Свобода, братство, шум

Истинската история на българския хардкор

В края на 70-те години на ХХ век в Сан Франсиско, Ню Йорк, Великобритания и Австралия групи хлапета, на които им е писнало от лигавите хипита и от хората с бели якички и вратовръзки, им обявяват задочна война и изразяват недоволството си с шумна и бърза музика. През 80-те пънкът прелива в по-агресивното си превъплъщение – хардкора, а младежите, които са част от сцената, формират субкултура, която се характеризира не само музикално, но и с дрескод, визия и социално-политическа ангажираност. Когато Желязната завеса пада, този шум по знайни и незнайни пътища достига и до нашата музикална карта и привлича магнетично сърцата на стотици млади хора, особено във Варна и София. Срещаме те с трима от ветераните на софийската хардкор сцена, които я видяха в нейното зараждане и са преки участници в живота и развитието й вече повече от 25 години. Александър Бояджиев - Чиката, Делян Стефанов - Дикси и Александър Първанов - Шута се заравят в спомените си, здраво стъпили в настоящето

Фотография Яне Голев
Текст Ивайло Александров

Когато се срещнеш с тримата – Делян и двамата Сашовци, които за улеснение ще наричаме с псевдонимите им Чико и Шута, на пръв поглед си приличат. Мъже в началото на 40-те години, силно татуирани, облечени в стрийтуеър и с подчертано сериозни погледи. Докато не се разговорят и не започнат да чупят строгия имидж със смях и жестове. Те са основни лица не само в своите банди, но и изобщо в хардкор сцената на България, за чието създаване и извеждане на световно ниво имат пряка вина. Делян е лидер на първата софийска хардкор група изобщо – Face Up (основана през древната 1993-а), които впоследствие преливат във Vendetta, където на съседния микрофон му помага Шута. Той пък пее в една от първите хардкор банди в Плевен още през 1995-а – Pool Punishers, още преди да създаде Brothers In Blood, а години по-късно и Piranha. Чико е вокалист на най-уважаваната и известна хардкор банда наоколо – Last Hope, които са и единствената ни хардкор група, която не просто не е спирала през годините от създаването си през 1994-та, но си е изковала и сериозно име по света с турнетата извън граница. Тримата отдавна са приятели и работят заедно не само като музиканти, но и в други аспекти на хардкор културата. Чико и Шута са съсобственици на тату студио и шоп Sofia Hardcore Tattoos (бул. „Витоша” 45) заедно с техния стар съратник Макс (Strategy X), а Делян държи скейт и стрийтуеър магазина Blok Shop на бул. „Фритьоф Нансен"и е партньор в новия мексикански ресторант Такотека. Но да започнем от началото.

Свобода, братство, шум

Варна, края на 80-те

Българският хардкор не е роден по мраморните плочки около НДК – първият му рев е под шума на морските вълни на Варна. Причината за това е очевидна – като жители на пристанищната столица на България немалко варненци имат досег до западните свят и култура още преди падането на стария режим. В края на 80-те варненските хлапета, чиито роднини работят по корабите, получават по море плочи, дискове и касетки на групи, които няма как да стигнат дотук по друг начин. Сред плочите, които им попадат в края на 80-те и началото на 90-те има записи на Discharge, Chaos UK, Sex Pistols, което води до раждането на първите пънк групи в града. Появяват се „Фитил" (1987), „Релси" и „Грес" (1989) и пионерите Confront (1991), които свирят анархопънк и отварят вратите за хардкора във Варна. След тях идват и важните за сцената Ignore (1993). Събират се в Младежкия дом в града, където се организират и първите в страната само пънк и хардкор концерти. Постепенно първата вълна банди в града изчезва, но се появяват следващите герои ― Outrage и Indignity. Те са активни и до днес, като на практика са живи варненски легенди и едни от най-важните групи в българския хардкор. А грохотът вече е стигнал и до София.

hardco1
Фотография Яне Голев за Esquire България

София и Плевен

В хардкора София изостава от Варна и в столицата сцената се заражда няколко години по-късно от варненската. Огромно влияние върху нея има MTV – тогава все още музикална телевизия със специализирано предаване за тежка музика "Headbangers’ Ball”. Именно оттам нашите герои Делян, Чико и Шута чуват за пръв път някои от големите банди в американски хардкор. По онова време хевиметълът е преминал апогея си от 80-те и много тийнейджъри слушат груув метъл и кросоувър с банди като Pro-Pain, Machine Head и Biohazard. Чико си спомня: „Спомням си добре в началото на 90-те тази вълна от нови тогава банди с по-различно звучене, които започнаха да пускат в "Headbangers’ Ball” по MTV – между всички тях най-силно изпъкваха Life Of Agony и най-вече Biohazard. Определяха ги, като „кросоувър”, защото смесваха разнородни стилове и вкарваха елементи от хип-хоп и хардкор музиката и имиджа – тогава това беше музиката на новото поколение. Гледахме ги благодарение на приятелите от квартала, които имаха сателитна антена. Те записваха всяка неделя вечер предаването на VHS касета и в понеделник след училище се събирахме у тях, за да гледаме клипове. Така за пръв път видях клипове на Agnostic Front, Cro-Mags, които бяха първите истински хардкор банди появили се някога по MTV. Оттам нататък започнах да дълбая в ъндърграунда. Винаги е така – първо чуваш големите имена в някой стил и ако те запалят, ровиш за бандите за ценители. Първият ми сблъсък с нещо подобно беше още през ’89-та, когато чух Suicidal Tendencies – тогава бях прекалено малък, не знаех нищо за тях и за хардкор корените им, но ми въздействаха изключително силно. Години по-късно, когато вече започнах да се интересувам от тази музика и култура, минах през доста банди, включително и UK кръст-пънк класики, като Extreme Noise Terror, Doom и естествено Discharge - всичко това ми беше интересно, но не го чувствах като моето нещо, докато не открих Gorilla Biscuits, Youth Of Today и въобще нюйоркската сцена. А през ’94-та излезе "Set It Off" на Madball и това преобърна всичко – абсолютен game-changer! По същото време се запознах и с Делян. Тогава той вече беше много навътре в нещата и ми даде още много групи, запозна ме с други хора, започнахме да джиткаме заедно, да разменяме касетки."

Касетките Делян намира както всички, които слушат тежка музика в София по онова време – от метъл шоповете и от приятели. „Преди да се сблъскам с хардкора, слушах рап – разказва Делян. – Някъде през 1991–92 г. хванах по MTV клипове на Cro-Mags, Sick Of It All, изкефиха ме много и започнах да търся такива банди по музикалните магазини. Те тогава бяха „О.Ч.З." и „Железният кон" и продаваха пиратски касетки.” Делян бързо си набавя всички касетки с хардкор, които се въртят из София. Тогава Криндо – продавач в „О.Ч.З." и програминг в индъстриъл бандата Alien Industry, го съветва да отиде до Варна. По това време морската столица ври и кипи в пънка и хардкора. Делян до момента не е стъпвал там, но в гимназията негов по-голям съученик, пънкар, го свързва с Момчил от Confront, който започва да му изпраща записи с кръст пънк и британски хардкор по пощата. Дидо стига и до Варна. „Един път, както бях на море в Китен, си хванах маршрутката, отидох до ФК и там чаках да се появят хората, към които ме бяха насочили. Така се запознах на живо с Момчил, който ме покани да спя у тях една нощ. Прекарах я цялата в четене на зинове и слушане на музиката, която беше събрал. На другия ден купих 20 касетки, оставих му ги и си тръгнах. Той ми ги записа и започнах с хардкора. В София вече се запознах с група скейтъри от „Плиска", които се познаваха с Чико. Така се намерихме десетина човека."

Шута
Александър Първанов - Шута

Паралелно с тях другият Сашо - Шута работи в метъл шопа „Бункера” в родния си Плевен, където помага на татуиста Тарлито. Работата в магазина му предоставя достъп до всички банди, които се появяват там, а MTV вече му е посочила посоката, в която ще тръгне. „В „Бункера” идваха касетки с метъл, като всичко се докарваше от София – каквото имаше в „О.Ч.З.", идваше и при нас. Хората, които го държаха, имаха роднини в чужбина, което помагаше магазинът да е адекватен. Един приятел в Германия пътуваше с банди и пращаше страхотни неща. Когато някой се сдобиеше с компактдиск, записваше касетки на приятели. През 1993/4-та беше много яко, когато пристигнаха албуми на Type O Negative, Life of Agony и Madball. Собствениците на магазина бяха фенове и имаха отношение към музиката, която поръчват. Имаха списък с дисковете и можеше да си оставиш празна касетка и да ти я запишат. Магазинчето беше в квартала ми и редовно се мотаех там, а после започнах и да работя в него."

В началото

Навлизането в хардкор културата става мигновено за момчетата, които носят този дух в себе си. Следват месеци и години на изучаването й, запознаването с групи, течения, издирване на информация под формата на фензинове, видеоклипове, интервюта в списания. „Аз от малък съм свикнал да чета текстове – казва Делян. – Благодарение на родителите ми знаех доста добре английски. Навлизах в истинския хардкор (защото групите по MTV бяха най-известните, единиците от тях, пробили към широка аудитория) най-вече от зинове, в които четях истории, интервюта с групи, те споделяха за културата. Отделно от Варна, където хората кипяха в това нещо. Реално те са ми повлияли най-силно за навлизането ми в хардкора, неговия лайфстайл и всичките му подразделения като вегетарианство, стрейт едж, политическите уклони, социалната ангажираност. Там вече открих това направление, което е истински моето." Чико също превключва веднага, когато попада на първите си хардкор записи: „Първият ми сблъсък с истински хардкор банди беше от една касета, на която от едната страна имаше Gorilla Biscuits, Youth of Today, Slapshot и още една банда. В първия момент, като я чух, се изненадах, защото нито звукът беше як, нито свиренето, обаче тази първична енергия беше нещо, което не чувах никъде другаде. Енергията и посланията ме грабнаха и се запалих много. Веднъж пак отидох в „О.Ч.З." и Криндо ми каза, че има два диска, които никой не си купува. Тогава за първи път си взех дискове. Единият беше на Gorilla Biscuits – първият 7-инчов запис, преиздаден на диск, а другият беше първият албум на Sick of It All. Това е било 1992-ра или 1993-та. Много се развълнувах, защото беше безумно ценно нещо да се сдобиеш с такива съкровища в ония времена. Отидох вкъщи, извадих всички имена от списъците с благодарностите и започнах да ги търся по каталози." Делян добавя, че един от начините да намираш имена на още и още групи е именно като четеш списъците с благодарности в обложките на дисковете. Друг е да гледаш тениски на кои банди носят хората от обложките и снимките в списанията. „Имаше някои групи, които си бяха направо митични. Например гледахме Youth Of Today и Chain of Strength, че носят тениски на Bold. И тази група беше станала легендарна, защото никой нямаше нейни записи. Или пък Warzone, които също бяха суперапокрифни."

hardcore
Шута и Чико на концерт на Last Hope във Военния Клуб, София, 2003

Хората, които са навътре в хардкора, пазят чистотата му като нещо свято и неприкосновено. Отъждествявайки се със сцената, те я прегръщат и много внимателно пресяват онези, които допускат в кръга на посветени. „За да те допусне някой да стигнеш до тези групи и да бъдеш по-светнат по темата, беше истинско изпитание – спомня си Делян. – Имаше си процес на пресяване, да те видят и да преценят дали си окей, да не си някакъв позьор. Това държеше самата сцена малко по-ексклузивна. Поне тогава де, защото днес всеки може да се разрови в Wikipedia и за 10 минути да извади 50 имена и да ги чуе в YouTube, да знае. Тогава да имаш записи означаваше да ги пазиш, не ги даваш на всеки." Чико се сприятелява с Делян и започват обмен на касетки и списания. „Спомням си, когато се запознахме с Делян, после се засичахме на разни места, той идваше у нас и чак тогава веднъж ми каза: „Ела у нас да видиш к’во става!" Аз също вече имах ценни записи, но когато отидохме в тях се почувствах все едно ми показва картата за Ел Дорадо. Но трябваше да мине време на опознаване. Даде ми записите и ми каза да не ги давам на никого. Когато си на такава възраст и откриеш някакви неща, които са ти много важни и ценни, не искаш да ги споделяш с всеки, за да се запази чистотата им. Стигало се е до случаи фенове да започнат да отричат банди, които доскоро са слушали, само защото са станали твърде мейнстрийм. Ти вече си супер задълбал в ъндърграунда и не правиш компромиси." Малкото хора, които имат записи на най-апокрифните и непопулярни банди от САЩ и Великобритания, ги пазят изключително ревностно и много внимават на кого ги записват. Касетките, плочите и дисковете рядко излизат от домовете им. Първо, че са наистина ценни и редки, второ, не са за ушите на всеки. Към 1993–1994 г. Делян вече е сред хората, които имат немалко редки издания. А начина, по който се сдобиват с тях, днес е легендарен и звучи почти невероятно: „Беше адски трудно да се докопаш до плоча с хардкор. Хората във Варна пращаха бутилки с ракия и водка до лейбълите, а лейбълите им връщаха 7-инчови плочи. Когато в лейбъл, който издава кръст пънк или юкей хардкор се получаваше пратка с водка, хората там се кефеха и на драго сърце пращаха плочи. Имаше обаче и куриозни моменти, в които приятели от Варна пращат ракия на "Revelation”, който е един от първите стрейт едж лейбъли. Те въпреки това им бяха върнали плочи, но им бяха написали, че не пият и не е окей да им пращат алкохол. После се започна изпращане на пари, скрити в пощенски пликове." Чико е сред тези, които изпращат пари, с надеждата да получи музика. Трикът е, че по онова време, без банкови трансфери и онлайн плащане, има риск парите да не стигнат до предназначението си. „Аз лично така съм пращал – кинти, омотани в картичка или в кутийка от касетка. Вече през 1994-95 година се бяхме докопали до каталози на лейбъли с възможност за поръчка по пощата – "We Bite", "Lost and Found". Събирахме се 4–5 човека, всеки си избираше по 1–2 плочи, дискове или тениска, събирахме парите, скривахме ги в картичка или в касетка и ги пращахме. После чакахме по 1–2 месеца и идваше поръчката. Разбира се, имало е случаи, в които изпращаме пари и не получаваме нищо, губели са се някъде. Беше вълнуващо – не, че искам да се върне", смее се той.

При Шута, макар и на 160 километра, навлизането в хардкора е по сходен начин. „В началото на 90-те вече бях започнал да слушам метъл. Но хардкорът беше цяла нова вселена. Много добре си спомням през 1994-та, като излезе "Set it Off" на Madball, ни паднаха шапките – не бяхме чували такова нещо. Тази музика имаше съвсем други енергия и чувство – веднага се запалих. Първото нещо, което чух след това, беше Biohazard с "Urban Discipline" – суперноваторски албум за времето си. Вторият шамар дойде, когато видях как изглеждат тези хора по "Headbangers’ Ball" по MTV. Един приятел имаше сателитна система вкъщи и записваше всичките предавания. Касетите се въртяха в компанията. Голям култ беше фестивалът Dynamo (в Айндховен, Нидерландия) през 1995-а. Наизуст знам видеата със сетовете на Biohazard, Life of Agony. Това обаче беше комерсиалната част – впоследствие задълбах в ъндърграунда и бандите там. А когато аз тепърва откривах тези групи, в София и Варна вече имаше действаща сцена."

hardco2
Фотография Яне Голев за Esquire България

Местни герои

Когато искрата е запалена, не е необходимо много чудене за няколко момчета в късните си тийн години да се хванат за инструментите и микрофоните. Във Варна вече от 2–3 години има действащи хардкор групи, когато в София Делян дава старта на първата столична банда Face Up. „С моите приятели Марин и Мони се запознахме на един купон, на който бях занесъл касетки – тогава така се ходеше по купони. Тогава те слушаха Body Count, а аз им казах, че ще им пусна нещо по-яко. Ако не се лъжа, пуснах Undermine, изкефиха се и се запознахме. Те идваха от скейтърска компания от „Плиска", от 138-о училище. Започнахме да движим заедно, те вече имаха скейт пънк банда в духа на Pennywise. Вокалиста им Наско тъкмо го бяха викнали в казармата и групата не функционираше. Марин беше на барабаните и ме викна за вокал. Казах им: „Ще дойда, ама ще трябва да правим хардкор." Така се роди Face Up. Започнаха репетиции, демозапис в домашни условия, обложки, които правихме на копирни машини. Тогава бачках нощно време във фондация „Отворено общество" и на ксерокса им правех нелегално обложките", спомня си със смях Делян. Първият концерт на Face Up обаче не е в София, а във Варна, в „Орбита", с Dissident и Confront през 1994-та. Чико, който тогава още не е започнал да пътува, слуша легенди за този лайв. „Имаше една апокрифна видеокасета от него – разказва той. – Въртеше се постоянно и само се цъкаше с език: „Ский к’во става във Варна!".

Във Варна сцената ври и кипи. В София обаче има хевиметъл, детметъл, уейв, траш банди, но не и хардкор. Нашите герои поставят началото на хардкора в столицата – преди тях няма банди, няма клубове, а публиката тепърва трябва да се отгледа и консолидира. Докато в Англия и Щатите, откъдето произлиза тази музика, има наследственост и приемственост, заради Желязната завеса в България цели три десетилетия от рока напълно отсъстват от културната карта. Така след промените тук директно покълват предимно екстремните стилове. Пънкът и хардкорът в чистите им и директни форми ги няма нито през 70-те, нито през 80-те. Затова Делян и Чико започват от нулата. „През 90-те години в България имаше страшно много банди – разказва Чико. – Ние обаче започнахме да се занимаваме, защото никоя от тях не беше нашето нещо, не можехме да се асоциираме с тях. Нямаше български групи, които да ни бъдат за пример и да искаме да сме като тях. Не бяхме истински фенове на нито една местна банда. Големите актуални групи не бяха нашето нещо и това ни липсваше. Когато открих хардкора, си казах, че това е, което ни липсва, това искам да имаме тук. Но не сме имали батковци преди нас, които да гледаме и да се учим от тях – сами си го направихме, като се учихме по пътя. Може би щеше да бъде по-лесно и бързо, ако имаше някой, но нямаше." Относно посоката на влияние Чико и Делян споделят, че макар и да имат огромно уважение към кръст пънка и британския анархопънк, техните интереси са към американския хардкор, най-вече към бандите от Ню Йорк.

hardcore
Александър Бояджиев - Чико

Годината е 1995, когато Шута е поканен от свои приятели да пее в бандата им Pool Punishers. „Имаше една банда, която се казваше № 32, преди да се прекръсти на Pool Punishers и да ме викнат при тях. Всички се познавахме, карахме скейт заедно, деляхме общи репетиционни. Така се получи, не съм мислил нещо специално. Стартирахме Pool Punishers и впоследствие научихме, че има такава сцена във Варна и в София. Започнаха да ни канят на концерти и така се запознах със Сашо и с Делян, както и с Христо от Варна, който се занимаваше и с внос на дискове и касети от Америка. Така и навлязох по-дълбоко в сцената. Изпращахме си касети, чувахме се по телефона, разменяхме си информация за музика, зинове." Групата е активна само три години. През '98-а Шута събира Brothers In Blood, които макар и с коренно различен състав, са една от активните му групи и днес. „През 99-а бях в казармата, но пък имахме много концерти, които буквах от казармата – основно уикенди в Плевен. През 2000-ата се преместих за постоянно в София и Делян ме покани официално във Vendetta, защото той заминаваше за Щатите. Искаха да продължат Face Up по различен начин – с два вокала, с текстове на български.” Към 2001 Пловдив също дава своя принос към хардкора с банди като Взрив и Delate. Появяват се и клубове, в които редовно има концерти на групите и от другите градове.

Бурните 90-те

В средата на 90-те Face Up и Last Hope са най-силните групи на хардкора в България. Концертите им са нарядко заради липсата на клуб, но за сметка на това винаги събират стотици фенове. Записите им също преминават от аматьорски, записвани в домашни условия, към свирене в професионални студиа. Оборудването също започва да се променя. Чико разказва: „Когато започнахме да свирим на живо, концертите бяха изключителна рядкост. В София и Варна имаше един контингент от младежи, които имаха глад за нещо различно – не метъл, не пънк, а нещо друго. Още от самото начало по концертите имаше 300-400 души, което от днешна гледна точка, за младите групи, които сега тръгват, е немислимо. А тогава всеки лайв беше така. По простата причина, че не бяха начесто и беше нещо ново и интересно." В момента не са малко групите и промоутърите, които правят всичко сами. Навремето също сцената се крепи на DIY идеята (oт do it yourself – направи си сам – бел.ред.), но поради простата причина, че няма друг начин. „Ние нямахме избор – споделя Чико. – Всеки днес говори за DIY, а ние реално не сме искали да бъдем DIY, защото го изисква някаква идеология, просто нямаше друг начин. Нямаше кой да ни букне, за да ни направи концерт, нямаше клубове – какво друго да направим?" Делян добавя: „Търсехме зали, търсехме озвучаване и апаратура – наемаш оттук, оттам, някой ти дава нещо. Мислехме как да събираме вход, как да намираме охрана, как да рекламираме концертите, как и дали да има мърчъндайз." Чико разказва за онези ранни дни: „Първите години на хардкор концертите в България се правеха само така – на мускули и жесток ентусиазъм. Тогава сме били на по 17–18 години. По цели нощи сглобявахме колажи, за да правим ксероксни плакати и флайъри. Не знаехме дали се прави така – решавахме, че така трябва, и така правехме. И за щастие, нещата се случваха. (И тримата се смеят.) Беше много странно, защото уж правехме големи концерти, по няколкостотин души, а накрая пак нямаше пари, даже потъвахме с кинти, просто защото не знаехме какво става.”

„В Плевен имаше Младежки дом, който, за съжаление, беше разрушен наскоро – разказва Шута. – През 90-те го ползвахме за зала за концерти, а всички банди в града имаха собствени стаи за репетиционни. На първия етаж са Road Crew, на втория – Corpse и Mortal Remains, и ни го даваха за доста къси кинти."

hardcore
Делян Стефанов - Дикси

Записите също са на принципа направи си сам с каквито условия има налични. Записва се с касетофони в апартаменти и репетиционни. Спомнят си със смях за демокасета на Face Up, записана в кухнята на бабата на Марин. „Естествено, имаше студиа”, казва Чико. Те обаче са недостъпни за тийнейджъри, които тепърва се учат да свирят. „С Last Hope записахме първото ни демо в студио City, студиото на Клас. Беше много готино, но си дадохме сметка, че тези хора изобщо не вникват в тази музика и нямат идея какво записват, а ние пък бяхме някакви тийнейджъри, които не знаят къде се намират и едва свирят. Това демо беше някакъв страшен успех, особено от днешна гледна точка. Първият тираж от 200 касети литна за отрицателно време. Общо бяхме продали и раздали над 500 касетки. Имаше една репетиционна в нашия квартал, „Иван Вазов", казваше се "Brotherhouse”, която беше първата, в която групи като нас имаха възможност да свирят. Тогава нямахме апаратура, а там срещу заплащане на час можехме да ползваме оборудването на репетиционната. Хората от "Brotherhouse”, най-вече Нуфри, винаги са ни разбирали и са ни помагали.”

FaceUp
Face Up във Варна, 1999

Интересно е, че и тримата са вокалисти на групите си. Питам ги как са решили да хванат точно микрофоните. „Така реших, защото друго не можех да правя", отговаря през смях Чико, а Делян и Шута са съгласни с него. „Аз не мога да пея! – категоричен е Шута. – Аз крещя и викам. Постепенно си изградих стил на пеене. Стремя се с всяка банда да звуча по различен начин, да не е с една бленда. С Brothers In Blood звуча по един начин, с Vendetta по друг, с Piranha пак е различно. Най-важното беше да се научиш да не се продираш като животно и да не плюеш кръв. Да можеш да пееш няколко дни поред. Защото като млад си по-надъхан, по-емоционален, раздаваш се повече. Имаше шоута, в които буквално не можех да говоря. В един момент можеш да останеш без глас." Чико добавя: „След всяка репетиция прегракваш, защото не знаеш как да контролираш гласа си и дишането. Искаш да изкараш целия негативизъм от себе си и да вложиш цялата си енергия – това е една от целите на тази музика. Външни хора много често са се чудили какво се случва на нашите концерти, защото феновете изглеждат суперагресивни за страничния наблюдател, а голяма част от тях всъщност са съвсем готини и възпитани хора." Хора, които не са преки участници в някоя група, но са правили неща за нея – помощ в организирането на, изработването и продажбата на мърчъндайз, отговорната задача с писането на текстове.

Постепенно от чисто аматьорски нещата започват да придобиват по-професионален вид и отношение. Делян споделя, че с Face Up това се случва през 1997-а, когато в групата влизат Мартин и Петър (китарист и басист), които преди това свирят в „Киора". „Те вече бяха изградени музиканти и дръпнаха групата напред в това отношение. Освен уменията си вкараха в бандата и професионално оборудване."

Хардкор културата

Днес е лесно да отвориш няколко подпрозореца в браузъра и да прочетеш за хардкор културата, групите, идеологията, имиджа, татуировките, подразделенията, политическите посоки, които следват групите и техните крюта – често обусловени от географския или социалния им произход или от епохата на съответната група. Публиката също се асоциира с групите, с техните послания и възгледи. В ранните години на прехода тук не е така. Информация изобщо няма на български, а от списания, видео и зинове на английски е оскъдна. Чико си спомня: „Имах познати, които ми бяха разказвали за тази култура и ми стана интересно, защото беше по-различно от всичко, което познавах до момента. Ценностите, които изповядва, кореспондират силно с мен. Разпознавах се в нея, запознах се с хора, които имаха същото отношение, станахме приятели и започнахме да градим тази сцена и общност заедно. Това беше във времена, в които още нямаше интернет и за нас беше много интересно и вълнуващо да се ровим." За публиката и феновете Делян разказва: „В хардкора има хора, които са част от сцената от самото начало, а вече са мъже и жени на над 40 години, със семейства, деца, кариери, но продължават да идват на концерти. Това не е нещо задължително – някой, който е бил на концертите през 1994-та, да присъства и сега. Но приятелите, които сме се запазили през тези години, винаги ходим. А най-приятното е, че идват нови и нови хора – такива, които за нас са деца, като Redound и Expectations, а вече са над 30-годишни и групите им са над 10 години. Melekh също, лека му пръст на Боро. Реално те не бяха следващите след нас, не и по-следващите, а се появиха като трета, четвърта генерация в хардкора, хлапетата." Чико добавя с усмивка: „А днес те вече са от старите банди. Redound са една от много малкото банди оттогава, които не само се запазиха, но и са активни, издават албуми, имат публика. Хардкор сцената се гради на всички нас – групи, фенове, приятели и всеки, който е направил нещо и продължава да го прави. Но винаги са се появявали хора, които още на втората година започват да казват как вече не е както преди. Ами по-добре, че не е както преди, защото това би означавало, че няма никакво развитие. Има нови банди и те са новата кръв, благодарение на тях тази сцена продължава да живее. Ако бяха само старите банди, всичко щеше да умре."

Делян е категоричен, че старите банди, които се бунтуват срещу съвременната хардкор сцена, са вредни за нея с това си отношение. „Все едно ние, като започвахме навремето, да бяха дошли батковците и да ни сочат с пръст, че не сме като едно време и не ставаме за нищо. Идват нови поколения и те имат нови начини на изразяване. Джело Биафра беше казал, че застоят е смърт." Чико се съгласява: „Хубаво е, че тези хора не са много. Хардкорът е много демократична сцена. Всеки, който има желание и порив да покаже нещо, може да го направи. И после цедката го отсява – ако има някакъв талант, някакво послание в нещата, които прави, остава на сцената и ще си намери публика. Появявали са се не само групи, но и отделни хора, които са суперактивни и надъхани, но след това бързо прегарят и изчезват. Ние сме били свидетели на много такива примери – вече няколко поколения банди се извъртяха през хардкора. И всяка следваща генерация и вълна има готините хора и яките банди – те остават, другите изчезват и това е нормалният кръговрат."

В хардкора има няколко елемента – музиката, политическите възгледи, социалния ангажимент, дори начина на обличане. Съвкупността от тези фактори изгражда лицето на хардкора. „Хардкорът никога не е бил само течение в музиката. Хардкорът е общност и начин на живот", категоричен е Чико, а Делян го допълва: „Хардкорът е субкултура, изградена от различни елементи. Има я музиката с различните й подстилове. Има начин на обличане. Има различни политически течения – от десни и консервативни групи (разбира се, нямам предвид нацита) до крайно леви групи. Това е онаследено от пънка и скинхед движението (отново да не се бърка с неонацистите) – при тях външният вид винаги е бил важен."

Дрехите също са белег за субкултурна принадлежност. С облеклото, прическата и външния си вид афишираш, че си част от конкретна култура. Делян казва, че външният вид е сред факторите, които привличат хора към хардкора. „Винаги са ми допадали късите подстрижки, спортният стил на обличане. Слушал съм от братовчед ми метъл групи – пак е музика с китари, но не ме привличаше, не ми харесваха как изглеждат хората от бандите. И когато видя плочата на Chain of Strength със снимка на групата, на която са суперизчистени, с качулките на Champion, Air Max, късите коси и свирят суперагресивна и енергична музика, веднага си казвам: ето, това са моите хора."

Едно от първите неща, които правят впечатление в хардкора, са татуировките. „Не всичките банди са така – казва Чико. – Това идва от старите банди от Ню Йорк. Хардкорът е разделен на региони и всеки си има различно звучене и имидж. Групи като Agnostic Front, Cro-Mags са първите тежко татуирани музиканти – не само в хардкора. Татуировките след това навлизат и в метъла и стават масово популярни. Спомням си, много преди да разбера какво е хардкор, как в един Metal Hammer през 1989-а четох статия за хардкор сцената в Ню Йорк. И тогава за първи път видях такъв имидж. Там бяха най-бруталните банди – Cro-Mags и Agnostic Front - голи до кръста, татуирани с ръкави. Много силно се впечатлих. Татуировките обаче не бяха основен елемент от културата." Делян хвърля повече светлина по въпроса с татусите: „В Ню Йорк бандите са много по-тясно свързани с улицата, с гетата. Живели са по скуотове и е трябвало да изглеждат агресивно и да имат агресивно поведение, за да оцеляват. Например във Вашингтон, откъдето тръгва стрейт еджът, нещата са много по-чисти. Те идват от нормални семейства, от средната класа. Затова и там се заражда стрейт еджът – като контрареакция на това пънкът да бъде възприеман като по-долна музика и сцена."

И тримата са силно татуирани, като правят първите си татуировки още на 16–17-годишна възраст. Шута разказва, че е бил като чернова за Тарлито да пробва различни тушове. Днес само гърбът му е чист, като не се е отказал от идеята да нашари и него. Чико също споделя, че с неговите приятели са били доброволни опитни зайчета на едни от първите истински татуисти в София – Емо Сапаревски и Пепи Татула. „Навремето, макар и да не сме от крайните квартали на града като хората от нюйоркските банди, реално сме израснали на улицата. Реалността беше такава – искаш да си навън с твоите хора, където се случва всичко интересно. Да, идваме от добри семейства, които са ни осигурили нормални условия. Но социалният живот в онези времена е на улицата. А на улицата, за да те приемат сериозно и да се асоциираш с конкретна група от хора, трябва да изглеждаш по конкретен начин, да поддържаш определен стрийт код. Дали ще си хевиметъл с кубинки и рокерия, дали ще си пънк или скейтър – с външния си вид демонстрираш принадлежност. За да си куул и да си уважаван, си част от някаква култура. Често се подценява това, че хардкор културата е дала адски много неща на други субкултури. Много други сцени са припознали елементи от него, особено метълът – камуфлажните гащи, силното татуиране, стейдж дайвинга и мошинга по концерти. Особено в траша от Ню Йорк – бандите от двете течения са се познавали, свирили са заедно. Така са Anthrax, S.O.D., Overkill, Exodus, Nuclear Assault. Те си влияят взаимно. Agnostic Front и Cro-Mags са първите големи хардкор банди, които започват да свирят на метъл концерти, където идва смесена публика – а впоследствия се организират дори цели подобни турнета."

hardco3
Фотография Яне Голев за Esquire България

Въпрос на приемственост

Едно нещо впечатлява силно в хардкора и буди уважение дори у хора, които нямат общо с тази сцена и култура. Това е приемствеността между групите, отдадеността на феновете и изтриването на граници между публика и музиканти. Всички са едно цяло и имат взаимната си подкрепа. Прави впечатление и тази свързаност между групи от различни стилове, както е при бандите от Ню Йорк – хардкор и трашметъл групи често делят сцена и турнета и привличат феновете си. Според Чико у нас при бандите може би не е така изразено, но със сигурност публиката е точно такава. „В днешно време на хардкор концертите, особено на по-утвърдените банди, идват хора, които не са от хардкор сцената. Което ми харесва, защото това дава заявка за развитие. Сцената се разви и в музикално отношение, привлече и хора от така наречената периферия. Има хора, които ходят на разнообразни концерти. Те не са непременно хардкораджии или метъли, просто обичат тежкия звук. Това е част от социалния им живот. Което е супер, защото означава, че нашата сцена е толкова развита, че се приема и от други култури." Пример за това е организираният от Чико и Делян концерт през 2000 г. Hardcore Vs. Metal. Провежда се и Battle of the Bands в клуб „Сцената", на който свирят Suffer H, Insmouth и „Пропаганда" от метъл сцената и хардкор бандите Vendetta, Last Hope и Skinflick.

Чико разказва как клуб „Сцената" в Студентски град се е превърнал в своеобразен дом за хардкор групите в София. „Намерихме го съвсем случайно. През 2001-ва се случи драмата в клуб „Индиго", където загинаха седем деца. По това време сцената беше в подем, затова решихме да направим "Hardcore X-Mass” на по-голямо място заради големия интерес и наехме „Индиго". И около седмица преди концерта стана инцидентът с децата и затвориха клуба. Видяхме се в чудо какво да правим. Някой тогава ни спомена за „Сцената" в Студентски град, че събира друг тип публика, но е по-голямо място. Видяхме го, хареса ни, имаше си сцена и събираше над 500 души. Собственикът нямаше представа какво е хардкор, но се нави веднага. Направихме там концерта и се изсипаха 500 човека. А имахме едва седмица да информираме хората, че събитието се мести – тогава нямаше Facebook, само някакви форуми. Получи се убийствено и собственикът не можа да повярва какво се случва. Някакви хора се мятаха, крещяха, подивяваха, изпиха целия бар и той се изкефи зверски и около три години правехме само там концертите. Там беше първото място. Тогава се появи и „О! Шипка", но там пък в началото се дърпаха от хардкора. Никой не смееше да прави такива концерти, въпреки че реално нищо опасно не се случваше, никой не трошеше. Но хората се стряскаха от енергията на публиката и групите. В един момент обаче се превърнахме в сила и фактор на сцената и започнаха и в „О! Шипка” да ни канят. Даваха ни най-тъпите дни – неделя и понеделник, но винаги се пълнеше, въпреки че началото беше след 22:30."

Хардкор версия 2000

Към 2000 г. вече има сериозен пик на хардкор сцената, което е свързано и с модерните технологии. Все повече хора имат интернет и по-лесно се информират, намират групи, чуват музика, гледат концерти, филми и интервюта. В повечето големи градове има действащи групи, а макар и някои от динозаврите на стила вече да не са заедно, членовете им са създали нови проекти. „Подемът се усети много бързо – спомня си Чико. – С Vendetta, Last Hope и Skinflick издадохме един 3-way split. Vendetta записаха три парчета и Делян замина за Щатите, а Шута го замести. Той се беше преместил вече в София и пееше в Brothers in Blood." Делян е в Щатите между 2001 и 2008 година и реално изпуска големия хардкор пик. „Бяхме вложили толкова години труд да градим тази сцена и тъкмо когато той замина, нещата буквално избухнаха и сцената разцъфтя. Появиха се групи, концертите станаха доста големи. Vendetta, Last Hope и Skinflick бяхме доста близки групи и решихме да запишем заедно сплит, всяка група по три парчета. Издадохме го под логичното име "Sofia Hardcore”. Това беше лицето на софийската сцена тогава. За времето си това издание беше голямо събитие и изигра голяма роля за сцената. Тя порасна, започнахме да каним и чужди банди – Murphy’s Law, Madball."

Появяват се и следващото поколение групи, вече трето, четвърто след първите Confront, Face Up, Last Hope, Brothers In Blood, Strategy X, Meanstream, Indignity, Outrage. „Има приемственост", казва с усмивка Делян, а Чико продължава: „Винаги сме били отворени към новите групи. Навремето, като се появиха банди като Redound и Melekh, имаше хардкор пуристи, макар и немного, които не ги приеха, твърдяха, че това не е хардкор. Обаче ние организирахме концерти и ги викахме и тях. За мен е важно да има приемственост, новите активни групи, които се асоциират със сцената и помагат за развитието на тази култура, да бъдат подкрепяни, защото те са новата кръв и по този начин сцената живее, става органична и привлича млади хора." Шута също е на мнение, че едно от най-важните проявления на хардкор културата е тази приемственост между поколенията и начинът да се развива и расте е с взаимна помощ. „Пънк и хардкор сцената винаги е била така, това е един от двигателите й. Хората от групи като Redound, Them Frequencies, Expectations, Melekh са идвали на нашите концерти като деца, познаваме се с тях отдавна. Наскоро се сетих как се запознах с Боро от Melekh и Upyr, лека му пръст – той ми разказа навремето историята, защото аз не я помнех. Имало е концерт в „О! Шипка”, той е бил малък, а аз бях охрана там и съм му помогнал да влезе. С тези хора, като се срещам, научавам, че през годините те са били на наши концерти. Съвсем нормално е като започнат те да се занимават с музика, ние да им помагаме. Никога не съм крил нещо в тайна. Казвал съм им къде да си направят тениски, да си пуснат тираж от дискове."

hardcore

Лична перспектива

Делян, Чико и Шута са част от хардкор сцената в България вече 25 години. Но не са само те. Групите им са активни, феновете са активни, в повечето големи градове вече има поне по два клуба за музика, в които тези банди са добре дошли. Last Hope продължават да правят турнета извън България. Чико освен това работи и като тур мениджър на турнета на някои от най-големите групи в стила и продължава да се занимава с организация на концерти и събития у нас, вече почти 20 години. Какво обаче ги държи заедно толкова години и ги кара да живеят с тази култура? Шута пръв отговаря: „Може да звучи клиширано, но това е начин на живот. Единствено вече не пътувам толкова активно за концерти, защото барбър кариерата ми е много важна. Като минеш 40, ти се въртят други неща в главата. Пък и вече съм уморен от пътувания и предпочитам локални концерти. Хубавото днес е, че имаме пълната свобода вече да правим каквото си искаме. Можем и да отказваме концерти. Вече не съм на 22, а на 42. Едно време на първото турне на Last Hope в чужбина през 2003-та, от 20 концерта аз бях пиян в 17 и ми нямаше нищо. Сега ако се напия след някой лайв, другите два концерта може и да не станат. (Смее се.) А най-тъпото е да разочароваш хората, които са дошли да те гледат. От 1995-а досега не съм спирал, винаги съм имал активни банди. В момента съм с четири – Brothers In Blood, Vendetta, Piranha и Scumline. Нямам време за по-дълги турнета в чужбина."

Делян споделя: „Ние тримата сме независими откъм работа, кариера. Това, на което ме е начучил хардкорът, е да съм независим. Имам собствен бизнес, който ми дава доста голяма свобода на действие. Не мога да говоря от гледната точка на човек, на когото му се е наложило да спре да свири или да ходи на концерти, защото му пречи на работата. А когато си дълго време в едни среди, оттам ти идват и жените в живота. Винаги е било ясно с какво се занимаваме."

„Извън Last Hope, се занимавам с достатъчно много неща и времето ми е максимално уплътнено – казва Чико. – До голяма степен дейностите, с които си изкарвам прехраната, са свързани пак с музика. Занимавам се с дейности, които ми позволяват да съм независим и да балансирам приоритетите си. Никога не съм разчитал да се издържам от музика, никога мотивацията ни не e била забогатяване, не съм имал

фантазии за слава – и точно затова никога не сме допускали компромиси с това, което правим в името на някакви постижения. Успехът е относително понятие – аз съм щастлив с това, което имаме, и там където сме.

Не знам колко още ще ни има – може догодина да се разпаднем, може през 2025-а още да сме тук. Няма как да се предполага. Когато си преживял много неща и като човек, и като част от група, трудно може да те изненада животът – наслаждаваш се на нещата, които всичко това ти дава в момента. Излизаш на концерти, пееш си песните, записваш парчета. И ми харесва много. Не си се представям на 60 години да търча по сцената и да крещя. В момента обаче дори чисто физически се чувствам в най-добрата си форма и по-стабилен от всякога."

hardco4
Фотография Яне Голев за Esquire България

Сцената днес

Младите днес групи продължават започнатото от бандите от 90-те и началото на новия век. Отглеждат си собствена публика, хлапета израстват с тяхната музика. Групи на по 10 години вече са ветерани с по няколко албума. „Не виждам някаква особена промяна в българската хардкор сцена – казва Делян. – Тя се освежава и продължава живота си, адекватна е, жива. Много малко страни в Европа имат такава сцена, особено на Балканите. Вярно е, че съм пропуснал големия апогей, защото между 2001 и 2008 г. бях в САЩ, но това, което виждам, ме кара да мисля, че сцената е силна."

„Аз пък не съм изпуснал пика на сцената, пряк участник съм в нея и преди него, и по време на апогея й, и днес. Хардкор сцената се развива и върви напред. Излизат банди, които звучат страхотно", категоричен е Чико, а Делян продължава: „Има много яки групи, свиренето е супер, продуктът, който вадят е на световно ниво. Мърчъндайзът също е страхотен. Има различни групи, които успяват да работят заедно и да сплотяват публиката си. Нещата са адски професионални, особено сравнено с преди 15–20 години. И това е ъндърграунд музика. Ако имахме алтернативна или поп сцена на нивото на българския хардкор, щяхме да сме на световната музикална карта. Затова сме горди, че сме създали нещо, което е адекватно на западните образци."

„И си го направихме сами, това е абсолютен DIY – отсича Чико. – Не го казваме, защото е нашата сцена и сме ние, а защото виждам как реагират и други хора. Имам контакти с групи и фенове, които идват тук и споделят, че имаме нещо, което е адски ценно. На фона на ситуацията, в която се намираме – и политически, и икономически, и исторически, и културно, ние имаме такова явление, което се е запазило и развило от съвсем малко ядро до мащабите, в които е днес. Сцената е съвременна, качествена, силна. Идват чужди групи, кефят се на отношението на феновете. Но публиката е такава, защото идва от вече развита култура. Публиката вече е носител на културата, хората познават сцената в световен мащаб и имат отношение към нея. Виждаш как сцената се развива, кипи и расте. Наскоро си говорих с мои приятели от Сърбия, от Гърция, от Македония и всички се възхищават на българската хардкор сцена. Не че нямат сцена, там даже имат стари традиции и в пънка, и в хардкора още през 80-те години. Но с мащабите, в които е тук като групи и като общност, сме много по-напред. Няма друга такава музикална общност, която да е толкова сплотена дори без хората да се познават. И всичко е плод на това, което сме създали и развили през годините."

hardco5

Делян също се гордее от постигнатото през годините. „Когато говорим за патриотизъм и разни хора започнат да се пъчат с историята на България, е толкова жалко. Важно е какво правим в момента, а в нашата си сцена сме направили най-доброто. Ако в своята си сфера всеки си вършеше така нещата, щяхме да сме много, много добре. Затова съм удовлетворен и мога с чиста съвест, ако пожелая, да приключа с цялата си кариера, колкото и тъпо да звучи тази дума." За финал Чико обобщава: „На фона на всичко останало имаме една общност, една сцена, една култура, която е останала и продължава да се развива. Имало е и спадове, и пикове. Концертите не стават по-малки, просто стават повече. Навремето имаше повече хора по концертите, но имаше 1–2 концерта годишно. Днес са всеки месец. Хората са повече отпреди 20–25 години. За толкова много години броят на хората, които идват, не спада, а напротив – покачва се. Хубаво е, че нашите приятели идват на концертите, но за мен е по-важно, че идват и по-млади хора, че има и по-млади банди. Изобщо не вярвам в носталгията и тъпченето в миналото."

ОЩЕ ОТ Интервюта

НАЙ-НОВО ОТ ESQUIRE

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

Кaкво научих: Китодар Тодоров

Интервю Борислав Банев / Портрет Васил Германов

Васил Върбанов за вируса на рокендрола, ръгбито и "Моят плейлист"

Гласът му е синоним за рок радио повече от 27 години. Чувал си го да коментира и ръгби мачовете от над 10 години, беше водещ на предаването за рок по БНТ „Кречетало", а от един месец води и новото музикално предаване на националната телевизия „Моят плейлист".