Arctic Monkeys за ESQUIRE!

Най-важната група на последното десетилетие. И всичките й странности

03 декември 2017

Arctic Monkeys за ESQUIRE!

Arctic Monkeys пристигат в нюйоркското студио, за да позират в сесия за Esquire. Януари е в средата си, а предишната вечер момчетата летят от Лос Анджелис – място, което в последната година наричат „дом“. Същия следобед трябва да изпълняват „Do I Wanna Know?във вечерното шоу на Летърман. Макар всичките им пет досегашни албума да са нахлували в британските класации под номер едно, най-пресният – AM, им носи същинския пробив в Щатите. В опит да опише неустоимата смесица от тежки китарни рифове и аренби ритми Алекс Търнър цитира като вдъхновение Outkast, Drake и Aaliyah – но също така и ... Black Sabbath. Или, ако използваме точните думи, демонстриращи едновременно увлечението на фронтмена по лингвистичните игрички и вярата, че работата му понякога изисква да прави изявления, които аз и вие бихме приели за абсурдни (същата вяра, която скоро ще породи сериозни коментари на наградите „Брит“) - албумът звучи като „бийт на Доктор Дре, тунингован в стил Айк Търнър и изпратен на пътешествие през пустинята върху Стратокастър!“. При всички положения поне един музикален уебсайт вече разглежда Arctic Monkeys не само като „пост-инди“, но и като „пост-жанрова“ банда.

В момента, в който ги срещаме, „Do I Wanna Know?” е на върха в щатските класации за алтернативни парчета и се е превърнала в най-пусканата модерна рок песен по американското радио. След три седмици бандата ще излезе пред разпродадения до последно място (от общо 18 200) Медисън Скуеър Гардън – а само няколко месеца по-рано, през септември 2013-а, общият брой зрители в Уебстър Хол бе... 500. Снощи момчетата са излезли да пият с Майлс Кейн. Прибрали са се към 3:30, но часовата разлика от Ел Ей в комбинация с любимите високоградусови напитки (уиски сауър с яйчен белтък) се е обърнала срещу им.

„Снощи глътна бая яйца, Мат“, китаристът Джейми Куук се бъзика с барабаниста Мат Хелдърс.

„Около дузина“, проплаква Мат.

Ню Йорк е в ледената прегръдка на арктически фронт, причинил рекордно ниски температури в Северна Америка. „Казаха, че в Уинипег е по-студено, отколкото на Марс“, коментира Хелдърс. „В смисъл – измерили са колко градуса е там, пък тук е още по-гадно! Излизаш навън, и лицето ти замръзва буквално за пет минути. Представяш ли си да живееш някъде и да внимаваш колко време ще седиш навън, щото в противен случай ще умреш...“ Мат се умисля.

„Ако искате да знаете, веднъж бях на почивка във Флорида и ми обясняваха, че съм попаднал в най-студения период в историята. Пък дори не беше хладно. По радиото предупреждаваха да не се излиза, а аз си бях по къси гащета. Беше си лятна ваканция.“

Бандата позира за снимки – първо един по един в студиото, после колективно на покрива.

„Ууух, как ме обгръща“, цепи се Търнър по адрес на вятъра.

В един момент апаратът на фотографа Саймън Емет блокира. „Еби си майката!“, изкрещява той, след което машинката моментално проработва.

„Начи – понякога са нужни само две-три думички“, одобрително кима Алекс.

Докато Емет щрака, в студиото кънти еклектичен микс от песни - „Sound and Vision” на Боуи, „Burning Down the House” на Talking Heads, Twist and Shout” на The Beatles. Когато прозвучава последното, ушите на Търнър се наострят. „Това можем да го направим, ама по-бавно“, обръща се към останалите и мимикира акордите с по-бавна скорост.

Концертът им в Медисън Скуеър Гардън съвпада с 50-годишнината от първата поява на The Beatles в Шоуто на Ед Съливан. Както сами признават, Arctic Monkeys се затрудняват с кавър версии (Търнър: „Никога не сме били от типа групи, които хващат някаква тоналност и си дрънкат.“), затова и изпълнението им на „Come Together” по време на Олимпиадата в Лондон през 2012-а изисква страхотни усилия. Но преработката на Ленън и Макартни се получава добре (наблюдавана от 900 милиона души по целия свят) и се превръща в поредния триумф в десетгодишната история на групата. Затова решават да се пробват отново. Само трябва да решат коя песен да направят.

За Arctic Monkeys 2014-а е най-успешната година до момента. Както знаем, редовно се пръква по някоя банда, която дефинира времето не само за поколение меломани, но за цялата ера – The Clash, The Smiths, Oasis, The Strokes. Уникалното на Arctic Monkeys е, че са били в тази роля два пъти. Но има хора – огромен брой хора, за които AM e първа среща с музиката им.

„Вероятно в момента имат второ, даже трето поколение фенове - заявява Лорънс Бел, съосновател на Domino Records, независимия лейбъл, подписал с групата през 2005-а. - Те отново са саундтракът на купона – дори 13-годишните ги обожават! Но също така и дядовците, които навремето са слушали Led Zeppelin! Много е рядко даден състав да започне ударно, пък после да запише още един грандиозен успех – напомнят ми за The Who и The Rolling Stones, стартирали с поп парчета и преминали във върховна фаза по-късно. Arctic Monkeys са в съвсем нова ера!“

„Най-близкото сравнение, за което мога да се сетя, е с The Beatles”, коментира Джон Купър Кларк – поет и приятел, чиято поема „I Wanna Be Yours” е адаптирана за едноименното парче от АМ. „Те не са рамкирани от някакъв стриктен стил – отпрашиха към Щатите и се върнаха със звука на банда от Лос Анджелис. В добрия смисъл. Просто вземат всичко, което им харесва. Отвсякъде.“

Цялото вземане носи резултат в пет албума в рамките на десетилетие от кариера, белязана от няколко щастливи стечения на обстоятелствата. Лесно е да приемем, че с новия вид на Търнър – с впити дънки и кожени якета - Arctic Monkeys са успели да спечелят американската аудитория; това обаче е леко дразнещо за феновете, които държат съставът да се върне към корените си – с широки панталони и флорални ризки – в дебютния Whatever People Say I Am, That's What I'm Not от 2006-а.

Макар АМ да е записан в Калифорния – там, където две трети от бандата в момента кара чопъри и забива манекенки – най-важният фактор за градацията на Arctic Monkeys е самото им отношение към славата. Миналата година те за първи път подгряват друга група – The Black Keys, по време на щатското им турне. От една страна, правят го, защото обожават The Black Keys („От радост щяхме да отхапем подадените им ръце!“), но също и с цел да достигнат до публика, която иначе не биха впечатлили.

„В 7 вечерта да нахлуеш в препълнена зала и да ти се налага да печелиш аудиторията – ето това не ни се беше налагало. Накара ни да се стегнем и да подчертаем звука си – това сме ние, вижте ни“, спомня си Търнър.

Към края на 2013-а групата дори записва коледни концерти за различни американски радиостанции – традиция, която събира ВИП музиканти и победители от различни формати и ги поставя на клиширани високи столчета.

„Никога не сме искали да правим подобни неща, но нали вече сме номер едно... Преди това не се бяхме замисляли за последствията“, смее се басистът Ник О'Мали.

Сигурно е, че Arctic Monkeys от 2006-а – по време на първата успешна вълна – не биха се навили на такива проекти. По онова време бандата е известна с нежеланието си да дава интервюта, да участва в шоупрограми и наградни церемонии – въобще всичко, което би предположило някакво „продаване“ на мейнстрийма. „На старта отхвърляхме ангажиментите просто защото не желаехме да се замесваме в тях. Никога не ми е харесвало да ходя на разни места, да се държа под стерилен контрол. Смятах, че така само можем да пресолим манджата“, коментира Търнър. Напълно логично тази позиция се превръща в основен коз на състава. „Нехайството ни направи още по-популярни – нямам представа защо! Просто се бяхме окупирали в нашия си свят и не допуснахме никого вътре, дори големите продуценти. Първите, които влязоха в студиото, си тръгнаха разтреперани. Но точно наивността ни тогава направи от първия албум хит. В продължение на година и половина бяхме репетирали в гаража на родителите ми и просто се постарахме да уловим същия звук и същата енергия. Свирехме до предела на възможностите и разбиранията си.“

„Всеки човек се разпада вследствие на славата - твърди Купър Кларк. - Славата е противоестествена и нормалните възпитани хора не могат да я абсорбират. Но Arctic Monkeys са си банда в буквалния смисъл на думата – те са съучастници. Принадлежността към бандата те предпазва – пак като в случая с The Beatles. Няма как външни хора да повлияят на това, което момчетата правят.“

Дори когато Arctic Monkeys се навиват за участия, това се случва единствено заради различни собствени „мисии“. Причината да приемат награда от списание Q е, за да имат възможност да нарекат Take That “пълен ташак“ право в очите им. После взимат „Брит“, като същевременно жестоко критикуват Brit School, основния спонсор на церемонията. Гневни реплики отнасят и фотографите, опитали да заснемат най-горещата нова банда на Великобритания по време на фестивала South by Southwest в Тексас. В Шоуто на Джонатан Рос Arctic Monkeys изпълняват „Fluorescent Adolescent” в костюми на клоуни, а на подиума на „Брит“ се качват или като герои от Магьосникът от Оз, или като гей-дискарите The Village People, или като южни американски селяни, развяващи дървена патица.

„Хм. Почнахме да пием много рано - аргументира миналото О'Мали. - Бяхме се настроили да мразим цялата суета; после достигнахме до извода, че трябва да се появяваме, но за да правим глупости – като подрастващи келеши. Вече сме пораснали.“

Самият факт, че се появяват, е достатъчна жертва.

„Какъв е смисълът да седиш в зала, претъпкана с хора, които мразиш до дъното на душата си - пита Куук в интервю от 2006-а. - Кво – кесиш си и си мислиш колко много искаш да обърнеш носа на оня пред теб. Никога не бих отишъл на наградна церемония!“ „Казахме и че никога няма да записваме радиоджингли“, припомня О'Мали.

„Явно сме се продали“, клати глава Куук.

След сесията всички се натъпкват в микробус и потеглят към Летърман. Групата, тур мениджърът Иън Макандрю, Том Роули – вокал на шефийлдския състав Dead Sons и пианист на Arctic Monkeys по време на турнета, и аз. Разговорите залитат по начин, присъщ единствено на махмурлийски диалог.

„Абе, кризата на средната възраст някога попадала ли е във вестникарските заглавия? - без причина се чуди Хелдърс. - Много ли бебета умират в Щатите?“

Темата се прехвърля към Супербоул – големият мач е идния уикенд, а Ню Йорк е съдомакин. „Кой ще свири на почивката“, пита Търнър. Никой не може да му отговори, макар няколко човека да предполагат U2 (в крайна сметка се оказва Бруно Марс). „Ами, трябва да сме ние! Нали?“, несериозно подмята фронтменът.

„Нашата музика я използват“, твърди Макандрю от предната седалка.

„Е, трябваше да ни поканят! Защо не ни поканиха, Иън?“, намесва се Куук.

„Отказахме им“, отсича О'Мали.

„Същия ден имате концерт в Северна Каролина“, кръсти се Иън.

Изведнъж Търнър обявява: „Сетих се за Джон Нюман!“ Соул-поп сензацията е център на вътрешния хумор в лагера на Arctic Monkeys – просто всички смятат, че ужасно много прилича на Мат. Двамата дори се срещат накоро.

„Снимах го - хили се Хелдърс. - Не ви ли показах?“ Вади айфона си и гордо размахва кадър, на който двама души изглеждат като еднояйчни близнаци.

„Невероятно е“, подчертава Куук.

„Всъщност му предложих да направим албум с аренби кавъри“, обяснява Хелдърс.

„Да, гласът му е окей. Ти пък може да потанцуваш“, клати глава Търнър.

Момчетата започват да мислят евентуални имена на диска - „Мат и Джон“, „Връзката Елвис“, „Световни услуги“. Накрая Алекс напипва точно онова, което шоубизнесът би налапал моментално. „Dos”. Всички се заливат от смях.

Летърман снима в театралния квадрант на Манхатън. Групата вече е свирила тук. Вътрешността на студиото разочарова – един от поредните моменти, в които нещата изглеждат мно-о-о-го по-големи на телевизора. Също така е мразовито.

„Ще ти трябва яке. Вътре е 8 градуса. Виж, пише го на сценария! Всичко пишат на сценария!“, сочи Макандрю.

И действително – както подобава на предаване, излъчвано успешно по пет дни седмично от 1993-а насам – програмата е стриктна. Репетиции от обед, после влиза публиката, снимките започват в 4:30, а по програма записът се пуска в 11:35 вечерта.

Набутват ни в асансьор и ни водят към две малки гримьорни на четвъртия етаж. Освен музиката на живо и скечовете днешният сценарий включва гостувания на комика Луи Си Кей и на бившия пехотинец сержант Би Джей Гейнъм, загубил левия си крак в Ирак и понастоящем играещ за футболния отбор на военноинвалидите.

„Всеки път, в който сме се появявали в телевизионно шоу тук, е било мегастранно - коментира Търнър. - Първия път бяхме с някакъв от Смъртоносен улов. После пък – с оня пич от Светът на Уейн, дето не е Майк Майърс. Веднъж бяха комбинирали Тим Алън с Кени Роджърс. Ебати абсурдите!“ В гримьорната има телевизор, свързан с етажа на студиото. Докато чакаме, гледаме репетициите на пресните смешки. След това викат британските гости за контролно изсвирване на „Do I Wanna Know?” и „Why'd You Only Call Me When You're High”. Втория път всичко вече е ток и жица.

„Сега се сетих, че не сме свирили на живо от 16 декември - споделя Макандрю. - Виждах го в очите им, чудеха се как продължава песента.“

Горе в гремьорните Пит, представител на американската звукозаписна компания на Arctic Monkeys, носи кашон с дискове и маркери – награди за различни игри, които следва да бъдат разписани.

„Почвайте да разгрявате китки“, подхвърля им.

„Пък аз просто си мислех, че трябва да възстановим музикален жанр – и толкова“, мърмори Търнър.

Пит има и добри новини - Arctic Monkeys ще са на първо място в класацията за алтернативни песни за втора поредна седмица (в крайна сметка окупират върха в продължение на месец, за кратко губят от Lorde, но после пак се изкачват), съответно е време да започнат да мислят за наградите „Грами“, за които очевидно са сериозни фаворити. „Направих си собствено проучване – Queens of the Stone Age, The Strokes и Interpol никога не са имали сингъл на първо място!“

Следва кратка дискусия относно автентичността на The Strokes – Пит твърди, че невинаги са били такива рокаджии, каквито ги познаваме. „На първия им концерт бяха с широки дънки!“ „Мисля си, че всички зрители можеха да се напъхат в моите панталони на първото ни участие“, контрира Куук.

На вратата почуква член на екипа, който държи да запознае групата с Би Джей Гейнъм. „Господа, това е Би Джей Гейнъм от пехотата. Господин Гейнъм, това са някакви рокзвезди!“

След няколко минути идва същинското изпълнение. Летърман обявява Arctic Monkeys като „чудесна рокендрол група от Англия.“ Парчетата звучат убийствено, Търнър се вживява в бавните кълчения с бедра, превърнали се в запазена марка в последно време. Същата вечер цялата група гледа предаването в хотелския апартамент.

„Изглеждаше готино - коментира Алекс на следващия ден. - Може би можех още малко да се поразкърша“.

Еsquire: Какъв е добрият фронтмен?

О'Мали: Човек с харизма, предполагам. Хората винаги твърдят, че харесват вокали, които са честни и неподправени. Глупости! Аз предпочитам тип, когото не можеш да срещнеш всеки ден – някой, който изглежда като от друга планета. Сещаш ли се?

Куук: Алекс еволюира – първоначално беше тихичък и срамежлив. Мнозина даже се шокираха от промяната. Но мисля, че в момента е много по-добре.

Търнър: В момента е важно да имаш чувство за хумор. През 1969-а вероятно рокендролът не е бил кой знае колко забавен, въпреки че е бил претъпкан с жестоки типове - снощи например срещнахме Робърт Плант и ни спука от смях. Така де – в тоя ред на мисли, старая се да не се приемам кой знае колко на сериозно, защото може да стане лошо.

Хелдърс: Добрият фронтмен означава и добра прическа...

Спомените на Ник О'Мали от записването на AM са свързани с един основен кадър – как продуцентът Джеймс Форд вади уникален звук от китара посредством... джаджа, която сам е сглобил от близалки Chupa Chups. Когато критиците пишат за албума, най-често обясняват как в правенето му Arctic Monkeys са забъркали рок и хип-хоп в неособено популярна, но завладяваща комбинация. Макар твърдението да не е напълно грешно, но внушава нарочност и праволинейност в измислянето на AM – а ако има нещо, на което поп музиката ни е научила, то е, че невинаги се случва точно така.

„На хартия цялата история звучи ужасно - дразни се Хелдърс. - Много зависи от думата, която се използва. Примерно – рап и рок. Отврат! В албума няма никакъв рап!“ „Когато за първи път говорехме за AM, хората бяха сериозно разтревожени“, добавя Куук. Пътят е предначертан от „R U Mine?”, ударен сингъл, пуснат през 2012-а с цел бандата да има нещо ново, което да дрънка на турнето с The Black Keys.

„Казахме си – супер, тва е нещо ново, трябва да го доразвием“, разказва О'Мали.

За разлика от предишните албуми на Arctic Monkeys, записани като на концерт – с минимална студийна намеса, – този е изграден бавно, със сериозна употреба на технологии. Момчетата си припомнят любимите аренби и хип-хоп парчета от младостта си и се замислят как продуцент като Timbaland например ги е направил. И как после към тях да се добави щипката рокендрол, подобаваща на класическа група от четири човека.

Изненадващо, или по-скоро не (като се има предвид как се случват нещата при Arctic Monkeys), любимите сингли са онези, които „гадженцата слушаха в училище – онези, които никога няма да признаеш, че притежаваш или слушаш“, както твърди Хелдърс.

„Хората харесват Aaliyah – в творчеството й има много изкусна работа. „R U Mine?” пък черпи вдъхновение от Ashanti. Просто структурата ни харесва – беквокалите изплуват в един момент, после напълно се притъпяват. Текстът пък идеално пасва на музиката. Слава Богу, че решихме да тръгнем в тази посока“, говори Търнър.

В думите му се долавя лек калифорнийски акцент – след като записват Humbug в Ел Ей през 2008-а, момчетата пътуват много често до града и в крайна сметка се пренасят там миналата година. „Винаги са обожавали да свирят в Америка - казва Лорънс Бел. - Според мен гледат на страната като на място, където могат да правят концерти със статута на леко периферна банда. В никакъв случай не става въпрос за болни амбиции – Щатите просто са много забавни!“

„Казахме си – що пък не? Още нямаме 30, а това е едно от нещата, които трябва да направиш, защото в противен случай по-късно може да се разкайваш. Имам цял живот да живея в Англия“, аргументира се О'Мали.

Според медиите бандата живее в Loz Feliz, известен холивудски анклав, свързан основно с Чарлз Буковски. Това обаче не е точно така. „Малко по-далеч сме – там, където живеем, не е бляскаво, нито красиво. Но е тихо – имаш възможност да се отделиш от цялата лудница. Това за нас е очевиден плюс! Една от големите разлики между Ню Йорк и Лос Анджелис е, че там спокойно можеш да се качиш на хълма и да избягаш“, твърди Търнър.

Всяка сутрин те се качват на моторите и отпрашват към студиото, което са наели. Пътят е пет минути, а причината за рокерщината е логична: „Искаме да вдигаме възможно най-много шум, пък после да продължим да го правим вътре.“ „Вътре“ пък не е нищо специално – особено на фона на огромните и легендарни студиа в Ел Ей. „Не ме разбирайте погрешно – кефи ме да ходя там, където седи пианото на Стиви Уондър примерно. Но ако ще прекарваш много време в подготовката на албум, такива работи по-скоро те разконцентрират.“

Тунингът на студиото е момчешки, основно заради фетиша на Алекс към стари игрални автомати. Между китарите гордо стои вехт шкаф с версия на Donkey Kong, заради която Търнър получава солидна доза подигравки.

В деня след Летърман Arctic Monkeys имат няколко уговорени радиоинтервюта. Местата в Медисън Скуеър Гардън още не са напълно разпродадени и целта е да се вдигне още шум. Между 1 и 2:30 отговарят на четири различни станции – макар, както О'Мали признава, „30-минутно интервю често се съкращава до една трета, защото ни е писнало да плямпаме едно и също“.

Една от беседите е за шоуто Out of the Box – където водещият Джей Си Кларк обявява Arctic Monkeys като „най-голямата британска група в момента... Скоро – и най-голямата в Щатите!“. Любопитството му относно името на албума („АМ? За късни вечери ли става дума? Ранни сутрини?“) получава най-неочакван отговор. „Пич, тва са инициалите на групата!“, хили се Търнър.

Saturday Night Online по радио Z100 пък се интересува от факта, че момчетата са приятели още от прогимназията. „Това дългогодишно приятелство всъщност ни предпазва от някои стереотипни проблеми на рок групите“, признава Търнър.

Водещ: Какво е чувството да свирите пред 100 хиляди души на Гластънбъри, най-великия фестивал на всички времена? Сто хиляди души да куфеят на вашите песни?

Хелдърс: Абе, чисто физически, не виждаш много хора...

Търнър: Тва е заради астигматизма ти!

Хелдърс: Всъщност си прав. Много са ми кофти очите.

На 8 февруари се случва и шоуто в Медисън Скуеър Гардън. За кавър на The Beatles момчетата са се спрели на „All My Loving” - и след изпълнението Търнър обяснява, че от култовото гостуване на ливърпулците при Ед Съливан са минали точно 50 години. „Оказва се, че всеки трети американец е гледал онова предаване! Тъй че – имаме ли късмет – всеки трети американец може и да се натъкне на видеата, които в момента снимате със смартфоните си!“, крещи Алекс.

След кратка почивка Търнър написва речта, с която групата ще приеме наградата за най-добър албум на церемонията „Брит“ (Arctic Monkeys печелят също и приза за най-добра група – като по този начин стават първата банда с три дубъла). Ето какво се казва в нея: „Рокендрол, а? Тоя рокендрол никога няма да си отиде! От време на време може да хибернира, да потъва обратно в тресавището. Мисля, че цикличната натура на вселената го кара да се съобразява с правилата й и да се крие, но днес отново е тук! Застанал е зад ъгъла и само чака да скочи пред вас, по-шумен и як от всякога! Точно така – този рокендрол! Той никога няма да умре, за което ви благодаря!“ Кратка пауза... „А, да – изпратете ми фактура за микрофона!“ След това микрофонът е захвърлен на сцената, а групата излиза.

На другия ден един местен вестник публикува заглавие: „Феновете се чудят – пиян ли беше Алекс Търнър по време на речта?“ Вече покойната Пийчес Гелдоф пък нарича вокала „неблагодарен помияр“ в социалните мрежи. Споменава се даже проблем с наркотиците.

Алекс Търнър нахлува в елитен ресторант в центъра на Лондон, облечен в традиционното си кожено яке и с бутилка минерална вода в ръка. Наградите са минали преди два дни, а умората от часовата разлика все още го убива. Събудил се е в 4 сутринта. „Висях в интернет – прочетох всичко! Разгледах всеки модел мотоциклет на планетата!“

Относно случката с „Брит“ Алекс разказва: „В момента съм в гадна позиция, защото – колкото и тъпо да звучи – мразя да съм център на внимание! Окей – всяка вечер се качвам на сцената и изпълнявам песни, но точно песните смятам за притегателна и за център, не самия себе си. Не мога дори да отварям подаръци за рождения ми ден пред други хора. Но пък не виждам друга подходяща алтернатива за реч при приемане на награда. Предполагам, че на някакво ниво – с право или не – сме представители на китарната музика, на рокендрола. И гледам на призовете като победа на нашия звук. Няма как да обяснявам, че цял живот съм си мечтал за подобен момент, щото просто не е истина!“ Тогава защо си сформирал група, бе?!

„Не ме разбирайте погрешно – писал съм песни, за да взема телефона на някое момиче. Не съм чаааак толкова дълбок. Но идеята, че талантът е правопропорционален на броя награди я намирам за глупава. Не съм луд по първите места. На „Брит“ беше готино; факта, че в миналото сме се държали като гамени на сцената, също си го харесвам. Не съжалявам за нищо.“

Какво обаче обича? Албума „Harlan County” на Джим Форд – певец, навремето наречен от Слай Стоун „най-великият бял гъзар на планетата“. Верижката около врата – подарък от дядо му за навършване на пълнолетие. Отчаяние на Набоков и Пропадане на Камю. Синия цвят. Футболен клуб Шефийлд Уензди. Аналоговите неща и ретрофилията. „Тревожа се, че живеем в телефоните си. Притеснява ме фактът, че хората вече не знаят как да изграждат неща – че някъде съществува човек, който не може да подреди камъни и да направи стена.“

Иначе признава, че момичетата са най-голямото вдъхновение зад песните му. „Така и не съм успял да финтирам жените като център на творчеството си.“ Но отказва да коментира дали „Arabella” например е посветена на американската манекенка Ариел Ванденбърг, с която ходи от няколко години.

В края на февруари Търнър и Хелдърс отиват на наградите на NME, където групата е номинирана в осем категории. Събитието е в Брикстън Академи, а освен тях на сцената се качват Пол Маккартни, Деймън Олбърн и Блонди. Подобно на повечето церемонии и тук призовете са спонсорирани от различни фирми – най-добрият албум е под шапката на игра за PlayStation 4, най-добрият клип се избира благодарение на верига пицарии. „Начи – в края на деня остават само две големи награди – Оскарите и тези на NME! Благодаря на академията... Ебавам се – сори, използвах си хубавата реч миналата седмица“, хили се Алекс пред опулените погледи на публиката. Arctic Monkeys печелят пет награди, включително за най-добра група, албум и живо изпълнение – като по този начин общата им сметка от NME набъбва на 18. След церемонията звездите отсвирват афтърпартитата. „Някак си съм загубил представа за модерната музика и нямам идея кои са тия хора. Готино е да те разпознават заради това, което правиш, но е странно да бъдеш в една стая с хора, които имат същата професия. Не е естествено. Като някаква конвенция – да речем, на фармацевти“, обосновава се Хелдърс.

Esquire: Защо Arctic Monkeys не са се осрали?

Търнър: Зависи кого питате – според някои хора може би вече сме се осрали. Предполагам, че тайната е в работата с добри хора... И малко късмет, задължително. Имаме страхотен мениджър и подписахме договор с компания, която ни позволява да се развиваме креативно. (Мисли.) Смятах да не споменавам това, но е важно, че групата ни се базира на приятелство от момент, в който бяхме на седем-осем годинки. Абе, опитвам се да не съм сантиментален, моля ви се!

О'Мали: Не сме спирали да се опитваме, да работим. Ако почна да се наркоманизирам, това ще е краят. А целта е в някакъв момент да се обърнеш назад и да не съжаляваш за нищо. Срещал съм се с много големи музиканти, които звучат кисели и сърдити заради нещата, които са им се случвали. Пък при нас не е така.

Хелдърс: Има много работи, които сме отказвали – макар вероятно те да са имали потенциал да ни направят по-голяма банда. Ама не можем да изневерим на принципите си, дори да става дума за текст, който по някакъв начин е лъжлив. Разчитаме на сериозен контрол на качеството – докато всички се съгласяваме за това, няма да имаме проблем.

Куук: Верно? Не знам...

Средата на март. Говоря по телефона с Хелдърс – момчетата са в Ел Ей за двумесечна почивка. О'Мали чака дете от гаджето си Кели, а през май бандата ще пътува към Нова Зеландия и Австралия. После – фестивали в САЩ, Рединг, Лийдс.

„Свършват ни синглите. Ако продължим да правим концерти, ще трябва да измислим нещо ново“, жалва се Хелдърс.

Нещо като с „R U Mine?” предния път?

„Еййй, точно! Ама това ни се получи, а? В крайна сметка точно тази песничка е в основата на всичкото!“

 

ТЕКСТ ДЖОНИ ДЕЙВИС ФОТОГРАФИЯ САЙМЪН ЕМЕТ СТАЙЛИНГ АЛАН КЕНЕДИ Оригиналният текст е отпечатан в брой 02 на списание Esquire България. Абонирай се тук

ОЩЕ ОТ Четива

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

Ходи ли ти се на най-големия фест в света?

Където ще купонясваш с водка №1 Smirnoff, разбира се