Камен Воденичаров

Ивайло Александров 16 декември 2019

Камен Воденичаров е от хората, които промениха облика на развлекателната телевизия в България – първо като част от „Ку-Ку” и „Каналето”, после като директор на телевизия ММ, след това и като продуцент. Освен това Камен не е преставал да бъде на сцена – театрална или музикална. А на 20 декември ще участва в концерт-спектакъла „Спомен НЛО", където заедно с колегите си ще върнат към живот любими образи от предаването. Днес Камен е все така деен, играе в театрални постановки, репетира за спектакъла, а отскоро е и водещ на две предавания в новата Телевизия 7/8. Какво друго се случва с него напоследък, можеш да прочетеш в интервюто по-долу.

На 20 декември в НДК ще видим спектакъла „Спомен НЛО". Как се роди идеята и какво ви събра отново?
С Тончо Токмакчиев ни поканиха да се включим в този проект, като инициативата е на Стефан Димитров. Той е авторът на почти всички песни на НЛО. След юбилейния им концерт в НДК, срещайки се много артисти и музиканти, Стефан заедно с Георги Мамалев, Лъчезар Аврамов , Катерина Евро, Антон Радичев и Димитър Стоянович стигат до идеята да възродят песните и да се направи своеобразен поклон към всичко онова, което екипът на НЛО е правил през годините.

Това включва ли и 80-те години?
Да, включени са спомени и от самото начало през 80-те. Желанието на композитора тези песни да продължат да живеят е логично и много смислено. Затова и когато ни предложиха да се включим, ние веднага се съгласихме. До известна степен ние сме били творческа конкуренция в онези години – „Каналето" и „Клуб НЛО". Двете предавания вървяха паралелно и имаха огромен успех. Разбира се, по онова време това беше предопределено от факта, че имахме само два канала – няма как да се сравни с днешния момент, с всички социални мрежи и целия свят, който ти е в ръката и в джоба. Може да е клиширано, но за нас е чест да участваме в такова събитие. Дими (Стоянович – сценарист и главен редактор на сп. L’Europeo, бел.ред.), който е сценарист на шоуто, е избрал страхотни видеа, култови скечове от НЛО, песните са възстановени в нови аранжименти и сега предстои цялото това нещо да се събере като музика и текстове.

Ще има ли и нови неща?
Написани са нови скечове за някои от любимите стари персонажи на НЛО. Така както го виждам, ще се получи много смешно, но и силно емоционално, защото двама от нашите приятели и невероятни артисти вече не са на този свят. По този начин ще отдадем и нашите почит и уважение към тях. Създадени са и нови, близки до техните персонажи, които ще правят препратки към тези герои. Това е най-добрият начин за поклон към тях, защото те са неповторими и незабравими в тези си роли – няма как да вкараме друг актьор в тези образи.

Спомена за конкуренцията между „Каналето" и „Клуб НЛО" – ти следеше ли „НЛО"?
О, да! Всички от „Каналето" ги гледахме и искрено се радвахме на техните постижения. Имало е и моменти, в които дори ни е хващало яд, че не сме се сетили ние за някоя идея или шега. (смее се) Бяхме и продължаваме и до днес да сме приятели с по-голямата част от екипа на „НЛО", който и съвсем естествено се променяше през годините. Успехът им беше толкова голям през 80-те и началото на 90-те, че логично екипът се разширяваше и привличаха нови и нови хора към него, направиха и доста смели творчески експерименти. Те са страхотен тандем, който постигна много и е естествено, но и важно да се обърнем към наследството им. Още повече днес, когато в забързания ни и хаотичен ритъм все търсим нещо назад – и в музиката, и в киното. Има сериозна носталгия към конкретни моменти и проявления на изкуството от близкото минало. Отделно новите поколения, които израстват с интернет, могат да гледат само отделни откъси или скечове, които са качени из мрежите, и да слушат песните. Това е поредната брънка от един световен процес – виждаме го и в киното, като например филмът за Queen, който излезе и стана абсолютен хит; филмът за Елтън Джон. Както и това, което направихме в „Шоуто на Канала" с песни на Тодор Колев. Онези неща, които бавно и полека усещаме, че са национално богатство, но са били такава част от ежедневието ни, че не сме ги оценявали достатъчно. Добре е, като мине някакъв период, да се удари един акорд и да се покаже, че тези неща са заредени с голяма стойност.

Дали в днешната публика от 20–30-годишни хора ще има интерес към такова събитие?
Надявам се! Много от образите и героите са характерни типажи, които със сигурност съществуват и днес като характери и маски. Както в Commedia dell'arte скъперникът си е скъперник, глупакът си е глупак, влюбеният си е влюбен – тези маски на уличния театър, какъвто в някаква степен е и телевизионното изкуство, са вечни. Също така много от песните, написани от Стефан Димитров, са познати и са хитове, които още вибрират в съзнанието на хората – като кажем „Ех, Канада!”, и разговорът приключва. (смее се) Дори в някаква степен текстовете да са малко овехтели, духът и философията, които колегите са вложили в тези парчета, са актуални и в момента.

Ти си важна фигура от телевизията през 90-те години и след това, пееш, излизаш на сцена, продуцент си. Къде се чувстваш най-добре?
С времето, особено през деветте години на изграждане и развиване на телевизия ММ, с това, което може да е тук и сега, да е модерно и интересно, мисля, че най-много бих се занимавал с правенето на телевизия. Но телевизията е и скъпа играчка и когато няма достатъчно голям пазар, а медийният пазар е така подреден, че в големите медии отиват над 90% от рекламите, няма как да останеш в играта. Ние имахме възможността да правим ММ, когато този процент беше 80 на 20 и можеше да вземеш частица от тези 20%, която стигаше телевизията да съществува. Но времето върви и телевизията в познатия й формат до 90-те години вече я няма.

При радиото обаче не е точно така.
Радиото донякъде се завръща – вземи за пример подкастите. А и невинаги ти се иска сам да си редиш плейлиста в YouTube, iTunes или Spotify, понякога искаш да чуеш нещо, което някой друг е сглобил като концепция. Гледам от племенниците ми, когато се събираме – всеки пуска и показва нещо, което останалите не знаят. Аз им пускам някакви парчета от 80-те години. Ефектът с филма за Queen е показателен. Цяло поколение деца, които не бяха слушали групата или им е стояла като някакъв фон, изведнъж започнаха сами да си пускат хитовете на бандата. В случая медиаторът е киното.

Мислиш ли, че донякъде краят на ММ беше неизбежен с настъпването на модерните технологии, влизането на интернет във всеки дом и съвременните интерактивни канали?
Да, точно така. Тогава се събраха много фактори и един от тях беше този. Другият беше, че кабелните оператори спряха да плащат таксите за излъчване на програмите. Рекламните агенции се отдръпнаха от по-малките телевизии и се насочиха към други канали. Трябваше да се потърси партньор и той се появи в лицето на тогава още несъздадената Nova Broadcasting Group. Мениджмънтът обаче реши, че в новата обстановка тогава не е рентабилно да се инвестира в развитие на музикална телевизия. Знаем, че дори MTV от един момент се превърна по-скоро в риалити телевизия. Ние опитвахме да се адаптираме към новото – Роро, светла му памет, с геймърското си предаване беше една от крачките в тази посока. Имаше много креативни хора, за 9 години успяхме да обучим и да дадем опит на буквално ученици и студенти, които започнаха кариерата си в ММ. Ако има знак, белег, който и до днес е останал от ММ, това е Васко Катинчаров и предаването му за хевиметъл „Фрактура”. Телевизията я няма от 10 години, а предаването е в ефир вече 20.

Каква е разликата между телевизията днес и в началото на 90-те, когато ти започна да се занимаваш с телевизия?
Най-яркият пример са платформи като HBO и Netflix. Изцяло се сменя начинът на общуване със зрителите. Различен е и начинът на финансиране и събиране на средства. Този модерен начин на разпространение на съдържание – било то филми или сериали, е съвсем различен. Тези платформи, чрез такса или абонамент за зрители, събирана в цял свят по електронен път, генерират огромни приходи. Затова те имат средствата да направят толкова скъпи сериали като „Игра на тронове", „Мандалорецът" или "Sense8” на сестри Уашовски. А нашата телевизия все още стои с единия крак в 90-те.

Дължи ли се на това, че сме малко по-консервативни като култура и мислене?
Не, напротив. Това е въпрос на начин на предлагане и на модел, който работи. Наскоро по Дарик радио ми попадна един лектор от САЩ на IT срещите в България. Той твърди, че когато според календара на маите през 2012 г. ще настъпи краят на света, повечето хора си представяха някакъв внезапен апокалипсис, а всъщност идеята за свършек била метафора и от тази дата започва някакъв дълъг процес. Мъчителното оттегляне и отмиране на старото във всяко изражение и бавното зараждане на новото е това, което е кодирано в посланието им.

Ако 2,5 милиона българи са навън, това не е никак малка аудитория, защото толкова са и хората, които активно посещават културни събития тук, в България

Когато излизаш на сцена да пееш, имаш ли любими парчета, които винаги правиш?
Да, имам си. В моята певческа кариера нямам голям набор песни, но пък повечето от тях са много популярни и обичам да си ги изпълнявам. И тези, създадени с Ку-Ку Бенд, и тези с Deep Zone или с други музиканти, с които съм работил. Правя и няколко кавъра на песни, които много харесвам. Повечето от нас, актьорите, които пеем, имаме съзнанието, че пеем по актьорски – с повече емоция и не толкова голям вокален диапазон. Нашето пеене в никакъв случай не може да се сравни с големите български гласове като Орлин Горанов, Мария Илиева, Любо Киров. И аз, и Тончо обичаме да пеем, но винаги има една граница и знаем, че не бива прекалено много да се напъваме, защото може да стане голям провал.

Повечето от певците, които намериха ефир чрез трибуната на ММ, пееха и пеят на български. И хитовете им, които останаха популярни и до днес, са на български език. Мислиш ли, че това е един от факторите една песен да стане популярна у нас – пеенето на български език?
Този спор винаги е съществувал. Със сигурност това, което имаме като групи и артисти в наследството от 70-те и 80-те години, дори да се върнем и към 60-те, е много силно. Хубавата песен винаги си намира път и остава, но сега е много по-трудно – вече има създадени толкова много брилянтни групи и изпълнители, че откриването на някаква нова ниша или оригиналност е все по-трудно. Пеенето на български е много важно за българската аудитория, но пък възможността, която дава интернет да излезеш на по-широк пазар и да те чуят повече хора, донякъде поражда потребност да се представиш на разбираем за по-голяма аудитория език. С моите приятели в Щатите сме си говорили по темата. Те казват, че в САЩ е малко като това, за което говорихме по-рано за медийния пазар – около 90% от музиката, която пробива, е на английски и останалите 10% се разпределят на испански, френски и от няколко години и на корейски с K-Pop-а, който навлезе по-ударно. Големият пазар, какъвто е този в Америка, дава място за всички. В една вечер можеш да отидеш на арт пърформанс, на концерт на хеви метъл банда, на джаз концерт или да влезеш в клуб за електронна музика. Навсякъде ще е пълно и всички ще са доволни. Докато тук, това, че сме по-малко и някак отделени от всичко, такъв потенциал не може да се разгърне.

В последните години обаче има тенденция и тук културният афиш да е толкова пълен, че да се налага да избираш между няколко събития в една вечер.
Да, дано е така! И не само в нощния живот. От няколко години театралните зали са винаги пълни. А помня времена, особено през 90-те години, когато беше тотална криза и нямаше какво да се яде, тогава например съм бил на представления в Сатиричния театър, който е със зала от 650 места, на които има седем или осем души. Можеш ли да си представиш как изглеждат 8 души в зала за 700, а ти трябва да играеш?

Каква е разликата между публиката преди и публиката днес, как се променя като вкусове и като ценностна система?
Това е много интересна тема за анализ. Мисля, че през 80-те и докъм края на 90-те публиката беше по-доверчива, наивна и първична, по-добронамерена. Днес е по-взискателна, обръща повече внимание, по-критична е. Когато обаче ти повярва, емоцията и обратната връзка са по-истински и силни. Вкусовете обаче не се променят, поне по основните теми – за любовта, за достойнството, за честта. Променят се формата, ключовете и героите, но темите остават същите.

А твоите ценности и желания как се изградиха и промениха с годините?
Аз бях тийнейджър през 80-те години и това беше много вълнуващо време. Тогава за мен, а и за връстниците ми героите бяха Pink Floyd, албумът "The Wall”, протестът, желанието за промяна, надеждата, че светът ще стане по-добър. Съвсем различно време беше и най-точната му характеристика е време на надежда и желание за промяна. Такива ни бяха и героите в киното и музиката. Днес се впечатлявам от хора, които успяват да се променят, гъвкави са и са адаптивни към съвременните модели.

Вече си част от телевизията на Слави Трифонов. След края на „Каналето" работили ли сте заедно?
Да, направихме заедно първите издания на "Survivor” и „Пей с мен". Тук интересното и предизвикателството е, че сега започва чисто ново нещо на гола поляна. А и когато стари приятели те поканят да участваш в нов проект, който е различен от това, което са правили, веднага палиш. Затова приех и се включих. Освен това те са много опитни и талантливи.

Ти имаш две предавания. С каква честота се излъчват?
Всяка сряда вечер съм водещ на шоуто на Ку-Ку Бенд, а в четвъртък вечерта съм на живо домакин на известен музикант или артист, на когото зрителите задават въпроси в ефир. Аз съм човекът, който държи темпото или задава темите. Първото предаване беше с Мария Илиева, след това направихме с Георги Мамалев, а третото беше с Орлин Горанов. Имахме обаждания от Франкфурт, от Нюпорт в Уелс, преди седмица звъняха от Сан Франциско – благодарение на мрежите наши сънародници от близо и далеч успяват да гледат българска телевизия. Това, което правим с колегите от Телевизия 7/8, явно предизвиква интерес и това само ме радва.

Тоест, много от българите в чужбина не са скъсали връзка с родината си.
Не, със сигурност не са. С Тончо Токмакчиев и Георги Мамалев бяхме на турне 21 дни в Щатите, имахме концерти в 10 града в Америка. Беше много приятно, срещнахме се и с много хора и разбрахме, че във всеки дом на българи в чужбина, се слуша или се гледа българско радио или телевизия. Носталгията играе много голяма роля. Затова и се правят успешни музикални турнета, а вече има и български постановки, прожекции, представяния на книги. Преди 10-ина години поп-фолк изпълнителите бяха тези, които могат да съберат много хора на едно място. А сега го правят и поети, режисьори на филми, театрални постановки и разбира се, концерти. Ако 2,5 милиона наши сънародници са навън, това не е никак малка аудитория, защото горе-долу толкова са и хората, които активно посещават такива събития тук, в България.

Като стартирахте навремето с „Ку-Ку”, откъде се учехте и черпехте вдъхновение?
Ако трябва да сме честни, всичко беше на читалищно ниво, но имахме голям хъс, който много ни помогна. Пораснахме за много кратко време, благодарение на подкрепата, която имахме от ВИТИЗ, сега НАТФИЗ – всички, и актьорите, и операторите, и техническите екипи бяхме от горните курсове на Академията. Наученото от професионалистите в националната телевизия също беше от голямо значение. Получихме страхотна подкрепа от всички.

А как изобщо се озовахте в националната телевизия? Покрай промените ли се отвори възможност?
В някаква степен това беше политически акт – решено е да се отпусне един час на студентите да правят каквото си искат. Такива бяха глаголите – безлично някъде нещо е решено. (смее се) Освен това тогава нямаше нищо, ама наистина нищо. Любен Дилов има една много хубава метафора по тази тема – че сме имали шанса каквото и да направим, е било полезно. Били сме като хора пред прясно навалял сняг – накъдето и да тръгнеш, оставяш следи. А сега е много по-трудно, защото информацията е отвсякъде, нивото трябва да е много по-високо и пътеките са толкова отъпкани, че сняг не е останал и трябва да издълбаеш дупка в асфалта, че да те забележи някой.

Какво гледахте с колегите ти като предавания и шоупрограми?
Гледахме световните канали. Тръгвайки като пародия на новините, гледахме как се прави това в чужбина. Имаше едно френско предаване "Les Nuls” (Нулите), гледахме "Muppet Show” с кратките му форми и скечове. Отделно това, което нашите преподаватели ни научиха за Commedia dell'arte и за различните маски, беше и е напълно приложимо, когато правиш пародия. Можеш да вземеш един политик и да хиперболизираш специфични негови черти. Арлекино е влюбеният и романтичният, Пулчинела е хитрецът, а Бруно е здравеняк, праволинеен. И когато го разкодираш това нещо, можеш да го направиш на кукла или да създадеш герой. Търсиш отделни физически характеристики, поведение, жестове и ги увеличаваш като с лупа, вадиш ги на преден план. Това беше много интересен процес.

Камен Воденичаров

„Ку-Ку” стана много бързо много популярно предаване. Имаш ли спомен как реагираха близките ти?
Да. Имаше период, в който всичко беше много позитивно. Над една година всички много ни се радваха. Лайковете бяха над 80%. После дойде една преумора и пренасищане и хейтовете започнаха да се увеличават. Тогава започваш да се притесняваш. Започнаха да се появяват първите писания за всеки от нас – къде си се напил, с кого си се видял, кой с кого е гадже, жълтата преса избухна. Ние сме един от народите в света, както и англичаните, които много обичат да четат какви ли не ужасяващи истории. Има цял сектор в медийната индустрия, който се издържа доста успешно от клюки.

Как си почиваш?
Най-бързият ми релакс е излизане в природата. Особено през зимата. От дете карам ски и много обичам планината. Или пък на разходки. А за всеки ден – слушам музика, събирам се с хлапетиите на всичките ми роднини, които вече не са и тийнейджъри, а са младежи на по 20 години. Общуването с младите хора, работата ми с млади колеги в театъра, ми дава енергия. И задължително, поне за малко ако имам възможност през деня да се затворя вкъщи и да си послушам музика. Напоследък, дори да нямам време, слагам си слушалките, превключвам телефона на самолетен режим, за да не ме търсят и си пускам зверски любими парчета или албуми от времена, в които ми е било готино. От няколко дена съм на "Brothers in Arms” на Dire Straits, може би в унисон с времето.

Текст Ивайло Александров
Фотография Яне Голев

сп. Esquire благодари на бар JJ's
за предоставеното място за снимки

ОЩЕ ОТ Интервюта

НАЙ-НОВО ОТ ESQUIRE

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

Какво научих: Фил Анселмо

"Филмите на ужаса са ми донесли повече удоволствие, отколкото е законно"

Правилата на живота на Даниел Ненчев

Даниел е телевизионен журналист, познат ни от "Денят започва с култура" по БНТ, а отскоро и от авторското му предаване за смислени хора и идеи от съвременната култура "Мултимедия" по Bulgaria on Air. Преди месец, излезе сборникът му с 30 интервюта с българи, които доказват, че талантът не се вълнува от Шенген. "Идеи без граници. 30 интервюта със световни артисти от България" е книга с нова "оптимистичната теория за нашия народ".