Спайдърмен: Далеч от дома" (почти сме сигурни, че приключенията му във вселената на Marvel ще приключaт дотук), а режисираният от Бри Ларсън „Unicorn Store" дебютира по Netflix през април. Беше ми даден шанса да закуся с Джаксън, докато Дон Чийдъл рекламираше последния си филм от телевизора над главите ни, а останалите посетители на ресторанта ни се усмихваха, зяпаха и бързо отвръщаха погледите си, щом ги погледнехме.

Умееш да извличаш максимума от твоите герои, независимо дали ролите ти са главни или епизодични. Какво е разковничето?

Трябва да те запомнят още с появата ти на екран. Нещо като това, което направих в „Пристигане в Америка". (Джаксън има малка роля на обирджия.) Казах си, добре, трябва героят ми да е запомнящ се, да не е просто някакъв копелдак, който нахлува с пушка в ръка. Трябва да изглежда все едно е на ръба на отчаянието. Да бъде сериозен насред цялата тази комедия и в същото време опасен.

Правиш нещо подобно и в „Колежът", където героят ти стои пред портите на колежа, в който учат главно цветнокожи.

Интересното е, че точно с такива пичове се събирах, когато учех в Morehouse. Един ден майка ми ме закара до университета и забелязах, че в края на улицата има баскетболно игрище. Отбих се в магазина, взех си литър бира, пресякох улицата и попитах копелдаците дали мога да се включва в играта. Поиграхме и останах с тях до вечерта. Разбраха, че уча в Morehouse, чак когато се засякохме на едно събитие в кампуса.

Споделял си неведнъж, че си се радикализирал в Morehouse.

Випускът ми от ’66-а, беше прочут като първия, в който бяха допуснати „негри от улицата". Сигурно, защото по това време Стоукли Кармайкъл (един от водачите на „Черните пантери" – бел. ред.) често държеше речи там. Аз бях радикализиран от две страни. От страна на черните около Стоукли, Реп и ветераните от Виетнам и покрай кръга около един бял преподавател по английски, когото Кен Киси и хората му бяха докарали в Morehouse със своя вълшебен автобус. (Смее се.) Тогава започнах да взимам LSD и да прекарвам доста време с него и приятелчетата му. Взех да научавам клюките за Berkley и за света на белите. Цялото ми съществуване до този момент беше чисто черно. Не съм имал бял учител, преди да постъпя в Morehouse.

Израснал си във времена на съвсем реално расово разделение.

Това беше нещо нормално. Така беше устроен светът по онова време. Живеех в изцяло черно обкръжение. Учителите ми бяха черни. Бяхме клас само с черни деца. Имах досег с бели хора само когато отивах в работата на дядо ми, който работеше за белите.

И как се чувстваше?

Дядо ми винаги беше нащрек, защото аз бях от онези опасни негри, които се опитват да убият белите с поглед. Не прекланях глава пред никого. Той казваше с нескрито задоволство: „Да, това момче определено има характер". Виждах бели и когато слизах в града. И никъде другаде. В Чатануга имаше две кина за чернокожи: Liberty и The Grand.

Какви са най-ранните ти спомени, свързани с киното?

Отивах в киното събота сутрин и гледах анимации за около час. След това пускаха сериал от типа на „Бък Роджърс", после детски филм като „Франсис, говорещото магаре" или някаква подобна лайнарщина. Чак тогава идваше ред на сериозните филми... Винаги ще помня филмите на Сидни [Поатие], защото те бяха много странни за мен. В почти всеки от тях го убиваха. Питах майка ми: „Защо, по дяволите, все му се случва най-лошото?".

Като дете искаше ли да станеш актьор?

Гледахме някой филм, после се прибирахме вкъщи и започвахме да разиграваме историята. Влизахме в образите на героите, които бяхме видели. Но аз исках да стана морски биолог.

И аз като малък мечтаех за това!

Исках да съм черният Жак Кусто, защото бях влюбен в „20 000 левги под водата".

И на мен тези мъжаги ми се струваха много готини – прекарват по-голямата част от времето в открито море и не се плашат от нищо.

Обожавах и всички филми за пирати. Исках да отплувам с кораб навътре в океана. Винаги съм мислел, че на Земята се случват много повече интересни неща, отколкото в Космоса. (Смее се.)

Има един въпрос, който задавам на всичките си близки: това, че си израснал във време на расова сегрегация, кара ли те все още да изпитваш гняв?

Не мисля, че някога съм изпитвал гняв. Сега съм по-гневен, защото гледам тези хора и знам, че са си останали същите: Тръмп и всичките лайнари около него, Мич Макконъл. Проклетите шибани копелдаци. Едно време поне нямаше съмнение за това, какво мислят. Ясно беше, че тези хора никога няма да приемат чернокожите за равни и ако зависеше от тях, никога не биха ни позволили да притежаваме онова, което имаме днес.

Първият ти филм е „Рагтайм" от 1981 година. Какви са спомените ти от него?

Беше уникално. Отидох в Лондон. Това ми беше първото пътуване в Европа. Озовах се в съвсем различна среда – един тотално различен свят. Седяхме и разговаряхме с Джеймс Кагни на обяд. Това беше последният му филм. Беше изключително преживяване – разбрах, че Европа не е такава, каквато си я представях. Преди си мислех, че Великобритания е резервирано за белите място. Но установих, че там има и силна западноиндийска култура, за чието съществуване дори не подозирах. Тогава си казах: „По дяволите! Тук живеят цветнокожи хора от векове".

ОЩЕ ОТ Общество и политика

НАЙ-НОВО ОТ ESQUIRE

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

Трима крале

Брад Пит, Леонардо ди Каприо и Куентин Тарантино – и тримата правят големия си пробив през 90-те, тоест, вече четвърт век те са на върха на холивудската хранителна пирамида. Докато Тарантино се готви да представи дългоочаквания си девети филм – „Имало едно време в... Холивуд", чието действие се развива през знамeнателното лято на 1969-а, Esquire събира режисьора с неговите главни звезди за първия им общ разговор за творчеството и приятелството, успеха и провала, остаряването и поддържането на добра форма в един Холивуд, който отново е в окото на бурята на поредната земетръсна промяна.

Мъжът, който падна на земята

Само за едно десетилетие от красавец в сапунен сериал Крис Хемсуърт се превърна в истинска холивудска знаменитост. Като част от холивудския елит, предположихме, че ще е доста откъснат от света на обикновения човек. От разговора с него обаче се оказва, че мъжът, изиграл бога на гръмотевиците Тор, е здраво стъпил на земята