Сър Пол Маккартни за ESQUIRE!

Най-легендарният жив музикант - за амбицията, мотивацията, пенсията... И за някакви си Бийтълс!

19 декември 2017

Сър Пол Маккартни за ESQUIRE!

Към момента, в който достига японския град Осака в края на април, турнето на Пол Маккартни под надслов „Out There” вече е натрупало двугодишна продължителност – период, в който пред сцените са се струпали почти два милиона души от Монтевидео до Уинипег и от Нашвил до Варшава; тълпите в Сеул, Марсилия и Стокхолм пък все още тръпнат в очакване на легендата. “Out There” е проект, наследил турнето „On the Run”, което пък на свой ред започва малко след края на „Up and Coming” - концертна програма, започнала в самото начало на десетилетието. Няма проблем да продължим с развиването на лентата и доста по-назад с цел да илюстрираме постоянните пътешествия на Маккартни – но едва ли простите статистики биха могли да опишат енергията и ентусиазма, които самият той влага във всяко едно участие. Във всяко едно участие Пол Маккартни изпълнява до 40 песни, подбрани от над половинвековна кариера. Всяко едно участие на Пол Маккартни продължава около три часа – постижение, което би изглеждало невероятно през 1965-а, когато е на 23. Как го прави днес – това никой не знае. Той самият пък по никакъв начин не намеква нито за пенсия, нито дори за леко забавяне на темпото.

Разбира се, в програмата му ги има дългите паузи – включително цели години, в които Маккартни изобщо не излиза пред публика. Но поне от старта на новия век Пол пътува около света с горе-долу една и съща група музиканти, сценични работници, приятели и съучастници, за да пее парчетата, които са го направили свръхбогат, свръхизвестен и обожествяван. Парчета, които ти, околните ти и десетки милиони човеци на планетата знаят наизуст. Кой, по дяволите, не може да затананика началото на „Yesterday”?!

Полетът на Маккартни каца на международното летище „Кансай“ в 7 сутринта на 20 април и предизвиква същата строго контролирана истерия, която го съпътства още от 60-те. Напълно нормално, че и нещо повече – твърде вероятно е антуражът му сам да назначи вътрешно разследване, ако пристигането някъде не предизвиква съвършена лудница. Как Япония ще разбере за присъствието на Сър Пол без леките безредици на аерогарата? И какво изобщо е рокзвездата без рояка хипервентилиращи фенове около нея?

Когато на следващия ден пиарът му Стюарт Бел ми показва клипче на телефона си, не успявам правилно да преценя мащаба на истерията; според медиите обаче на летището са го чакали между 500 и 800 души. Повечето са киснали там от ранни зори в проливния дъжд с кресливи плакати: „ТИ СИ МОЯТ ПЕВЕЦ!“, „БЛАГОДАРЯ ТИ, ПОЛ!“, „ТИ СЕ ЗАВЪРНА!“. И когато в крайна сметка Маккартни се появява, децибелите заглушават всички излитащи полети. Мъже и жени дерат гърла, а нокти дерат лица.

Пол слиза от самолета в компанията на съпругата си Нанси и издокаран в цивилната си униформа – тъмни дънки и денимово яке върху бяла риза, плюс задължителния чифт слънчеви очила. На рамото си носи легендарната бас китара Hofner, запазена марка от 1963-а насам. Инструментът, наподобяващ цигулка, се пипа единствено от него и от личния му асистент Джон Хамъл, който е до Пол също толкова дълго. Двамата – Хамъл и басът – винаги имат индивидуални места на всеки полет.

Специално това пътешествие на Маккартни стартира в Кливланд, Охайо, където предната вечер е поздравил Ринго Стар с влизането му в Залата на слава на рокендрола. (Маккартни: „Както каза дъщеря ми при моето приемане – ебаси, време беше!“) По време на дългия път е успял да дремне добре и се чувства във форма в момента, в който той и групата му трябва да свирят пред напълно разпродадените трибуни на 55-хилядния бейзболен стадион „Киосера Доум“.

Практиките му на турне са отдавна установени – закуска, тренировка, може би масаж; след това – срещи с екипа. Ако времето е хубаво и мерките за сигурност позволяват, звездата обича да кара велосипед около хотела. Ако наблизо има воден басейн, не би отказал да се качи на лодка. Днес просто ще порепетира, а след това ще вечеря спокойно с Нанси и няколко близки приятели. Утрешният саундчек е между 3 и 4:30 следобед. После, с наближаването на концерта, ще се оттегли в гримьорната си, за да гледа захаросана американска телевизия. След шоуто – едно питие, вечеря, сън. И ранно ставане за следващия концерт в Токио.

„Това ми е работата - простичко отговаря, когато го питам как издържа след всички тези години. - Това ми е животът.“

С Маккартни ме запознават в задкулисен коридор на стадиона няколко часа, след като е пристигнал. Както и очаквам, той е жив, пъргав и енергичен; ръкостискането му е силно, погледът – директно в очите, а движенията – бързи и решителни. Със сигурност не е човек, който иска да бъде занимаван много-много – нито в задкулисен коридор, нито където и да било.

Всеки мъж би искал да узрява с подобна грация и да наподобява 73-годишния Маккартни, ще си кажете. Но в публичното остаряване има и нещо жестоко. Пол е най-руменият, приятен и почти детински на вид от всичките Бийтълси – и макар днес все още да се облича като младеж (сиви дънки, небрежна синя риза с навити ръкави, черни кецове), а косата му да е побеляла само около бакенбардите, някогашните очи ала Бамби са позатворени, кожата на лицето е осеяна от бръчки, а закачливо нацупените в миналото устни днес са горделиво разкривени. Веждите – високи и извити – като че те преценяват във всеки един момент. Тоя окей ли е? Можем ли да му имаме доверие? Да го пуснем ли сред нас?

Най-известният му карикатурен образ - с физиономиите, ироничните пози и щръкналите палци – се оказва далеч от истината. Да, на публични места може и да е такъв, но в частен разговор Пол Маккартни е сериозен и фокусиран. Никой от нас не обича глупаците, но ни се налага да ги търпим по една или друга причина; той обаче недвусмислено показва на мен, глупака, че трябва да вдигна нивото, за да не го изнервя и да не му досадя.

Ама пък въпреки нормалния първоначален ступор – Пресвета Дево, това е шибаният Пол Маккартни! - Пол успява да накара събеседниците да се чувстват комфортно. Задава въпроси, разговаря по всевъзможни дребни теми, пуска майтапи. В един момент дори е почти възможно да забравиш, че разговаряш с едно от най-разпознаваемите лица на планетата.

Трудно е да се пише за Маккартни, без да се залита в дръзки суперлативи и категорични истини като онази от предишното изречение. The Beatles ПРОМЕНИХА СВЕТА. Маккартни е НАЙ-ВЕЛИКИЯТ ЖИВ КОМПОЗИТОР НА ЗЕМЯТА. Той е ЛЕГЕНДА, ИКОНА, РОК ГОСПОД!

Всичко по-горе е вярно – но си го чувал толкова пъти, че вероятно е загубило истинското си значение. Историята също я знаеш, или със сигурност ще си я припомниш, ако те питам. Маккартни е – и по собствените му думи продължава да бъде – момче от работническата класа на Ливърпул, родено през лятото на 1942-а в семейството на Джим и Мери, протестант и католичка, продавач на памук и домакиня, и двамата с ирландски корени. Като млад впечатлява с акъл – учи в Liverpool Institute, едно от най-реномираните заведения в Англия, и наглед все още не е загубил аурата на начетено и амбициозно момче, готово да се възползва от всяка удала се възможност.

Животът на семейство Маккартни е звънък и щастлив – до 1956-а, когато майката на тогава 14-годишния Пол и по-малкия му брат Майк умира от рак. На следващото лято тийнейджърът за пръв път вижда Джон Ленън да пее като фронтмен на The Quarrymen.

Останалото е шум, статично електричество, проблясъци на фотообективи, вестникарски заглавия, цели библиотеки с биографии и научни трудове, филми и документални поредици, материали като този. Хамбург, The Cavern, Брайън Ъпстийн, Джордж Мартин, Бийтълманията, Британската инвазия, Сексуалната революция на 60-те, LSD, Махариши, Йоко, Линда, Епъл и, през 1970-а, разпадането на групата.

Естествено, след 1970-а също има достатъчно история – обвиненията и съдебните спорове, самоизолацията в Шотландия, бащинството, пускането на дълга кичара, The Wings, убийството на Джон Ленън, колаборациите с Майкъл Джаксън и Стиви Уондър, рицарското звание, Антологията на The Beatles, смъртта на Линда, смъртта на Джордж Харисън, бракът и разводът с Хедър Милс, третият брак с Нанси Шевел, неофициалната роля на британски главен музикант и постоянните изпълнения на „Hey Jude” на фона на фойерверки. Но въпреки всичката драма след края на Четворката, със сигурност Маккартни ще бъде запомнен най-вече с 60-те.

От тази гледна точка изглежда обосновано да се твърди, че The Beatles е най-голямата група, която Великобритания – а и всяка друга държава на планетата – някога е създавала.

Популярността невинаги е адекватно мерило за качеството, но The Beatles не са просто популярни - те променят и формулират музиката. Дали променят света – не знам; подобно на читателите и аз не съм бил роден преди техния бум. Затова е по-мъдро да се каже, че те създават свят; свят по техен образ и подобие, който допреди това не съществува. Свят на градски сюрреализъм и мила психеделия, в който изведнъж се оказва не просто окей, а наложително да бъдеш стилен, успешен и умен мъж. И – да, да се грижиш за косата си.

Май е прекалено да заключа, че те са произвели нас. Но със сигурност имат участие в производството ни.

С риск да омекна още повече, нещата, които музиката им проповядва – младостта, приятелството, откровенията, купонът, мирът и любовка, продължават да бъдат също толкова важни. The Beatles са еднакво забавни и точни, чаровни и харизматични.

Което не означава, че са универсално приети. Още от първия им пробив в мейнстрийма The Beatles приемат ролята на приемливото лице на младежката култура; по-мили от опасните предшественици и от дългокосите наследници The Rolling Stones. Огромна част от света моментално се влюбва в тях, но за един странен процент подривни критици и фенове на Velvet Underground групата – напук на наркотиците, оргиите, смелите панталони, индийските инструменти и флиртовете с авангарда – винаги е била и ще бъде прекалено стерилна, чиста, фокусирана върху кариерата. Прекалено „милинка“.

А Маккартни с бейби фейс излъчване и с желанието да се хареса на всички изглежда най-малко чепат от четиримата. Той е цивилизован, умерен, дори формален. По-късно, когато The Beatles се разпадат, поема властта над важните решения – и чак тогава публиката започва да разпознава и по-различната му страна.

Мъжът, някога описан като „най-бийтълсовидния бийтъл“, едва не преживява нервен срив след случките от 1970-а – и негативните коментари продължават да го дразнят и до днес. Както сам признава, едно неприятно изречение в иначе супер положителен материал е в състояние да го запрати в депресантско настроение.

Подобно на Ленън и Маккартни прекарва години наред в опит да избяга от сянката на предишната си банда. Според мнозина причината за войната между двамата бивши лидери се крие не в самия разпад на The Beatles, а в последвалата музикална авантюра на Пол с The Wings. Хаотични, понякога фантастични, често сломявани от критиците, но и адски успешни, The Wings просто не са The Beatles – то това е идеята. Странният им, леко хипарски, доста семеен вид и саунд не се харесват на по-младите и по-модерните. През лятото на 1977-а, в разгара на пънк-истерията, бандата записва „Mull of Kintyre” с гайдарски състав. Проектът се изкачва на първо място в класациите по Коледа. За мнозина това е достатъчен аргумент както за положително, така и за отрицателно заключение.

В книгата си Man on the Run, посветена на Маккартни през 70-те, журналистът Том Дойл описва Мака след The Beatles като знаменит ексцентрик – не толкова заради брадатия му вид на провинциален татко, колкото заради музикалните му авантюри. Пол първо записва своя версия на детска песен, после пробва да вкара четвърт кило марихуана в Япония, а накрая решава да изчезне в раздираната от война Нигерия, за да прави албум. Макар мнозина да се слюнчат от грандиозната му абсурдност, самият той често изпада в тежки състояния. По онова време е хахав, популярен, но без грам връзка с реалността.

Всяко поколение се старае да избяга от хватката на това преди него. По мое мнение Маккартни не е неудобно засрамващият чичо, а е нещо като родителска; бащинска фигура на попкултурата. Човек, чието влияние не може да не бъде признато; музикант, пред когото всички се прекланяме и когото обожаваме, макар понякога да не ни се ще да го признаваме. В същото време – идеален обект за критики и мъж, чиито малки грешчици се раздуват и понякога дори надделяват над плюсовете. Татковците могат да бъдат страховити, а нашите отношения с тях – емоционално изпълнени с любов и отчаяние. Пол Маккартни, за разлика от Кийт Ричардс, Ерик Клептън, Джими Пейдж, даже Джон Ленън, съумява да живее като щастливо женен съпруг с добри маниери и чисти нокти. Той не е рок ренегат. Никога не е бил заклет наркоман, нито пък страшен флиртаджия; едва ли е потрошавал и оповръщал хотелските си стаи. Просто е културен посланик на Великобритания, на Европа и на музиката – което е достойно за уважение, ама не е кой знае колко рокендрол. Независимо какви чувства таиш към Маккартни – спорни, объркани или нещо друго – преди да го зачеркнеш, трябва да имаш предвид следното. Освен много други мелодии той композира „Hey Jude”, “Blackbird”, “Jet”, “Band on the Run”, “Good Day Sunshine”, “Yesterday”. “Penny Lane”, “And I Love Her”, “Helter Skelter”, “Hello Goodbye”, “Eleanor Rigby”, “Maybe I'm Amazed”, “Live and Let Die”, “Let it Be”. И съумява да се стегне достатъчно, че да пее същите песни пред милиони по цялата планета дори над 70-годишна възраст.

Как да натъпчеш това в интервю за списание? Какво да попиташ човека, когото са питали всичко? И – още по-зле – който е отговарял на всичко с интелект и многословие?

Маккартни обича да говори, да разказва истории. Анекдотите му са забавни, а същевременно имитира акценти – от ливърпулски през японски, американски и префърцунен английски. Влиза в образ, скача на крака, за да изиграе нещо. Докато разказва за баща си, за кратко напуска стаята, а после подава глава зад вратата и почуква – с цел да демонстрира как „старецът“ му проверявал дали не се случва нещо непристойно.

Диалогът с Маккартни е като река – течаща свободно, нежна, но невъзможна за спиране. Можеш да кацнеш в средата й и да се забавляваш, но е много трудно да промениш течението – освен ако не го прекъсваш, при това натъртено и нарочно, Пол ще си говори и говори без пауза. Затова като интервюиращ с кратко време за работа е важно да настъпваш в подходящия момент, пък макар и грубо.

За написването на тези страници го срещам два пъти, и двата пъти говорим над половин час и ми се дава да разбера, че това е много по-дълго време, отколкото се дава на журналистите по принцип. С удоволствие научавам, че стандартът е 20 минути, а мнозина трябва да се оправят с телефонен разговор.

Първият диалог се случва в Осака. Пол започва с „майтап“ - че за разговора с мен се е подготвял като за визита при зъболекаря. Обърквам се. Той обаче бързо ме усеща и ме води в „палата“ си. „Палат! Истински палат! Аре бе – достатъчно дълго пътувах, за да мога да си позволя да се отпусна!“

Оказва се, че не е никакъв палат – просто функционална гримьорна със сгъваема масичка за вино и плодове, килими и пана по стената, червен ретро телефон и голям телевизор. Плюс диванче, на което краката ни почти се докосват. И – в случай че се питате в хода на интервюто – да, ужасно разтърсващо и величествено е най-великите песни в историята на музиката да ти бъдат тананикани лично от човека, който ги е композирал и записал.

ESQUIRE: Очевидно нямаш нужда нито от парите, нито от славата. Защо тогава си тук, в Япония, вместо да си стоиш вкъщи с вдигнати крака на масата?

ПОЛ МАККАРТНИ: По две причини – първо, ми харесва. Второ – това ми е работата. Има и трета причина – публиката. Изпяваш нещо и получаваш изключителна топлота от другата страна. На кого не би му се харесало? Уникално е! Плюс това бандата ми е страхотна... Какво стана? Споменах две причини, пък те станаха седем? Нищо, де! Също ми харесва да се връщам към песните си, да си ги преглеждам. Примерно – ако пея „Eleanor Rigby”, изпълнявам музиката на 20-и-нещо годишно момче. И си викам, „Уау! Тва е добро!“. [Пее.] “Wearing the face that she keeps in the jar by the door.” Уау! И разни неща ти се връщат – като че се давиш, ама е приятно.

ESQ: Никога ли не си се замислял за пенсия?

ПМ: Да си кисна у нас и да гледам телевизия? Това правят хората, човече... Да градинарствам и да играя голф? Не, благодаря! От време на време си мисля: „Досега трябваше да ти е писнало, би трябвало да си уморен“. Мениджърът ми, с когото, за щастие, отдавна не работя, ми каза да се пенсионирам на 50. Иначе изглеждало зле. И аз си викам: „Боже, той май е прав!“. Но след като продължавам да се кефя да пея и да пиша музика, защо да се отказвам? Какво ще правя? Има толкова много хора, които се отказват и мигновено рухват.

ESQ: Да не би все още да чувстваш, че имаш нещо да доказваш?

ПМ: Да, през цялото време! Странно е. Понякога говоря сам на себе си. Казвам си: „Стой, бе – погледни каква планина от постижения има зад теб! Не ти ли е достатъчно?“. И си отговарям – може пък да направя нещо по-хубаво. Може да напиша нещо по-релевантно за днешното време, по-ново. И това винаги ме тласка напред. В смисъл – никога не съм се потупвал по рамото: „Браво, добър съм!“. Никога. Дори на върха на славата на The Beatles. Предпочитам да мисля, че има нещо, което не съм доизкусурил като хората, затова постоянно работя върху него. Както аз, така и останалите, разбира се. Погледнете Джон [Ленън] – та той е изтъкан от тревоги и параноя дали се справя добре. Просто се заслушайте в текстовете му. Може би всички хора на изкуството сме подобни.

ESQ: Казват, че щастливите хора са непродуктивни...

ПМ: ... И домашният уют е врагът на изкуството... Не знам дали е истина. Можеш да пишеш щастливи песнички – затова не съм сигурен, че е въпрос на щастие. Може би самоудовлетворението е истинският враг. По-добре е да си мислиш: „Утре това ще го изпея по-добре“. Това е истинският стремеж напред. По-правилно го чувствам, по-човешко.

ESQ: Концертите ти са доста дълги – три часа, 40 песни... Някак необичайно.

ПМ: Спрингстийн също се олива. Знаеш ли защо? Просто имаме много песни.

ESQ: Дълго време се опитваше да избягаш от сянката на The Beatles, а сега си пееш парчетата всяка вечер. Какво се промени?

ПМ: В един конкретен период – след края на The Beatles, когато се опитвах да наложа Wings, трябваше да си кажа: „Окей, ти си бивш Бийтъл, но вече вършиш нещо друго – затова зачеркни миналото“. Беше рискован ход, тъй като промоутърите не харесаха идеята. Постоянно ме питаха: „Добре, де – не можеш ли да изпееш един 'Yesterday' в края на шоуто?“ А аз: „Не!!!“

ESQ: Предполагам, че не само промоутърите, а и феновете са го искали този „Yesterday”.

ПМ: Точно така. Но моята реакция беше: „Ами, сори. Така ги правя нещата. Не искам да лежа върху славата на The Beatles.” През 1976-а с Wings имахме много успешно американско турне – тогава си казах, че нещата вече са се наредили. Че съм успял да имам живот и след The Beatles. Но по-късно една мисъл ме удари в главата. Ако аз съм в публиката, ще искам да чуя хитовете. Няма да държа Stones да си изпеят новия албум, а да направят „Satisfaction”, “Honky Tonk Women”, “Ruby Tuesday”. И започнах да мисля по-рационално.

ESQ: Много от песните ти са автобиографични, може би затова хората се асоциират с тях. „Let it Be” е за майка ти, „Maybe I'm Amazed” е за Линда... Мислиш ли за тези хора, когато пееш? Не е ли болезнено?

ПМ: Не, невинаги. Днес изпълнявам песните просто защото са песни. В смисъл – когато пея „Let it Be”, не мисля за мама. Очевидно в „Here Today” говоря директно на Джон – и докато думите излизат от устата ми, в съзнанието започват да се боричкат неща. [Пее.] What about the night we cried?” - и се сещам: „Да бе, Кий Уест!“ Бяхме ужасно пияни – отменихме участие заради ураган, останахме в Кий Уест и се смазахме с алкохол. Образите директно изплуват в главата ми, знам за какво иде реч.

ESQ: Тоест – не се трогваш от емоционалността на текстовете толкова, колкото публиката?

ПМ: Със сигурност не всеки път. Иначе нямаше да мога да пея, щях само да рева. Но – да, има сълзливи моменти. Мисля, че един път ми се случи в Южна Америка – зърнах много висок мъж, почти като статуя, с дълга брада. Красавец. Беше гушнал момиче, което очевидно беше дъщеря му. Аз пея „Let it Be”, той я поглежда и двамата споделят някакъв уникален момент, същинска енергия. [Потръпва.] Направо ме разтърси. В такъв случай е трудно да довършиш песента. Ако видя някой да плаче по време на „Here Today”, гърлото ми се стяга. Окей – от една страна, е просто песен, но от друга, е нещо адски емоционално за мен. И когато някое момиче се облива в сълзи, прехапва устни и ме гледа, настръхвам. Това означава толкова много за хората. Аз не съм просто певец – правя нещо повече.

ESQ: Когато интервюирам актьори, писатели и прочие, често ги карам да цитират текст от песен, който означава нещо за тях. Понякога това разкрива много за човека. Не съм сигурен, че ти си най-правилният човек, който бих могъл да попитам, тъй като самият ти си написал толкова много...

ПМ: А, ще се пробвам!

ESQ: Окей. Кой е текстът на Пол Маккартни, който значи най-много за теб?

ПМ: Why don't we do it in the road?” [„Защо да не го направим на шосето?“]

ESQ: Хм. Не очаквах точно това. Моят е по-сълзлив: „And in the end, the love you take is equal to the love you make”. [„В крайна сметка любовта, която получаваш, е равна на любовта, която даваш.“] Последните думи от последната песен. Страхотно за завършек.

ПМ: Абе това много ме изненадва. Не си спомням как съм го измислил. Явно просто нещо ми е прищракало – като голяма част от нещата. Когато ме питат: „Какво чувстваш по отношение на The Beatles?”, винаги отговарям, че съм горд – защото успяхме да оставим добро послание. Айде сега да приключваме с това интервю! Откажи се, пич!

В този момент Мака ме потупва и ме извеждат в коридора, където се опитвам да обясня на всички, че имам нужда от повече време с него. Вместо това бивам поставен в необичайната позиция да наблюдавам репетицията на него и бандата в продължение на цял час. (Необичайна – защото понеделнишките ми следобеди рядко включват зрителска роля току пред най-известния музикант на света; най-често смуча карамелени бонбони на бюрото си и клюкарствам с модната ни редакторка, ако ми излезе късметът.)

На сцената Маккартни си плямпа с останалите, търси коментари, приема възражения, пробва нови неща. Репетират песен на име „Temporary Secretary” от албума McCartney II (1980). Това е по-малко познатият Мака; музика, която се бие с имиджа му на доброто момче, целящо да ощастливи публиката. Странно е – ранна електроника, която обаче апелира към слуха ми. На самия концерт не я изпълняват.

На следващия ден отново съм там за саундчека. Маккартни е гъвкав и подвижен – преминава през рокендрол (“Blue Suede Shoes”), кънтри блус (“Midnight Special”); вади укулеле за „Big Barn Bed” на Wings, а накрая премята и акустичната китара за прелестната „Blackbird”. Цялото нещо си е шоу, но без един важен елемент – феновете.

На самия концерт се оказвам до хлапета в униформи от Sgt. Pepper и дама в кимоно с британския флаг. През няколко места възрастен мъж размахва шарж на по-млад и доста мускулест Маккартни в образа на самурай. До него жена държи високо жълт надпис: „УМИРАМ ДА ТЕ ВИДЯ, ТИ СИ МОЯТ ТИП МЪЖ!“

По-късно, докато се пробвам да не се спъна в някой кабел и да не пропадна под сцената, успявам да се доближа до сцената за биса - And in the end, the love you make...”. Току до мен, ухилена до ушите, е Нанси – съпругата на Маккартни, чието присъствие ме успокоява. Нормално – прекарал съм повече от час в чудене дали момичето от мое дясно не получава нервна криза с истеричните писъци и неконтролируем плач по време на „Let it Be” и подскачаща еуфория на „Live and Let Die”.

Споменавам случката на самия Маккартни след концерта, докато спокойно отпива маргарита в бара на Ritz-Carlton. С друг по-повърхностен изпълнител това би довело до презрителна реакция – да, голяма работа, публиката се изкефи – но с него имам чувството, че независимо от грандиозния статут никога не се уморява да слуша подобни истории.

Месец по-късно се срещаме отново в стая в Rosewood London, лъскав хотел в Холборн, където Сър Пол позира за снимките за Esquire. Облечен е в тъмен костюм с бяла риза и докато дъвче бейгъл с хумус и сърба чай, отново влиза в експанзивната си роля. Този път съм си наложил да го прекъсвам, за да минем по-бързо към важните неща и да натъпча възможно най-много в трийсетте минути. В крайна сметка получаваме 40, което приемам като своеобразен журналистически удар. Той е забавен и невъзпитан, непредвидим и отвеян, откровен и емоционален. Съвършен събеседник.

ESQ: Можеш ли да си спомниш какво е да не си известен?

ПМ: Да. Не те пускат в клубовете, не можеш да забиеш нито една мацка... Направо ти къса нервите. И пари нямаш, никакви! Много добре си спомням! Училището, ранните години в Ливърпул. Всичко ми е като че беше вчера. После – началото с The Beatles, опитите да станем популярни, писането на писма: „Драги господине, ние сме полупрофесионален рок оркестър. Смятаме, че сме много добри. Имаме бъдеще...“

ESQ: Славата оказа ли се всичко, за което си мечтал?

ПМ: До голяма степен да. Част от магията на популярността е и фактът, че е трудно нещо. Бяха ни предупредили. Спомням си, че направихме напълно трезв избор: „Окей, така и така, ставаме много известни – трябва да решим дали да продължаваме по същия начин.“ По една или друга причина в съзнанието ми изплува Мерилин Монро. В смисъл, че това би могло да свърши ужасяващо. Случи се след ваканция в Гърция – там не бяхме известни и си прекарвах времето в разговори с местна хотелска банда. Викам им: „И аз свиря в група, да знаете. Казваме се The Beatles”. А те ми се пулят. Казвам си на акъла: „Супер, ако славата ни дойде в повече, бягаме директно към Гърция“. И, естествено, на следващата година там също бяха луднали по нас. „О, не, и Гърция ви обожава! О, Господи!“ Тогава се чудех дали всъщност искам да правя това или не. Но отсякох, че прекалено много ми харесва, за да спра.

ESQ: Някои хора имат огромни проблеми със славата – направо им изкълчва мозъците. Ти, от друга страна, изглежда, като да я третираш елегантно, да й се радваш.

ПМ: Има нещо такова. Истината е, че ако животът ти се скапе – както в случая с разпадането на The Beatles – славата се превръща в кошмар, тъй като ти сам си я създал, пък после не можеш да избягаш от нея. Там идва трудното. Но предполагам, че имаш предвид онези човеци, които не се справят с известността, макар всичко да им е наред.

ESQ: Именно. Не издържат на напрежението.

ПМ: Аз нямам проблем с това. Дъщеря ми Мери ме майтапи – че когато не съм в добро настроение, винаги трябва да се обърне към Нанси и добре да ме обсъдят. Как в такива моменти имам нужда от ласкателство. И са прави – цял живот съм се борел за награда в училище, за добра оценка на изпит, за добра работа. Винаги съм се стараел да правя неща, които да накарат хората да кажат, че съм добър. И когато ти се получи, да се паникьосваш, изглежда тъпо – та нали точно към това си се стремял? Тъй че вниманието никога не ми е пречело. Казвам си: „Да, известен си, ти си избрал този път и не можеш да обвиняваш другите.“ Стига да ти харесва – супер. Пък ако нещо криво се случи, трябва да се справиш с него.

ESQ: Семейството ти е от ливърпулската средна класа...

ПМ: Всъщност доста бедно, ако трябва да съм честен.

ESQ: Чувстваш ли все още връзка с онзи свят? Усещаш ли влиянието му върху теб, вкусовете, настроенията и мненията ти?

ПМ: Още се усещам като онзи тип. Всяка година ходех на събиранията за Нова година – беше нещо като религиозно пътешествие, особено когато по-възрастните все още бяха живи. Като малък бях навикнал на купони – татко свиреше на пиано, лелите и чичовците припяваха, а аз и брат ми бяхме на бара. Пазя милиони прекрасни спомени от тези хора и времена. Фамилията бе прекрасна! Понякога ме питат защо славата не ме е променила толкова много – и имам чувството, че е точно затова. Жалко, че напоследък по-рядко се прибирам, тъй като лелите и чичовците починаха – но когато го направя, винаги се стягам. [Преправя гласа си в тежък ливърпулски акцент.] Добре ли си, Пол? Кво праиш, пич? А? Кво стаа?“. Чувствам, че съм просто един от тях.

ESQ: Казвали са ни, че 60-те години на миналия век са създали общество без разлика в класите. Вярно ли е?

ПМ: Не. Може би помогнаха в тази насока. Имаше един приятен период, в който всеки можеше да си говори с всеки – музиканти, художници, аристократи, драматурзи, без значение. Това ми харесваше. Но смятам, че в крайна сметка вихрушката си остана на върха.

ESQ: Притежаваш рицарско звание. Чувстваш ли се като част от вихрушката?

ПМ: А, не. Не си прекарвам времето с благородници – просто не познавам много от тях. Когато ме направиха Сър, ми мина през акъла – може би ще трябва да почна да ходя на банкети с другите Сърове. Но жените, които харесвам, не се кефят много-много на подобни неща, не са социални сноби. Понякога си викам: „Хайде, няма да е лошо да отидем...“ И после се озоваваме в киното. Там компанията е по-приятна.

ESQ: Независимо дали ти харесва или не, ти си национално съкровище – това не е ли прекалено успокояващо? Едно такова уютно...

ПМ: Да, като при Гелдоф. Взе рицарско звание и не продаде нито един албум повече, това му беше!

ESQ: Именно. Наясно ли си с връзката между теб и уюта? Всички те вземат за... гушкав.

ПМ: Гушкав?! Не е по моя вина! Но си мисля, че когато си семеен тип, когато имаш внуци и открито им се възхищаваш и радваш, вероятно изглеждаш по този начин. Пък що се отнася до рицарското звание, сам трябва да прецениш дали да го приемеш или не. Много се чудех, но тогава видях Боби Чарлтън – неговата реакция бе: „Ужасно съм горд, че съм британец!“. И си казах – ето, точно това е! И аз съм горд! Харесвам Кралицата. Когато бяхме млади, тя си беше мацка – честно! Бяхме на по 11, тя – на 21, хубавка на вид, с кръшна фигура. Може би не би трябвало да се изразявам така за Нейно Величество, но в училище я обсъждахме: „Ей, гледай какво яко дупе има!“

ESQ: Не си ли имал възможност да й го кажеш на живо на някоя от срещите ви?

ПМ: Не! Ама често го споменавам пред пресата с идеята да го прочете.

ESQ: Аха, флиртуваш чрез буфер!

ПМ: Виж какво, тя си беше атрактивно момиче! Погледни старите снимки! Със сигурност всички й се възхищаваха на... атрибутите.

ESQ: Сменям темата – твоето име завинаги ще бъде свързано с това на Джон Ленън.

ПМ: Дай Боже.

ESQ: Да, но ти се бунтуваше срещу това доста дълго време. Дразнеха ли те постоянните сравнения между двамата?

ПМ: Да. Винаги съм гледал на живота от гледната точка на публиката – мисля, че това го умея. Когато The Beatles се разпаднахме, всички бяхме горе-долу на едно ниво, равни. Джордж си направи албума, Джон – неговия, аз – моя, Ринго – също. Беше точно като по време на групата. На еднакви начала. Но когато застреляха Джон – освен че беше ужасяващо – се случи и нещо друго. Той се превърна в мъченик. В Джон Ф. Кенеди. И аз започнах да се дразня, тъй като хората казваха: „Ето – той беше The Beatles!”. Пък аз, Джордж и Ринго бяхме: „Ало, абе чакайте малко! Само преди година бяхме горе-долу равностойни!“. Да, Джон със сигурност беше хитроумният; със сигурност направи прекрасни неща. След The Beatles също изкара легендарни записи, но и доста недотам добри песни. И фактът, че го превърнаха в мъченик; в Джеймс Дийн, че и отгоре... Нямах против, даже бях съгласен. Разбрах, че нещата вече ще стоят така – той е единственият. Приятелите ми казваха: „Спокойно, не се притеснявай – хората знаят истината. Знаят какво си направил.“ Но започнаха да се случват странни неща. Примерно – Йоко излиза пред вестниците и казва [Преправя гласа си със смешен японски акцент.]: „Пол не правеше нищо! Само резервираше звукозаписното студио...“ В смисъл, я се шибай, скъпа! Чакай малко, бе! Единственото, което съм вършел, е да резервирам студиото? И прочие ревизионизъм – Джон направи това, Джон направи онова... Да – ако вземеш неговите добри неща и ги сложиш срещу моите недобри, сигурно изглежда така...

ESQ: Имаше и скандал около факта, че песните ви са подписани „Ленън-Маккартни“, а не обратното.

ПМ: Значи – навремето бяхме деца и се чудехме как да подписваме песните си. Имахме среща с Брайън Ъпстийн; аз закъснях, а когато нахлух, те с Джон вече бяха говорили. „Мислим да ги подписваме като Ленън и Маккартни.“ А аз репликирах: „Окей, ама защо не е Маккартни и Ленън? Ако аз съм написал песента, не е ли по-логично?“. И те се съгласиха: „Супер, просто ще ги въртим. Ленън и Маккартни, Маккартни и Ленън.“ Е, не се случи така. И аз нямах проблем – хубаво лого е, като Роджърс и Хамърстийн. Хамърстийн и Роджърс просто не звучи добре. Затова си казах, окей. Но когато Anthology излезе през 1996-а [дълго след смъртта на Ъпстийн и Ленън], видях да пише: „Песен на Джон Ленън и Пол Маккартни“. И реагирах – това вече не е „Ленън и Маккартни“, не е логото. Тъй че в конкретни случаи – като „Yesterday” например, с която Джон и останалите нямаха нищо общо, а си я написах и изпях сам – би трябвало да пише: „Песен на Пол Маккартни и Джон Ленън“. Пък „Strawberry Fields Forever” да е „Ленън и Маккартни“, „Nowhere Man” да е „Ленън и Маккартни“, „Penny Lane” да е „Маккартни и Ленън“. Защо да не направим така? Първоначално Йоко се съгласи, но няколко дни по-късно звънна и каза, че със Сам Хавадтой, мъжа, с когото живееше, не били съгласни. Не било готина идея, не, не, не. И аз се изнервих – особено на случая с „Yesterday”, на която пишеше „Песен на Джон Ленън и Пол Маккартни“, а отгоре бяха сложили снимка на Джон. Побеснях: „Айде стига бе, пичове!“. В крайна сметка не се навиха.

ESQ: Достигна ли до момент, в който да спреш да се нервираш за това?

ПМ: Ами, някои хора извадиха нещата от контекста. Една от фразите, която прочетох, бе, че „Маккартни танцува на гроба на мъртвец“. Тоест – абсолютен самовлюбен гъз, който иска името му да стои пред това на Джон. А нямаше нищо общо – просто исках да уточним кой какво е написал. В страхотното си интервю за PLAYBOY Джон вече го беше направил: „Пол написа това, аз написах онова.“ И си казах, че ще го използвам – та нали и той го е потвърдил! Смятах го за напълно резонно – и вярвам в това до ден-днешен. Дори използвах нагледен пример – като отидеш на кино, на билета ти пише: „Мис Таен аг...“, без „-ент“. Нали се сещаш как на айпада ти примерно няма достатъчно място? Една вечер ровех в интернет в хотелската си стая и се натъкнах на една музикална книга, в която бяха поместили всичките ни песни. „Hey Jude” от Джон Ленън и... Мястото свършва. Или – книжка с поезия. „Blackbird” от Джон Ленън и Пол Маккартни. Е, не! Той не е написал този текст! Тъй че – колкото и да изглеждам като гъз... Знаете ли, ако Джон бе жив, със сигурност щеше да се съгласи с мен. Защото изобщо не му пукаше, подобни неща не го притесняваха. Но аз вече съм се отказал. Публиката го приема като че искам да направя нещо на Джон.

ESQ: Yesterday”, “Hey Jude”, “Let it Be” - едва ли някога ще има нещо подобно и с подобно влияние...

ПМ: Сигурно си прав. Като седнеш да пишеш песен, си казваш: „Е, това няма да се получи като 'Eleonor Rigby'.“ Бяха питали Боб Дилън защо не е написал още една като „Tambourine Man”, а той беше отговорил: „Защото вече не съм същият тип“. Мисля, че това е истината. До голяма степен зависиш и от обстоятелствата. Тези песни бяха записани от The Beatles, най-голямата група на всички времена. Ако сега пусна „Let it Be”, вероятно няма да й обърнат толкова голямо внимание. Но пък – дори да не ми се получават толкова хармонични и бийтълски албуми – не ми пречи да се пробвам.

ESQ: Без да се пробвам да омаловажа успеха ви – но успехът на The Beatles дойде в много специфичен момент, в който очевидно светът бе готов за вас. Може ли някоя група отново да има подобен ефект, или културата е безвъзвратно променена?

ПМ: Със сигурност културата е съвсем различна – тогава бе адски богат период. Но нека не забравяме, че онези четири момчета бяха ебаси добрите! Не става дума само за периода. Назовете ми друга банда от четири пича, или пък четири мацки, които да притежават онова, което The Beatles имаха! Техниката, ума, интелигентното чувство за хумор на Ленън, мелодията на Маккартни – или каквото там имам, духовната емоция на Харисън, забавния дух и уникалния стил на Ринго! Всички ние свирехме на инструменти, което е ужасно трудно. В момента рядко се случва – а тогава целият звук, целият шум бе от нас четиримата. Пишехме доста добри неща, при това авторски – нямахме цял екип от творци зад себе си. Дали би могло да се случи отново? Не знам. Желая всичко добро на бъдещите музиканти, но някак си не смятам, че ще има втори като нас.

ESQ: Чувстваш ли се късметлия? Направо е вселенски, космически шанс вие четиримата да се срещнете и съберете!

ПМ: Космическо е, точно така! Абсолютно космическо. Напълно съм наясно с това. Колкото повече продължавам напред, толкова повече се убеждавам. Спомням си как видях Джон – типичен гамен в автобуса, с мазна коса и дълги бакенбарди. Само нещо се ръчкаше и се заяждаше. Веднъж го мернах и в една закусвалня и си казах, че изглежда пич. Оказа се, че най-добрият ми приятел от училище го познава. Срещнахме се и се оказа, че знам една песен, която Джон обожаваше - „Twenty Flight Rock”. После се качих на рейса една спирка преди хлапе на име Джордж Харисън. Нещо се заговорихме, понеже бяхме от едно училище. Оказа се, че и двамата харесваме китари. Питах Джон дали да не го вземем в групата – нищо, че е малък. После се натъкнахме и на друг странен тип. Ринго.

ESQ: Как го наричаш това? Съдба, божествена намеса или просто късмет?

ПМ: Нямам представа. Наистина не знам. Но знам, че е уникално – просто уникално. Четири момчета от различни райони на Ливърпул – само аз и Джордж бяхме от един квартал, – които можеше никога да не се засекат. И въпреки това се събрахме и оставихме своята среда. И се чувствахме специални, още от първия момент. Знаехме, че сме различни. Знаехме, че сме нещо повече от останалите. И толкова.

Има още много неща, които исках да питам Маккартни, но за които нямах време – жените (Пол сериозно вярва в моногамията и очевидно връзките със съпругите и гаджетата му играят централна роля през целия му живот), бащинството (има пет деца), парите (730 милиона лири, че и отгоре) и още много за музиката. Разговорът обаче просто се тласна в тази посока – не смятах да се фокусираме върху Ленън и The Beatles дотолкова, че да забравим за другите теми, но очевидно те си остават основни за него, както и за целия свят. („Ето, както виждаш, винаги се ентусиазирам да говоря за това... Защото, знаеш ли... Много е яко...“)

Оставам с впечатление за силен мъж с енергия и интелект; за топли и благородни чувства, заменяни от време на време от прекалена чувствителност и яд. Той дълбоко се интересува какво светът мисли за него; храни се от ласкателствата и намира критиките – особено в случая с Ленън – за крайно несправедливи.

(Междувременно намирам снимки на 21-годишната кралица в Google и мога да потвърдя, че действително е имала „яко дупе“.)

Но ако въпросите и отговорите го правят да изглежда като човек с логорея, то разговорите ми извън интервютата ми демонстрират по-различна, забавна страна. На два пъти ми се случи да чакам редом с него – веднъж зад кулисите в Осака и веднъж по време на снимките за Esquire. И двата пъти ми разказа смешни анекдоти, и двата пъти – свързани с танци.

В Япония говореше за парти в края на турнето, в което се опитал да се разчупи на дансинга. Когато го помолих да демонстрира, той моментално ме впечатли с модерен ъпгрейд на „Gangnam Style”. “Изобщо не ме мисли, пич – достатъчно съм гъвкав!“ После, в Лондон, го питах дали е успял да се разходи в Токио – а той отвърна, че двамата с Нанси са се озовали в някакъв парк пред общинска сграда. Вътре видели мъж с огромна колекция плочи и старомоден грамофон. Подканил ги да танцуват и пуснал музиката. Зазвучала „The Sunny Side of the Street”. Пол и Нанси танцували, само двамата, в един от онези специални и неочаквани магически моменти.

На 73 години, слаб и стегнат като тийнейджър и със светещи очи. Знаел всички думички.

Грабни си палтото и вземи шапката,

Остави тревогите на входа,

Животът може да е толкоз сладък,

От слънчевата страна на улицата...“

Нанси (изненадана): „Знаеш ли я тази песен?“

Пол: „О, да.“

 

 

Текст Алекс Билмс Фотография Том Крейг Оригиналният материал е отпечатан в брой 11 на списание Esquire България. Абонирай се тук

ОЩЕ ОТ Музика

НАЙ-НОВО ОТ ESQUIRE

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

Стани богат... от грамофонни плочи!

Веднага да преровиш килера на вашите - току-виж си докопал нещо много скъпо!