Васил Върбанов за вируса на рокендрола, ръгбито и "Моят плейлист"

Гласът му е синоним за рок радио повече от 27 години. Чувал си го да коментира и ръгби мачовете от над 10 години, беше водещ на предаването за рок по БНТ „Кречетало", а от един месец води и новото музикално предаване на националната телевизия „Моят плейлист".

И това е само част от заниманията на Васил Върбанов. Освен рока и радиото, другата му голяма страст е ръгби. Практикува сериозно над 10 години, съосновател на отбора "Murphy’s Misfits” е, а от известно време работи и върху документален филм за ръгби културата у нас, която, както разбираме от него, е на над 60 години. С неговото онлайн радио „Тангра Мега Рок” другия месец празнуват 14 години. През тях организираха и редица концерти на някои от най-специалните рок групи – и то не само в София, а и в Пловдив, и в Бургас. През декември Васил Върбанов отбеляза 50-годишния си юбилей, като направи 4-часово предаване по радиото с някои от най-любимите си парчета. Истински рок звяр.

Текст Ивайло Александров
Портрети Яне Голев

С Васил Върбанов се познаваме от достатъчно дълго, че началото на интервюто да започне със звука „цсст” от отварянето на две капачки на бира, които постепенно прераснаха в купчина върху бюрото в студиото на радио „Тангра Мега Рок", където това интервю прерасна в 4-часов разговор. Разбира се, водещото бяха музиката като живот, ръгби, радиото като призвание и силата на това особено животно, наречено рок.

Съвсем наскоро стартира предаването „Моят плейлист”. Как се стигна до идеята за него?
Тя не е моя, покани ме един приятел, който се занимава с телевизия и се познава с продуцентите на предаването. Аз познавам само единия – Александър Недялков, който има голям опит с телевизия и визуални изкуства в Нидерландия. Идеята е негова, като е базирана на нещо, което вече съществува като формат. Защото очевидно моделът с риалити програмите, в които някой глупак продава това, че е глупав, и зрителите му се смеят, защото и те самите са глупави, се е поизтъркал. Хората са се изморили и искат да се върнат към добрата стара съкровищница.

Васил Върбанов за вируса на рокендрола, ръгбито и "Моят плейлист"

Защо съкровищница?
Например клипът, с който започнахме, "Owner of a Lonely Heart” на Yes – режисьорът му е правил някои от филмите на Монти Пайтън. Тоест, видеоклиповете в този им вид се появиха в средата на 70-те, като "Bohemian Rhapsody” през 1975-а. Хората, които се занимават с това до 5-6 минути да разкажат на видео една история, не са били най-добрите в това изкуство, а са били най-бързо схващащите, защото преди това не е имало такъв тип изразно средство към музиката. Затова казвам „същровищница” – в нея има незабравимо музикално и визуално наследство и очевидно хората нямат нищо против да го виждат отново. Музикалните телевизии бяха първите, които се превърнаха в риалити клозети. Сега има тенденция на връщане на музиката, но в този формат, комбинирана с някого, който ни казва защо иска да чуе тези песни, и това ме привлече. Още повече че не би трябвало да е много трудно да говориш 15 минути с някой човек, който сам по себе си е много интересен. Ето сега с Александра Жекова – на мен съвсем обективно ми е супер интересно каква музика слуша. Защото за Иван Лечев не е нужно да предполагам, ние сме съседи. Което обаче не означава, че на зрителя не му е интересно какво слуша Иван Лечев.

Как се приема предаването досега?
Първото предаване с Иван Лечев беше гледано от 350 хиляди души, а първите четири епизода общо стигнаха близо един милион гледания. Разбира се, имаше леки захапвания, че БНТ не можела да измисли нищо ново и вече е имало такова предаване и по БГ Радио. Аз никога не съм слушал БГ Радио по обясними причини, но ако там има някой, който пуска любимите си песни, бих искал да припомня, че още в началото на 90-те години в българската секция на Radio France Internatioanale Людмил Фотев имаше точно такова предаване, което се казваше "Raconte-toi” – Разкажи се. Ясно е, че това не е революция в телевизията и че тези модели ги има, но това не е запазена марка. А радио и телевизия са две доста различни неща. Пък и видеоклиповете са съвсем друго изкуство.

Задължително ли е една песен да има клип, за да влезе в селекцията?
Не, опитваме се да визуализираме евентуално със снимки. Все пак в един албум рядко има дори 4 клипа, и то само при големите групи. Това не означава, че точно една от тези песни трябва да ти е любима. Тук има един-единствен проблем. Винаги съм възприемал като углавно престъпление да прекъсваш една песен. Това обаче е допустимо в класациите, защото ако на един Топ 40 трябва да изслушаш всички песни, ще ти отидат 3 часа с рекламите и приказките.

Кой подбира гостите?
Аз. Засега имам свободата да го правя. Но не каня свои приятели – достатъчно богат опит имам в последните три десетилетия в медийните среди, така че не мисля, че това е трибуна да изтъквам своите приятели, а още по-малко себе си. За 27 години в радиоефира много добре знам какво мога и какво не мога. „Моят плейлист” е предаване, в което двама души си говорят за хубава музика и се надявам да е интересно на широката публика.

Какъв е планът за предаването?
Договорът е за една година, но това не означава 52 седмици, защото има празници, лятна ваканция. Мисля, че ще са 36 предавания. Но не е лесно да се прави постоянно такова предаване – първо, защото интересните хора не са чак толкова много, второ, защото ще започнат да се застъпват и песните. Освен това твърде често по телевизията попадат хора, които е по-добре да не се показват. А в същото време има толкова интересни агенти, които наистина имат какво да кажат. Моята роля там е само на агента провокатор, а хората си разказват историите.

vassil2
Фотография Яне Голев за Esquire България

 

По тази причина ли пусна твоя плейлист по радиото, а не по телевизията?
Не. Аз просто станах на 50 години и си пусках любими парчета по повода. Мислех обаче, че ще мога да се оправя за 4 часа, а се оказа, че стигнах едва до периода, преди да започна да се занимавам с радио през 1992-ра. И то пропуснах някои от най-любимите си неща като Thin Lizzy и Supertramp. Това е моят живот и го направих за себе си. Беше моята равносметка. Защото нали се сещаш, че не стоя да си мисля: „Ебати, от колко време слушам музика!”, това просто е неделима част от живота ми.

Не може да си горд с това, че си ъндърграунд, а в същото време да отидеш да се състезаваш в „Мюзик айдъл”. Значи едно от двете не е вярно.

Би ли пуснал твоите любими песни в „Моят плейлист”?
Виж, аз вече съм си направил радио. Имам 18 часа радиоефир седмично – за какво ми е да облъчвам и през телевизора. Не може да си горд с това, че си ъндърграунд, а в същото време да отидеш да се състезаваш в „Мюзик айдъл”. Значи едно от двете не е вярно. Аз адски се гордея, че нашето радио е ъндърграунд. Това беше замисълът и реализацията е точно такава. Това, че мен или Васко Райков ни дават по телевизията, или че Вили свири на светски събития, или че Насо Русков коментира футбол – това няма общо с духа на радиото. Това е война, която се води с всякакви средства. Ние сме ъндърграунд радио, въпреки че сме на тавана, а не в мазето.

Кога се запали по ръгбито?
През 1978 – това са над 40 години, когато бях на осем. Учех във френско училище в Алжир, където майка ми беше лекар. Във времената на соца не беше много лесно да сме заедно. Баща ми и сестра ми останаха да живеят в София, а аз и майка ми отидохме там. По този начин обаче познанията ми по френски език стигнаха до такова ниво, че сънувах на френски. Франция е голяма сила в световния ръгби спорт, затова и в училище, и извънкласно се занимавах с ръгби. Тогава се бях запалил и по джудо, дори печелех състезания между училищата там. Но ръгбито ми хареса повече, защото е колективен спорт и е игра, докато джудото е сборване.

Може би ако не беше живял в чужбина, нямаше да откриеш ръгбито.
Напълно е възможно. Макар че неминуемо щях да се срещна с някои от приятелите ми, като Светльо Мотърхеда, които го практикуват.

Как продължи заниманията си с ръгби, когато се върна в България?
Когато се върнах тук, с огромно удоволствие и изненада открих, че и у нас се практикува ръгби, макар че нямах никаква представа от историята му тук. Но все пак се върнахме в България, когато бях на десет, а на тази възраст едно дете не си мечтае как ще открие отбора, в който да тренира. Чак към средата на 80-те се срещнах отново с ръгби. А и имах нужда от период на адаптация.

Професионално ли започна да се занимаваш?
Никога не съм се занимавал професионално. В България ръгби е 200% аматьорски спорт.

Васил Върбанов

В кои градове у нас има отбори по ръгби?
През октомври отпразнувахме 60-годишнината от пренасянето на играта в Перник. Традиционен ръгби център е Берковица, които през 2019-а станаха за пръв път шампиони в класическата дисциплина ръгби 15 – казвам това, защото има и олимпийска дисциплина ръгби 7. Варна като пристанищен град също винаги е била отворена към тази велика култура. Габрово, в сърцето на България. В последните години и в Бургас има отбор. И, разбира се, голямата концентрация е в София, където ръгби се развива основно от „Локомотив”. Клубът е основан през 1959-а – три години след първия демонстрационен мач на стадион „Васил Левски” през 1956-а. Никак не е случайно, че това се случва след смъртта на Сталин. Този демонстрационен мач тук се случва, преди Елвис Пресли да издаде първия си дългосвирещ албум, което означава, че ръгби в България се играе отпреди рокендрола.

Защо в България ръгбито не стига до по-професионален статут?
Когато поприключих моята по-активна младежка спортна кариера – това е, когато започнах работа в рок радио „Тангра” през 1992 г., тогава имаше 12 или 14 мъжки отбора. По-любопитно е, че много от въпросите, които ми задаваш сега, аз си ги задавам и по други причини. В края на 2019-а аз започнах да реализирам една моя стара идея – работа по документален филм за историята на ръгби в България. Филмът търси отговори на тези въпроси. Адски много хора се занимават с това. Първите рицари на овалната топка, както ги наричам, тези, които са още сред нас, са на възраст над 80 и 90 години. Това означава, че вече няколко поколения българи играят ръгби – в различни градове, със собствена митология. Въпросът не е защо не успя да стигне професионално ниво, а по-скоро е как управляващите социалистическа НРБ успяха да запазят тази наша голяма тайна встрани от общественото внимание. Има твърде много въпроси, защото това е мозайка от много части. Дал съм си срок за този филм до 2023 г. Най-малкото защото броят на тези хора, за които ти споменах, за съжаление, ще намалява всяка година и бързам, за да могат те да споделят своите спомени и впечатления. Това са хора с изключително достойнство и сила. Представи си Жан Габен – така се опитваме да ги представим във филма. За огромно мое щастие изключителна подкрепа ми оказва операторът Крум Родригес.

Защо филм, а не книга?
Защото във филма ще можем да видим и чуем тези хора. Като нищо ще има и книга, в която ще има и снимки. Първоначалната ми идея беше само за книга, но Пейо Колев от „Изгубената България” ме тласна към филмова продукция. Както казват французите „апетитът идва с яденето”, само че с апетита за този филм растат и разноските по него. Проектът се разрасна и носи огромна отговорност. В него има елементи и от т.нар. градска култура, защото спортът е идея и замисъл на образованите и културните хора. Показаните документи трябва да докажат достоверността на личните свидетелства. Тук идва и отговорността, за която не си давах сметка по-рано. Когато се срещам с тези герои, те, предавайки ми собствените си архиви, със сълзи от щастие, че някой разбира и оценява делата им, все едно ми предават своя живот. А продължението на техния живот да влезе във филм е много тежка отговорност. В пресата от 20-те, 30-те и 40-те години редовно е отразяван светът на ръгби и хората са знаели какво е това. Любопитно е, че са го изписвали по няколко различни начина – с нямата носовката ѫ, среща се и с „к” – ръкби.

Ако някой младеж иска да практикува ръгби в България, към кого може да се насочи?
Нека погледне Facebook групата „Фенове на ръгби културата в България” или страницата Bulgarian Rugby Fans, където има информация почти непрекъснато. Има т.нар. социално ръгби, което в България е много развито. В него отбори приемат всички новодошли, дори да са на 60 години, показват им много приятелски правилата, демонстрират им неконтактните версии на спорта. Препоръчвам клуба, който създадох през 2002-ра с моя приятел от Нова Зеландия Мъри Джеймс Те Хуки – "Murphy’s Misfits”.

Хората свързват Васил Върбанов с три думи, които започват с „р” – ръгби, радио и рок.
О! Ррр! (Смее се)

vassil3
Фотография Яне Голев за Esquire България

 

Първият демонстрационен ръгби мач тук се състои през 1956-а, преди Елвис Пресли да издаде първия си дългосвирещ албум. Това означава, че ръгби в България се играе отпреди рокендрола.

Как реши, че искаш да се занимаваш с радио?
Не съм решил. Съвсем случайно се случи. Бях студент, учех френска филология в СУ „Св. Климент Охридски”, играех и ръгби, когато моят близък приятел Бойко ми се обади и каза: „Абе, знаеш ли, че Кирил Маричков и Косьо Марков започват да правят радио за рокендрол. Казва се „Тангра”, я ела да пробваш”. Отидох пред комисия, в която освен тях двамата присъстваше и Даниела Кузманова от националното радио. Но ти много добре знаеш, че ако не познаваш добрите хора, няма да ги намериш с конкурс. Т.е. всичко е плод на стечение на обстоятелствата – те си имаха екип. Но по договор със Студентския дом, където се намираше радиото, трябваше да имат двучасово студентско предаване. Много бързо обаче го делегирах, защото не ми беше много приятно да се срещам с разни студенти. Аз исках да правя предаване за хардрок и пънк. Те казаха: „Окей, ти се справяш добре по радиото, но трябва да имаме студентско предаване”. Обадих се на моя приятел Жоро Тенев, днес много известен писател и публицист, и той ми свърши страхотната услуга да го поеме, а аз да направя моето предаване. Така се роди „Зона 967” и хей ме на – 27 години правя това.

Като по-малък от теб, съм откривал музика именно чрез радио „Тангра” и твоето предаване, някои от най-любимите ми банди съм ги прослушал така. Даваше ли си сметка, че делегираш вкус и откриваш за слушателите си нова музика?
Не. Ще започна малко отдалече. Единствените ми разговори с Кирил Маричков и Косьо Марков за пари бяха за покриване на разходите за това предаване. Дисковете с новите албуми ги носеха наши приятели, които работеха в авиолиниите. Тоест, за да пусна новия албум на Life of Agony през 1996-а, трябваше да помоля моя приятел Георги Бояджиев (който като стюард нон-стоп летеше до европейски летища с музикален магазин в тях) да ми го купи, с малката подробност, че новият диск, ако не е промо, струваше 35 дойч марки – сума, която изкарвах за 10 дни. А за да запълниш едно предаване, ти трябват поне 8 диска месечно. Аз имах много плочи, но в радиото нямаше възможност да ги пускаме. За щастие, малко по-късно се сприятелих с Петър Димитров от Wizard, на когото професията му е да внася лицензна музика. Определено не си давах сметка, че съм оказвал някакво влияние. Всичките ми усилия и концентрация отиваха в това да мога да намеря музика, която да пускам в ефир. Разбрах, че съм повлиял на слушателите на предаването, чак при един разговор с непрежалимия Борис Николов-Боро Бродник, който е роден в Ботевград. Той ми каза, че е карал баща си да го кара с колата по магистралата след тунелите всяка сряда вечер, за да може да слуша „Зона 967”. Седели са два часа в аварийната лента до магистралата и са слушали музика. Тогава се замислих дали съм бил на висотата за такава отговорност. Радиото се превърна в колосална страст за мен през годините – това е нечовешки яко средство за общуване и ето, за обмен на музика.

Навремето, през 80-те и началото на 90-те, жулех с маркери и ключове по стените на сградите The Exploited. А когато започнахме да правим концерти на The Exploited, вече можехме спокойно да лепим техни плакати по улиците.

Как намираше информация за банди, албуми, музика?
Аз имам един много силен коз – говоря и чета изключително свободно френски език. А французите имаха няколко много добри списания като "Hard Force”, "Les Inrockuptibles”, "Metallian”, за които бях абониран (и от които редовно броеве не стигаха до мен, защото пощальоните си ги прибираха). Също така всичките ми приятели от Франция, когато идваха на гости, задължително носеха пликове със списания, като към някои от тях често имаше дискове. А в „Тангра” имаше човек, чиято единствена работа беше да записва видеокасети с предаването на MTV "Headbangers’ Ball”.

Как прие закриването на ефирното радио „Тангра”? Много от слушателите се вдигнаха и на протести, аз също съм участвал в някои от тях.
Аз знаех какво точно се случва зад кулисите. Реално нищо не можеше да се направи, защото частната собственост е неприкосновена, а радиото смени собственика си. Ако трябва да припомня какво се случи – през 2002-ра стана ясно, че след 10 години опити радиото е получило честоти за още 7 или 12 града, вече не помня. Кирил и Косьо бяха адски ентусиазирани, но това означаваше една сериозна инвестиция – да участваш в ретранслаторите, да откриеш регионални офиси, в които да има рекламни отдели. А по онова време четях много английски, френски и американски книги как се прави радио и телевизия, за ефир и честоти, за разпространение. Така че цялата работа ми беше много ясна. Отделно се знаеше, че рекламите, които издържат радио- и телевизионния бизнес, са концентрирани изцяло в София. Те се подведоха чисто емоционално, а аз им казах, че това няма как да си го позволим – по това време вече си говорех с тях за „Тангра” като за „нашето” радио, макар да не съм имал собственост. Киро каза: „Спокойно, намерили сме американски фонд, стиснахме си ръцете с Радосвет Радев от „Дарик”. Накратко, новите „партньори” успяха да вдигнат уставния капитал на новосъздаденото акционерно дружество и изкупиха дяловете на собствениците. Започнаха едни колосални реформи, тях ги отстраниха. Радиото беше трансформирано в спортно радио „Гонг”.

Васил Върбанов

Как се появи онлайн радио „Тангра Мега Рок”?
Тогава правех телевизионното музикално предаване „Кречетало” тук, където сега е едно от студиата на радио „Тангра Мега Рок”. В един момент попитах Константин Тернянов дали не можем да сглобим интернет радио. Монтирахме тук пулт и се започна. Минахме си през всичките нелепи драми на стартирането на онлайн радио – чупеше се сайтът, спираше звукът. Нека подчертаем, че бяхме първото професионално интернет радио. Още се чуваше отзвукът на онези протести срещу закриването на ефирното радио – бяха минали едва три години. България не беше в Европейския съюз, нямаше Facebook, времето течеше много по-бавно.

Как стигна до идеята името пак да е „Тангра”?
Първо, името не е „Тангра”, а е „Тангра Мега Рок”. Мислех да е нещо съвсем различно, но после си дадох сметка, че би било много идиотско, защото в България един от основните проблеми е, че съсипваме сами собствените си традиции. Това е и една от причините да се нагърбя със задачата да правя този ръгби филм. Традициите и приемствеността са много важни за развитието на културния живот в една държава. Когато Киро и Косьо проявиха наивността да се опитат да разширят разпространението на радиото, те не го направиха за пари, а за да излъчват рокендрол. Та когато направих „Тангра Мега Рок”, година по-късно те ми се обадиха, за да ме питат защо не съм ги попитал. А реално аз възродих идеята, която те, без да искат, предадоха. Освен това им казах, че името на радиото е „Тангра Мега Рок” и има съвпадение на една от думите. А „мега” в името идва от предаването на Андрей Владов „Мегачас”.

Музиката има огромна сила – тя както събира, така и разделя хората, защото е адски лично нещо.

Защо реши да правиш и концерти?
Ние правихме концерти още със старото радио, както го наричаме. По онова време за кратко бях мениджър на Insmouth и Suffer H, адски смешен момент в моя живот. С тях направихме разрушителен концерт в Mr. Punch, като никога преди това там не беше имало толкова хора. Навремето, през 80-те и началото на 90-те, жулех с маркери и ключове по стените на сградите The Exploited. А когато започнахме да правим концерти на The Exploited, вече можехме спокойно да лепим техни плакати по улиците. Иначе първият концерт на радио „Тангра” го направиха Косьо и Кирил – Дейвид Бърн от Talkin’ Heads в Зала 1 на НДК, с подгряваща банда „Контрол”. А и като организираш концерти, знаеш много добре, е клуб – събирате се с приятели, пиете бира, а някоя банда, която харесвате, ви свири.

Има и друго – знаеш, че екипът на „Тангра Мега Рок” активно участваше в протестите срещу правителството на Орешарски. Защото ние всички милеем за нашата татковина и го казвам без грам ирония – всеки от нас обича България и е готов да защитава нейната независимост. И някак в рамките на няколко дни всички компании, които осигуряваха комфортно съществуване на едно независимо радио с реклама при нас, рязко се оттеглиха. Решихме да правим концерти и с тях да финансираме радиото. Макар че при този бизнес положението е много несигурно.

Васил Върбанов

Кой беше първият концерт на „Тангра Мега Рок”?
Това беше концертът за откриването, на 5 юни 2006 – ей там има стикер. (Сочи към стената срещу себе си.) Свириха La Plebe от Сан Франциско, R.O.B.T.F., Бичето, Panican Whyasker и Switchstance. Тогава и Били Гулд дойде за пръв път тук, защото той издаваше La Plebe.

Как стигнахте до поредицата концерти Sounds of the Ages в Пловдив?
Инициативата беше изцяло на бившия кмет Иван Тотев. Той е рок и метъл фен и искаше да ползва част от отпусканите му средства, за да развива такава сцена и в поверения му град. Заредиха се концерти като този на Таря Турунен с Майк Терана, Fish, Anathema, Asia, Paradise Lost, Apocalyptica, Placebo, Marillion, Devin Townsend. Така започна и дългогодишната ни съвместна работа с диригента Левон Манукян. За него Карл Палмър от Emerson, Lake & Palmer и Asia и Микаел Окерфелд от Opeth казаха, че е музикален гений, след като той преаранжира музиката им за филхармония.

Кога рокендролът взе сърцето ти?
Сестра ми е по-голяма от мен с пет години. И много добре си спомням хронологията на осъзнаването ми като фен. Първия път, когато сестра ми дойде при мен и майка ми в Алжир, беше на Коледа и ми донесе плочата с "Live Killers” на Queen, който тъкмо беше излязъл. Тя учеше в английската гимназия в София и още през 1977-а там се слушаше Queen и Pink Floyd, а феновете им се разделяха така, както се разделят феновете на „Левски” и ЦСКА. Когато се върнах в България през 1980-а, чух Iron Maiden и Def Leppard. Някъде тогава започнахме да записваме касети и беше много важно какво ще ти се запише на Б-страна. Към 1982 г. имах един зверски албум на Питър Гейбриъл, а от другата имах Manfred Mann. Но със сигурност първата ми осъзнато любима група, на която съм седял пред огледалото и съм пеел песните с пълно гърло, е Queen. А следващата ми голяма група беше Van Halen. В момента, ако ме попиташ коя ми е най-любимата група на всички времена, ще ти отговаря Van Halen. Няма друга група, която да ми е давала толкова енергия и дълбочина. Впоследствие в живота ми се появиха The Stooges, The Cult…

Васил Върбанов

Какво предстои пред радио „Тангра Мега Рок”?
За мен най-важното е радиото да продължи да бъде платформа, в която да идват важни за българската култура хора, които да говорят свободно.

Как виждаш живота си през погледа на 50-годишния Васил Върбанов?
Животът ми е тясно свързан с музиката. Тя има огромна сила. Музиката както събира, така и разделя хората, защото тя е адски лично нещо. Сетих се за първата ми китара, знаеш ли как я получих? Поисках от майка ми 75 лева, за да купя подарък за рождения ден на баща ми. Отидох до ЦУМ, купих една страхотна китара и му я занесох. А той е човек, който цял живот беше свирил на валдхорна, и я погледна много странно. И му казах: „Е, добре, щом не я искаш…” (Смее се) Иначе 50 години за нас звучат много, но реално са абсолютно незначителен момент от времето. Знаеш ли кое е най-хубавото на социалните медии? Социалните медии ме научиха на смирение. Защото бях най-агресивният и наперен човек, който някога е работил в български медии. Преди да направя това радио. Тогава станах най-любезният, защото бях поканил мои приятели да работят за мен. Чрез социалните медии видях колко смешно е отстрани да бъдеш специалист по всичко.

Слушай "Тангра Мега Рок" на radiotangra.com
"Моят Плейлист" е всеки вторник от 22:00 по БНТ1

ОЩЕ ОТ Интервюта

НАЙ-НОВО ОТ ESQUIRE

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

Свобода, братство, шум

Истинската история на българския хардкор