Светът според Уди

Човек на Esquire си поговори с Уди Харелсън за "Зомбиленд 2", двамата катериха високи стени, бягаха от прелитащи коли и изпушиха много трева

24 февруари 2020

Събота е и в този слънчев ден бързам за срещата си с Уди Харелсън и само едно забавяне на метрото, един грешен завой или някоя майка с близнаци, която да запуши и без това вече претъпканите тротоари в центъра, щеше да гарантира моето закъснение. На всичкото отгоре бях започнала да губя гласа си и издавах само някакво грачене (ларингит, тежък случай). Подминавайки двама портиери, се озовавам в лобито на жилищна сграда в югозападния край на Сентръл парк. Стрелвам се към асансьорите, натискам бутона „нагоре" и поглеждам в телефона си. Еди-колко си часа и две минути. Сега вече официално съм закъсняла. Порите ми се разширяват, по лицето ми избива пот. Накрая чувам тих звън и вратите се отварят. Качвам се. За да се успокоя, изваждам от чантата си един куп бележки за Уди. През по-голямата част от зрелия си живот той е луд по канабиса, а после през 2016 г. рязко го спира.

Но сега, още преди да съм се подала от асансьора, усещам, освен ако не бъркам – но честно казано, не виждам как бих могла, защото към мен наистина се носи тази силна, сладка, тревиста миризма на марихуана. Малко след това съм вече пред входа на посочения от него апартамент, който е собственост не на Уди, а на негов приятел (Уди живее в Мауи с жена си Лора и трите им дъщери – Дени на двадесет и шест, Зоуи на двадесет и две и Макейни на тринадесет). Почуквам и вратата се отваря още при допира на ръката ми. Правя една плаха крачка навътре. После още една. После друга. Миризмата вече е толкова силна, че долавям дори вкуса й. Още две стъпки и се озовавам в преддверието на просторен хол. В центъра му стои Уди.

Светът според Уди

След като отсервират чиниите от десерта, Уди изважда своето пликче и листчетата си и съвсем спокойно започва да си свива джойнт.

Ето какво виждам: среден на ръст мъж с нормално телосложение, облечен в тишърт и къси панталони. Косата му е светла и доста оредяла, заради което я поддържа къса, досущ като наболата си брада. Тялото му е стегнато и мускулесто, но стойката му е лежерно отпусната и спокойна. Очите му са искрящо сини, а бялата им част, по разбираеми причини, сега е бледорозова. Той не просто изглежда млад за възрастта си – 58 години, а много по-млад – на не повече от 40.

Зад него има дълга дървена маса, върху която са поставени бутилка с минерална вода; кафяв плик с инициалите CAA; последното издание на Rolling Stone – броят, посветен на тревата, броят на броевете, на чиято корица е не кой да е, а най-великият тревоман на всички времена Уили Нелсън, захапал, разбира се, едър джойнт; два плика с трева; един пълнител за електронна цигара Willie’s Reserve; хартийки за свиване; един самотен чорап.

Тишината ни обгръща и ситуацията става неловка. За да наруша мълчанието, му казвам: „Здравей!". Гласът ми е като звука от стържене на ренде, носещ се от дъното на кладенец. Уди чува поздрава ми, отваря широко очи и после ми отправя онази голяма, така характерна за Уди усмивка (два реда блестящи бели зъби, широка от ухо до ухо), долавям прекрасния му кикот (малко идиотски, малко налудничав, но така очарователен) и с великия си ала Уди провлачен говор (отнесен, странно секси и съвсем напушен) той казва: „Каааквооо? Това е нелепо". Кимам в съгласие, защото гласът ми наистина звучи нелепо. Шибаният ми глас е толкова абсурден.

Уди взима пълнителя за електронната цигара Willie’s Reserve и ме пита дали пуша. Аз си признавам, че не, след което добавям, че съм останала с впечатление, че и той не го прави вече.

Замисля се и прави едно дълго дръпване от цигарата. „Да, бях спрял – казва ми докато издиша. – За почти две години. Никакъв дим, никакъв вейп. Тогава срещнах този човек – навежда се леко и потупва нежно по брадичката Уили Нелсън, който го гледа от корицата на Rolling Stone. – Хората виждат Уили като пример за напредничаво мислене и добродетелност и са напълно прави, но той си има и тъмна страна. Тъъъм-на. А и честно казано, Уили никога не е бил напълно съгласен със спирането ми. Опитваше се да ме накара да не го правя. Понякога играехме покер и той ми подаваше електронна цигара с трева, а аз казвах: „Уили, човече, вече не пуша такива неща". Правеше се на изненадан, сякаш му казвах нещо ново, всеки път изглеждаше все по-изненадан. Веднъж с него бяхме в Мауи, всъщност, знаеш ли, Уили беше причината да се преместя да живея там. Преди няколко години отидох да гледам негов концерт. Исках да се запознаем. След шоуто отидох до буса му и почуках на вратата. Когато тя се отвори, отвътре започна да излиза гъст дим. Изпод мъглата забелязах този тип с дълга коса, който държеше добре свит масур и ми каза: „Хайде да изпушим един". Тогава разбрах, че двамата с него ще сме приятели доживот. Кази ми, че има къща в Мауи и ме покани да го посетя. Така се озовах там. Както и да е. Уили ми подаде електронната цигара, след като бях спечелил един огромен залог. Бях в празнично настроение, така че поех цигарата и си дръпнах силно и продължително. Уили ми се усмихна и каза: Добре дошъл у дома, синко!"

woody6

Бях натрупал много гняв и ярост. Трябва да си прекрачил доста граници, за да се стигне дотам

Поглеждаме през френския прозорец към красивата панорамна гледка навън.

„Какво правиш в града?" – питам го най-после.

„Дойдох да видя една нова постановка. Всъщност, гледах я снощи. Казва се „Happy Talk."

„И как беше?"

„Джеси Айзенбърг я е писал, а той е просто гений."

„И добър актьор. Той ти партнира в "Zombieland" – филм от 2009-а за зловещ зомби апокалипсис, който е и хиперзабавна пародия на зомби жанра с режисьор Рубен Флайшър."

„Точно така", казва Уди.

„Двамата си партнирате и в „Zombieland 2: Втори удар" (по кината от 25 октомври), отново режисиран от Рубен Флайшър."

„Правилно."

„Всъщност „Zombieland 2" е причината за това интервю."

През сияйното лице на Уди сякаш премина тъмен облак.

„Да, това е причината за това интервю. Не ми е позволено обаче да говоря за филма."

„Така ли?"

„Майната му. Ще говоря за него с теб. Ще говоря за него с теб до безкрай. Просто хората от студиото се страхуват да не се изпусна нещо."

„Да, разбирам, да не издадеш сюжета и прочие."

„Но все пак ще ти кажа нещо за филма, Лили. Много ще ти хареса. Не знам дали на масовия зрител ще му хареса, но за теб съм сигурен."

После Уди потупва стегнатия си корем. „Гладен съм. Яде ли ти се? Какво ще кажеш за една разходка през парка, а после хапване в Candle 79? Това е най-великият вегански ресторант в света. Ще ти купим и кокосова вода за гласа."

„Чудесна идея."

„Да знаеш, че бая ще повървим. Намира се на 79-а улица и Лексингтън Авеню."

„Разстоянието не е проблем."

Той поглежда с подозрение към високите ми токчета. „Сигурна ли си?"

Уверявам го, че краката ми ще издържат, макар че тайно споделям скептицизма му.

Вдига рамене в знак на съгласие и пляска два пъти с ръце. „Добре. Да вървим тогава. Сега се връщам."

Виждам как изчезва нагоре по едни стълби, които дори не бях забелязала. Издърпвам си стол изпод масата и точно преди да седна на него, погледът ми се спира върху разтворената книга на отсрещната страна: „Американски шпионин" на Е. Хауард Хънт. Уди сигурно я е чел, преди да дойда.

woody4

Изведнъж ме обзема паника, която няма нищо общо с вдишания марихуанен дим. Хънт е бивш агент на ЦРУ, присъединил се към екипа на Никсън в Белия Дом и оплескал здравата нещата с Уотъргейт. Носят се слухове, че той стои зад убийството на Джон Кенеди. Според някои конспиративни теории той е бил най-старият от „тримата скитници" – арестуваните за скитничество мъже в района на железопътните релси до тексаското книжно хранилище на 22 ноември 1963 година. Според същите тези теории най-високият скитник е бил Чарлз Харелсън, бащата на Уди, който е професионален убиец и член на организирана престъпна група. Той умира в затвора, докато излежава две доживотни присъди за убийството на федерален съдия и за случая, когато надрусан с кокаин попада под полицейска обсада и насочвайки към себе си дулото на пистолета си, признава за убийството на Кенеди. (Добре де, може би не мисля, че Комисията „Уорън" каза цялата истина на американските граждани. Може би не вярвам, че Лий Харви Осуалд е действал сам. Може би съм отделила някакво време, (много време), да търся друго обяснение.) Започвам да дишам дълбоко и успявам да се успокоя точно когато Уди отново влиза в стаята.

Облечен е със същите тениска и шорти, но сега е сложил и сандали от изцяло екоматериал, които на друг едва ли биха стояли така добре, както и една бейзболна шапка с надпис „Дрога и вино" над козирката. Въобще не прилича на сина на въоръжен до зъби гангстер-каторжник. На изхода той се плесва по челото и смотолевя: „Портфейл, ключове!", после влиза обратно вътре.

Излизаме заедно от сградата и пресичаме улицата, отправяйки се към Сентръл парк. Чувствам известно притеснение от това, че сме заедно на обществено място. Не само защото е известен, а и защото е знаменитост от толкова много години. Кариерата му започва през 1985-а, когато става част от актьорския състав на „Бар Наздраве" в ролята на бармана Уди Бойд, с когото всеки иска да изпие по едно студено питие. Уди (героят) е леко глуповат добряк от провинцията, а Уди (човекът) влиза в тази роля с такава откровеност и лекота, непринуденост и откритост, че е разбираемо защо зрителят решава, че и Уди (човекът) е глупавичък провинциален добряк.

Той обаче не е. Ще докаже таланта и интелекта си, като се превърне в един от най-надеждните главни актьори на 90-те с участие във филми с различна стилистика и атмосфера – от пълния със звучни ругатни „Белите не могат да скачат" (1992) до хипнотично еротичния „Неприлично предложение" (1993). Ще докаже и че е рисков играч, с роли на гадни бели „отрепки", шумно демонстриращи плашещия си мачизъм, като тази на Мики Нокс – харизматичния сериен убиец от „Убийци по рождение" (1994) и на Краля на порното и напаст за богобоязливите десни християни, Лари Флинт в „Народът срещу Лари Флинт" (1996).

През последните години Уди гравитира около второстепенни роли в отличени с награди филми като „Три билборда извън града" (2017), наградения с „Еми" телевизионен сериал „Истински детектив" (2014), както и касови франчайзи като „Игри на глада" и „Междузвездни войни". Често успява да засенчи звездите в тези продукции – не като ги надиграва или се състезава с тях (желанието да изпъкне на всяка цена му е чуждо), а заради своята естественост и дяволита самоувереност. Той е от актьорите, чиято игра е толкова органична, че сякаш забравяш да им отдадеш значимото или ги взимаш за даденост.

На влизане в парка ми става ясно, че опасенията ми от обсада от фенове са били неоснователни. Той слага чифт слънчеви очила, които в комбинация с шапката го правят напълно неузнаваем. Задава темпото така, че вместо да препускаме (както съм свикнала да правя), започваме да се размотаваме и да попиваме гледки и звуци с плавна стъпка, надолу по виещите се алеи. Изведнъж осъзнавам колко красив е този ден, направо божествен. Топло е, но не и горещо. Слънцето все още се изкачва в мъгливото небе, нежните му лъчи се отразяват в спиците на колелетата и в количките за сладолед. На поляните около нас лежат безгрижни младежи и влюбени двойки, семейства с кошници за пикник, с футболни топки и фризбита. И ако не беше склонността на Уди да върви срещу движещите се коли, сигурно щях напълно да се отдам на сладостите на деня.

woody3

За този му странен навик бях разбрала само преди минути, докато се опитвахме да преминем от южната към северната част на 59-а улица и той стъпи върху платното въпреки червения пешеходен светофар, а аз го хванах и го издърпах обратно на тротоара. Ако се бях забавила и секунда, сигурно щеше вече да е премазан от един форд. Сега сценарият се повтаряше. Вървяхме по централната алея в парка, където нямаше коли и той уж беше в безопасност, но Уди отказваше да се движи в лентата за пешеходци и непрекъснато влизаше в тази за колоездачи. Една рикша едва не го закачи и аз отново го издърпах настрани. И още преди да съм се отърсила от изплувалата пред очите ми картина как лежи с разпръснати като спагети черва върху паважа и как, аз, застанала до разпилените му вътрешности, звъня на агента му, една патрулираща полицайка, възседнала огромен бял кон, мина на сантиметри от лявата му страна и отново ми се наложи да го издърпам. Той ме погледна въпросително, но остана все така невъзмутим.

Поспряхме, за да погледаме случващото се наоколо: полицайката спря шофьора на рикшата; шофьорът се опита да я убеди да не му пише акт; полицайката му написа акт; конят взе да души косите и на двамата. Уди се ухили: „Ей, току-що станахме свидетели на престъпление и наказание".

Решавам, че моментът е подходящ да го попитам за детството му. (Не че съм фройдистка, но и нямам нищо против фройдизма.) Ето какво знам: роден е в Мидланд, щата Тексас през 1961 година. Баща му изоставя семейството им, когато Уди е на седем и вече има проблеми с дисциплината в училище. Майка му Даян (моминското й име е Осуалд и макар че няма доказана роднинска връзка с Лий Харви, за мен съвпадението на имена е доста любопитно), секретарка в адвокатска кантора и ревностна християнка, се премества да живее заедно с Уди и двамата му братя в родния си град Лебанон, щата Охайо, когато Уди е на дванадесет.

За да насоча разговора в желаната от мен посока, му подхвърлям: „Бил си проблемно дете?".

„Да, може да се каже, че бях. Въпреки че бях и доброто мамино синче."

Отново се движим и осъзнавайки, че няма елегантен начин да запиша този разговор, просто навирам телефона си близо до брадичката му, за да не изпусна нито дума от това, което излиза от устата му.

Той продължава: „Бях натрупал много гняв и ярост. Трябва да съм прекрачил доста граници, за да се стигне дотам, че да ме изключат от детската градина. Бях изключен и от училище още в първи клас. Обвиниха ме, че съм откраднал една дамска чанта – не бях виновен, но ядох бой от учителя заради чанта, открадната от друг. После почупих с голи юмруци прозорците на училището. Впоследствие извадих късмет, че ме изпратиха да уча в Briarwood – частно училище в Хюстън за деца със специални нужди Там се стремяха да дават не само знания, но и любов на децата – звучи сладникаво, но работеше. Когато направех нещо нередно или буйствах, те ми отвръщаха с любов."

„Беше ли ти трудно да свикнеш да живееш в Средния запад, когато се преместихте там?"

„Не, чувствах се добре. Вече не бях аутсайдер. Помня как майка ми ми каза: Учителят ти твърди, че си доста популярен сред другите деца. Не разбирах какво точно значеше това, но усещах, че се гордее с мен."

„Кога започна да се интересуваш от актьорската професия?"

„Първата пиеса, в която участвах, беше в единайсети клас. Преди това бях имитирал Елвис пред отбора по американски футбол. Изпълних All Shook Up. Поставихме пиесата в местната църква. Всъщност не беше истинска пиеса. Историята беше за Витлеем, това с яслата…"

„Рождество Христово?"

„Точно така. Беше забавно. Аз бях пияница. Излизането ми беше велико, трябваше да се появя някъде иззад публиката, да се спъвам в пейките и да падна в скута на прабаба ми Поли."

Той започва да описва реакцията на Поли, когато забелязвам разклона на пътя пред нас. „Мисля, че ако минем оттук, ще излезем на 72-ра улица и Пето авеню – казвам му. – Тук трябва да завием."

„Не, не, трябва да продължим още малко напред."

„Сигурен ли си? Моят гинеколог се намира на 72-ра и Пето, и таксиметровият шофьор винаги..."

„Не, трябва да продължим напред."

Вдигам рамене и продължавам да вървя. „Да поговорим за студентските ти години – казвам аз. – Следвал си в Hanover College в щата Индиана?"

„Отпуснаха ми презвитерианска стипендия. Учех английска филология и театър. За малко да завърша и теология като второ висше, защото мислех да стана свещеник."

„Но после си променил решението си?"

„Да, така е – Смее се. – Майк Пенс следваше теология там по същото време."

Почти изпускам телефона си. „Шегуваш се."

„В първи курс изнасях проповед пред едни младежи, а Майк дирижираше нещата. Мисля, че тогава беше трета година студент."

„Какви ти бяха впечатленията от него?"

„Беше добро момче, много откровен. Разбирахме се доста добре."

woody2

Бях изкушена да разбера повече за отношенията му с Майк Пенс. Двамата представляваха двете лица на американския архетип: хедонистът срещу светия човек; грешникът срещу праведника; щуракът на Холивуд, суровоядът и екоактивистът, върлият противник на войната в Ирак и застъпникът за легализирането на марихуаната срещу спретнатия и изтупан вицепрезидент на САЩ, мъжа, който нарича жена си „майко" и се увлича по анимацията на Дисни от 1998 г. „Мулан". И ето че пътищата на тези съвършено различни мъже за кратко се срещат в малък колеж в скучен град в Средните щати. Несъмнено това бе една от онези нелепи географски и исторически случайности, които те карат да вярваш в съществуването на една по-велика сила, при това такава, която има и чувство за ирония.

Вдигам глава и виждам зад зеленината да се подава табела. Посочвам я на Уди. „88-а улица? – казва той, сваляйки шапката си и избърсвайки потта от челото си. – Отишли сме твърде далече."

„Не мисля, че има изход наблизо, може би най-добре ще е да се върнем на предишния."

„Не е нужно да го правим. Имам вариант." Обръща се назад и закрачва през малката гориста местност между павираната алея и стената, зад която е градът. Качва се върху ниската ограда. „Просто трябва да прескочим това нещо", извиква ми той и изчезва от другата страна.

Тичам след него, препъвайки се в дървесни корени и храсти. Когато стигам до стената, поглеждам надолу. Ето го, сияещ от другата страна на тротоара. „Ами – казвам аз. – Не мисля, че идеята е добра."

„Не е толкова високо."

Височината е поне два метра и половина. Опитвайки се да запазя самообладание, отвръщам:„Мисля, че пропускаш факта, че съм с токчета."

„Свали ги тогава."

Не мога, не трябва да правя това. Преди около двадесет минути ми излязоха мехури. А преди около десет се спукаха. Чувствам как краката и обувките ми са се сраснали. Ако се опитам да ги разделя, ще има кръв, много кръв.

„Хайде – казва той. –Лесно е."

Правя бърз разбор на ситуацията. Ако се откажа и се опитам да намеря истинския изход, това ще ми отнеме поне петнадесет минути. Време, в което Уди може да се запилее някъде или да умре в някой инцидент (колите по 5-о авеню се движат бързо). А и най-малкото, ритъмът на разговора ни ще бъде нарушен. Беше настанал моментът, в който, както би казал Талахаси, героят на Уди в „Zombieland" – трябваше или „да действам, или да свия знамената". Покатервам се върху оградата и премятам крака от другата страна. Няколко секунди вися във въздуха и единствената ми утеха е, че полата ми е еластична и вероятността да покажа бельото си на цял Горен Манхатън не е чак толкова голяма. Затварям очи, затаявам дъх и се пускам.

Чудо на чудесата, падам на крака, Уди аплодира.

Добираме се живи до ресторанта. Макар че пътьом Уди попада в още няколко животоопасни ситуации. (Шофьорът на един мерцедес натиска силно клаксона, когато той минава пред колата в средната линия на Парк авеню. Уди отскочи назад, измърморвайки: „Добре, добре, защо всички са толкова сериозни?") Някъде между 84-та и 80-а улица ми просветва, че от мен не се очаква да бъда нащрек, защото той нямаше нужда да бъде спасяван. Отнасяше се към опасността така, както анимационният герой Уили Койота се отнася към гравитацията: Когато Уили се озове отвъд ръба на скалата, той остава да виси няколко минути във въздуха, докато осъзнае тежката ситуация, а после стремглаво започва да пада надолу. Уди е с една идея по-добър от Уили Койота. Той така и не разбира, че е в опасност – затова и всъщност не е. Опасността така и не може да се добере до него.

Докато хапваме бургери с черен боб, пържен карфиол и хлебчета с тиквени семки, Уди разказва за грешните ходове в кариерата си („Предложиха ми да участвам в онзи филм, където героят крещи: „Покажи ми парите"? Джери Макгуайър? Аз трябваше да съм Джери Макгуайър, но отговорих на Джим (Джеймс Л. Брукс, един от продуцентите на филма- бел.ред.) – На кого му пука за историята на някакъв си агент"); за първото му впечатление от „Zombieland" („Агентът ми ми изпрати сценария и аз казах: Зомбита, човече? Шегуваш се, нали? Дотук ли я докарахме?", а той отговори: „Просто го прочети". В крайна сметка така и направих и си казах – по дяволите. Това е добре написано"); и за възможното си завръщане у дома („Харесва ми идеята да се завърна в Тексас, може би ще отида в Остин, при Матю [Макконъхи] или при Уили").

След като отсервират чиниите от десерта – двойна порция фъстъчено масло с вкус на шоколад, Уди изважда своето пликче и листчетата си и съвсем спокойно започва да си свива джойнт. Когато го запалва, една дребна тъмнокоса жена се спуска към масата ни, но вместо да го накара да загаси цигарата, както предпологам, тя го притиска в силна прегръдка. Жената е Джой Пиърсън, съдружник в Candle 79. Слушам с половин ухо как Уди и тя си клюкарстват – клюки, ресторантски клюки, още клюки и по някой и друг хаплив коментар по адрес на Тръмп. После Джой споменава за вечеря, организирана от Тръмп, на която Уди е присъствал. Усещам как ухото ми се превръща в наклонена чаша, която чака да бъде напълнена. Но още преди първата капка да е капнала, Джой трябва да се връща обратно в кухнята. Моля Уди да ми разкаже.

Той поклаща глава, примижавайки. „Искаш да ти разкажа за тази вечеря? Добре, ще ти разкажа за тази вечеря. И така, Джеси Вентура (бивш професионален кечист и бивш губернатор на щата Минесота – бел.ред.) ми е приятел и веднъж ми се обади, някъде през 2002-ра, и ми каза – Доналд Тръмп се опитва да ме убеди да участвам с него в надпреварата за президентските избори през 2004-та. Би ли ме придружил на тази вечеря? Аз отговорих: „Да, човече". Събрахме се в Trump Tower и седнахме. Мелания беше там, но още не му беше съпруга. Беше, как да кажа, убийствена вечеря. Два часа и половина. Единственото забавно нещо ми беше да наблюдавам реакциите на Джеси. Имаше моменти, когато нещата изглеждаха така, все едно Тръмп щеше да получи своето и да изтръгне едно „да" от него, но Джеси все му се изплъзваше в последната секунда. На маса за четирима всеки има право на 25 процента от разговора, нали така? Бих казал, че Мелания успя да участва може би с 0,1 процент. Аз успях с 1 процент. Губернаторът Джеси навъртя 3 процента. Тръмп води останалата част от разговора. Положението беше толкова тежко, че се наложи да изляза и да запаля един джойнт, за да понеса останалата част от монологовия му монопол. Познавам Холивуд и съм срещал доста нарцистични хора. Но нарцисизмът на този човек няма аналог. Направо ме смая. Но все пак каза и нещо интересно. Каза: „Знаеш ли, че имуществото ми се оценява на четири милиарда долара", а може би бяха пет милиарда долара, не помня. Както и да е, той каза, че притежава еди-колко си милиарда долара. „Когато умра обаче, това няма да има никакво значение. Знам, че децата ми ще се изпокарат за богатството ми." Това беше единствената истина, която изрече тази вечер. Помислих си – да, това е доста готино."

Когато приключваме с обяда, вече е станало време за вечеря. С Уди излизаме навън. Колите минават наблизо, но се чуват така все едно са доста далеч, като жужене на пчели, във въздуха се носи лепкавият мирис на разлято дизелово гориво. Уди предлага да се върнем по същия път – още една разходка през парка. Тогава му признавам тъжната истина за състоянието на моите крака. Той се засмива и вдига ръка, за да спре такси.

Оставям го на Кълъмбъс Съркъл и продължавам към центъра. Да, преди това имаше още няколко дръпки от Willie’s Reserve в таксито и да, прозорците бяха затворени, и да, за пореден път се напуших от дима. Но това не беше причината за приятния унес, който изпитвах. Хм. Причината беше Уди – и това, което той излъчваше – ето кое караше да се чувствам толкова добре.

Текст Лили Анолик
Фотография Марк Хоум

 

ОЩЕ ОТ Интервюта

НАЙ-НОВО ОТ ESQUIRE

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

Гаранция за успех

Трима мениджъри и техните хобита

Гаранция за успех

Трима мениджъри и техните хобита