Хвани вълната

Кели Слейтър и неговото сърф ранчо

14 юни 2018

Кели Слейтър и неговото сърф ранчо

Кели Слейтър – живият бог на сърфа и олицетворението на дзен философията в спорта, тайно е похарчил милиони долари, за да получи по изкуствен път недостижимата „съвършена вълна“. Луис Самюълс посети загадъчния комплекс Surf Ranch сред калифорнийските овощни градини, за да провери дали дяволската машина на Слейтър ще спаси професионалния сърф, или ще убие духа му

Чува се пращене и някой обявява през високоговорител: „Една минута!“.

Седя на дъската си в средата на плувен басейн във формата на близалка и с площта на седем футболни игрища. Повърхността на водата е застинала и тъмна, като огледало, което отразява утринното небе.

Внезапно чувам демоничен вой от повдигането на кабел с лебедка. Покрита със синьо платнище конструкция от 150 съединени гуми от камион се втурва от отсрещния край на басейна. За миг усещам порива на зрителя да избягам от приближаващата опасност. Но от месеци мечтая за този момент, така че оставам на мястото си.

Хвани вълната

На хоризонта се появява мираж – съвършената вълна. Нараства и след това се разбива. Жилав, загорял 46-годишен сърфист скача на крака и започва да се плъзга с лекота към мен. Това е неговата вълна – резултат от дългогодишни изследвания и експерименти и тайно похарчени милиони долари. Това е неговата игра. Кели Слейтър е безспорният крал на сърфа, който е печелил 11 пъти титлата на World Surf League. Неговото влияние, майсторство и дълголетие за мнозина го превръщат не само в най-великия сърфист на всички времена, но и в най-великия спортист на всички времена. Ако не друго, то поне цял живот е правил неща, които за други хора са невъзможни. Но Слейтър е човек като всички други, вече е на средна възраст и кара със счупен глезен въпреки препоръките на лекарите. Пяната го покрива и той пада.

Аз се отърсвам от вцепенението, завъртам се трескаво, греба и се впускам в първата си вълна на сушата. Навярно стотината други присъстващи, сред които водещи състезатели, милиардери и знаменитости, са усетили онова, което чувствам аз.

От историческа гледна точка добрата вълна е награда за решителните, за всички, готови да страдат. Комплексът WSL Surf Ranch е 100% частен, което не би имало кой знае какво значение, ако вълната не струва. Като се започне с BigSurf – открит през 1969 г. в Темпи, Аризона, до Typhoon Lagoon в Disney World, басейните с изкуствени вълни приличат на огромни тоалетни.

Но вълната на Слейтър си я бива. Има всички качества на океанска вълна от световна класа, като в същото време е свръхестествено предвидима и може да бъде възпроизвеждана до безкрай като никоя друга на земята. Моментът, в който Слейтър откри тържествено машината си, може да се смята за уникален в историята на сърфа – денят, в който технологията надмина природата.

Като повечето сърфисти съвсем ясно си спомням къде бях, когато за първи път чух или по-скоро видях новината – у дома в Северна Калифорния, преглеждах Инстаграм край френските прозорци, гледащи към океана, а синът ми ме дърпаше за крачола. И ето че се появи кратък клип, в който Слейтър караше на „най-добрата вълна, създавана някога“. Първоначално се зачудих дали това наистина се случва. Вълната изглеждаше вълшебна, извънземна, създадена с компютърна графика. Пуснах по-дългия клип, изгледах го няколко пъти в мълчание, натискайки паузата на определени места. Синът ми продължаваше да се опитва да привлече вниманието ми, така че си сложих слушалки. На екрана на смартфона ми се появиха съобщения. Затворих ги, без да ги погледна. Реакцията на Слейтър в клипа е почти също толкова удивителна, колкото самата вълна. „О, боже! Стига бе! Какво?!“ Никой не очакваше това да се случи – нито дори самият Слейтър.

Повечето тайни в света на сърфа не остават тайни за дълго. Чуваш да се шепне на паркинга, когато водещ професионалист излезе от строя или е открит нов терен. По времето, когато оповестят новината официално, тя вече е остаряла. Но не и този път. Не бях чул нищо, нито дори под секрет. Да му се не види, със Слейтър се познаваме вече повече от десет години – срещнахме се през 2007 г., когато отразявах световния шампионат за сайта Surfline – и често си пишехме. Нямаше дори намек за това. Сърфистите по цял свят се почувстваха в пълно неведение.

Не за пръв път Слейтър променяше правилата на играта, в чийто символ се бе превърнал. През годините той беше модернизирал техниките, беше помогнал за създаването на World Surf League, беше повдигнал темата за опазването на околната среда и твърдоглаво се беше борил сърфът да бъде възприет като сериозен спорт. Но и многократно бе наричан предател и продажник. Сега неговата изкуствена вълна има за цел да превърне спорта в обичайно занимание, упражнявано на сушата, да овладее и подчини прищевките на природата, като в същото време променя трайно самата идея на сърфирането. Докато в социалните медии кипеше бурно обсъждане дали неговата вълна ще спаси сърфа, или ще го унищожи, всички бяха единодушни, че вече нищо няма да е същото. „Това е най-големият обрат в историята на сърфирането, пред който всичко друго бледнее, казва Мат Уоршоу, автор на „The History of Surf“. Спортът се промени безвъзвратно и из основи.“

Местоположението на басейна не беше оповестено, но опитните потребители на Reddit го откриха за броени часове, сравнявайки избрани кадри със сателитни данни, Google Steet View и архиви за недвижими имоти. Вълната не беше във вътрешността на Австралия, нито в Патагония, а в калифорнийската долина Сан Хоакин между Фресно и огромна кланица, която превръща минаващия шофьор във вегетарианец.

Пристигам в Surf Ranch в обичайно хаотичен ден – Слейтър има две фотосесии и среща с Боян Слат, двайсет и три годишния холандец, основал Ocean Cleanup. Тя събра повече от 30 милиона долара, за да изгради пасивна система, използваща океанските течения, за да разбие тихоокеанския остров от боклуци. Освен това му гостуват няколко стари приятели.

Той се насочва към мен след обяд, компанията му временно е притихнала, докато обмислят как да се похвалят, но скромно, в постовете си в Инстаграм. („Уникален шанс! Кели, обичаме те, братко, благодарим ти за това невероятно преживяване.“) Установил съм, че е най-добре да не обръщаш внимание на Слейтър и да го оставяш сам да дойде при теб като домашна котка. Веднъж забелязал те, той те гледа смущаващо право в очите.

Когато ме пита какво мисля за творението му, аз му казвам истината – вълната му е сюрреалистична, божествена, пристрастяваща. Но под преклонението ми се долавя и ужас. Иска да знае дали съм чел пророчествата на Рей Кързуайл за изкуствения интелект, който ще изпревари човечеството. „Само защото можеш да създадеш нещо, не значи, че трябва да го направиш. Като атомната бомба, смее се той, виждайки изражението ми. Или като този басейн.“ Трудно ми е да преценя дали се шегува.

Слейтър спечели първата си световна титла през 1992 г. като двайсет и две годишен новак, което го превърна в най-младия шампион при мъжете в света. За пет години грабна безпрецедентните пет титли и упорито популяризираше спорта по цял свят. Бори се с октопод в „Спасители на плажа“. През 1991 г. сп. People го обяви за един от най-красивите мъже в света. Имаше връзка с Памела Андерсън. Появи се в анимационния филм „Всички на сърф“. Дефилира като манекен за Versace. Записа албум, продуциран от Ти Боун Бърнет. Клюкарските блогове говореха за него като за „момчето, с което известните отмъщават на бившите си“, след като бе забелязан със скоро разделилите се с половинките си Бар Рафаели, Камерън Диас и Жизел Бюндхен. Създаде мебели за тийнейджъри в колаборация с Pottery Barn. Пя „Обичам бира“ в реклама на Michelob за Супербоул. Поддържаше близко приятелство с Крис Хемсуърт, Джими Бъфет, Зак Ефрон и Еди Ведър. Играеше голф с Майкъл Фелпс и Бил Мъри.

Някъде към 1998 г. изглеждаше, че Слейтър се е отегчил да побеждава. Той се оттегли от състезателната кариера на двайсет и шест години, когато все още беше във върхова форма, съзнавайки, че постиженията не го правят по-щастлив. Оттогава започна да говори открито за травмите от детството, които са му повлияли. За нощите, в които е спал пред семейния си дом в Коко Бийч, Флорида, за да избяга от крясъците на родителите си. Как баща му ги е напуснал, когато Слейтър бил едва на 11. Как с по-големия му брат се редували да се топлят пред малкия маслен радиатор в мизерния апартамент под наем. Как майка му признавала, че понякога й се иска да се качи в колата, да замине и никога повече да не се върне при синовете си. Как години след това се вкопчвал в крака й, когато се опитвала да отиде на пазар сама. Когато го питам за семейството му, той въздъхва с думите: „Още се уча, явно е безкраен процес“.

Слейтър започна да се състезава отново през 2002 г., но завръщането му бе възпрепятствано, защото баща му почина от рак на гърлото. През следващата година загуби световната титла от двайсет и пет годишния Анди Айрънс в последното състезание. Но наближавайки средата на трийсетте, ставаше все по-добър. През 2005 г. победи Айрънс и после спечели още три титли. След десетата журналист от „New York Times Magazine“ го призова да се оттегли с достойнство в разцвета на силите си. Приятели обмисляха дали да не се намесят по-решително и да го накарат да спре. Но Слейтър вече се беше оттеглял веднъж и това не го устройваше.

Не е без значение, че по време на състезание получаваш шанса да сърфираш по най-добрите вълни в света само с още един човек във водата. Повечето прилични места за сърфиране са претъпкани и между състезанията професионалистите са принудени да тренират сред тълпи от аматьори. Представи си звезда на баскетбола да се упражнява само на импровизирани игри в парка. В търсене на уединение и качествени вълни Слейтър ревностно изучаваше глобалните климатични модели и редовно пътуваше до места като далечна Микронезия. Когато беше в Калифорния, често излизаше след залез-слънце, за да избегне необходимостта да общува с другите.

През 2011 г. световният шампионат се провеждаше в Сан Франциско, близо до дома ми. В деня преди последното състезание поканих Слейтър в пълен с акули таен участък надолу по крайбрежието, до който се стига само след дълго ходене пеша. Предупредих го, че на местните няма да им хареса, ако се появи с антураж. Той се подвоуми, така че тръгнах, без да му кажа къде точно отивам. По-късно, когато слънцето вече залязваше, забелязах самотна фигура, която вървеше по плажа. Беше Слейтър. Беше навързал всичко, което му бях казал, и се беше досетил къде съм. На следващия ден пред десетките камери спечели единайсетата си титла и на 39 години влезе в историята като най-възрастния шампион по сърф на всички времена.

След това на два пъти му оставаше съвсем малко да спечели титлата. През 2017 г. си счупи крака в Южна Африка и се наложи да прекъсне преждевременно сезона, с което предизвика нова вълна от слухове за оттегляне. Но те се оказаха безпочвени. „Сърфът е това, в което най-много ме бива – казва ми в ранчото. – Той ми дава усещане за идентичност.“ През 2020 г. спортът за пръв път ще бъде включен в лятната олимпиада в Токио. „Тогава ще съм на 48. Започнах да се състезавам на осем –- това са четири десетилетия на гребена на вълната. Ако се класирам в отбора, ще се оттегля след олимпиадата“, зарича се той. По план състезанията трябва да се проведат на невзрачен японски плаж – все едно да пратиш скиори от световна величина на писта за малки деца. Но Слейтър подхвърля, че мястото може да се промени, „ако една от вълните ни бъде изградена навреме“.

Близо 50 години сърфът имаше леко недостойния имидж на лятна забежка, мимолетно увлечение. Но това не му попречи неусетно да стане истинска машина за пари. Първо те идваха от продажбата на къси панталони и тениски за сърф. Спортът бе поддържан с бюджетите за маркетинг на компаниите за сърфистки дрехи и професионалните сърфисти печелеха главно от договорите за рекламирането им. Слейтър бе спонсориран от Quicksilver в продължение на 25 години, период, през който фирмата реализира печалби, надхвърлящи един милиард.

През 2015 г. негови почитатели започнаха да го призовават в социалните медии да се поинтересува от условията на труда в компанията и политиката й за опазване на околната среда. „Плащаха ми близо трийсет години, без да знам как всъщност се произвеждат дрехите“, признава той. При това му плащаха добре – говори се, че според една от клаузите на петгодишния договор, който е подписал през 2010 г., е станал собственик на 3% от компанията – дял, възлизащ на 22 милиона долара. Но той се отказа от изгодно подновяване на договора и си тръгна с въпроса „Какво е необходимо, за да се произвеждат отговорно сърфистки дрехи?“ Стана съдружник с Джон Мур, дългогодишен сърфист, разработил марката Hollister за Abercrombie & Fitch, и през 2015 г. двамата основаха Outerknown. Марката отхвърля преобладаващата естетика на големите емблеми върху дрехите и черпи вдъхновение от небрежния и скромен стил на сърфистите от поколението след войната. Дрехите имат сертификат за честен труд и някои от моделите са изработени от рециклирани рибарски мрежи, решение, което е етично, но не е никак евтино. Много сърфисти смятаха, че Слейтър печели от името си и екологичните каузи, с които се ангажира, са просто циничен имиджмейкинг. „Когато Outerknown излезе на пазара, ни разкъсаха на парчета заради цените“, спомня си Слейтър. Още повече че марката беше под шапката на холдинга Kering, собственик на Gucci, Saint Laurent и Puma. „Каквото и да правя, непрекъснато ме обвиняват, че съм продажник – казва Слейтър, като добавя: – Отказах се от доста пари, за да направя това. Не съм забогатял от него.“ Междувременно Outerknown успя да понижи цените на всички продукти.

[caption id="attachment_16587" align="aligncenter" width="768"]

Слейтър маже с восък две дъски по негов дизайн в съблекалнята на WSL Surf Ranch.[/caption]

През същата година Слейтър се сдоби с мажоритарния дял във Firewire Surfboards, която също разчита на оптимистичното предположение, че сърфистите са готови да плащат повече, за да опазват природата. „Човек си мисли, че сърфистката култура е отворена, нестандартна, индивидуалистична, но всъщност това са най-консервативните хора в света“, обяснява Слейтър. Управителят на Firewire Марк Прайс добавя, че „с капиталовложението на Кели успяхме да повишим маржа на печалба. В повечето случаи придобилият мажоритарен дял иска да промени компанията. Но Кели просто работи върху плана за следващите 25 години от кариерата си.“

Когато за първи път интервюирах Слейтър през 2008 г., той си представяше бъдеще, в което сърфът може да стане традиционен спорт. „Въпреки че има нещо, което му пречи изначално“, каза ми тогава. Той искаше да разшири обсега и влиянието му и да го доближи още повече до момчетата и момичетата, които вече носеха къси панталони на Quicksilver или суитшърти Hollister. Но желанието му за по-широка аудитория не беше продиктувано от алчност, той искаше хората да признаят и да оценят спорта. След като Слейтър спечели първата си титла, тогавашният му мениджър се свърза с компанията за производство на зърнени закуски Wheaties. Отговориха му, че в техните реклами участват само „истински“ спортисти. „За тях аз бях просто поредният безделник, който се шляе бос по плажа“, смее се Слейтър. Association of Surfing Professionals действително е създадена в средата на седемдесетте от няколко такива безделници, които се надяваха да се издържат от страстта си. Когато през 1976 г. Питър Таунсенд спечели първата световна титла, той получава една впечатляваща купа в Хонолулу. След като се снима с нея, трофеят е върнат в шкафа в местния клуб по кану-каяк.

На младини Слейтър се е състезавал с тези сърфисти и те го миропомазаха като своя нов месия с бебешко лице. „Това момче ще донесе милиарди долари на сърфа“, написа Дерек Хайнд в сп. Surfer през 1992 г. В първите години на новия век Слейтър вече беше убеден, че ако наистина искаме сърфът да се развива и да печели нови територии, той трябва коренно да се промени.

През 2012 г. Association of Surfing Porefessionals беше продадена на инвестиционен холдинг начело с Тери Харди и бе прекръстена на World Surf League. Но организацията още се бори със стария проблем – добрите вълни се срещат рядко. Не можеш да разчиташ, че ще се появяват за половинчасово състезание дори при правилната комбинация от климатични фактори. Състезанията по сърф се провеждат с период на изчакване до две седмици, продължават три дни и участниците в тях прекарват повечето време, вперили погледи в морето. Със сигурност не може да се планира добрите вълни да излязат в най-гледаното време на Източния бряг.

Слейтър заключи, че спортът се нуждае от стадион и по-надеждна игрална площадка. Той мечтаеше за изкуствени вълни за състезания още от 1986 г., когато срещу заплащане участва в демонстрация на сърфиране в басейн в Тексас с вълни, които бяха „изключително жалки“. През 2005 г. започна да проучва внимателно купища идейни проекти. През 2008 г. без много шум ангажира Адам Финчъм – професор по хидродинамика от University of South California. Той му помогна да наеме няколко инженери и екипът се зае да създаде вълна от нулата в склад в Лос Анджелис. Първите етапи от изследователската дейност бяха финансирани от Слейтър и негов съдружник.

[caption id="attachment_16588" align="aligncenter" width="480"]

Слейтър и неговият приятел и колега Кеони Уотсън хвърчат теглени от джет към южния край на басейна, където се разбиват вълните.[/caption]

Хората на Финчъм години наред работиха над футуристични тримерни скици, сложни компютърни модели и прототип в умален мащаб. Но въпреки участието на Слейтър инвеститорите не бяха склонни да финансират проекта без доказателства за резултата. Плъзнаха слухове, че начинанието е скъпоструващ провал. Покрай общи приятели в Хавай Слейтър се запозна с Майкъл Шуаб (син на милиардера Чарлс Шуаб – бел.ред), който бе запленен от идеята. По това време заможните хора по крайбрежието вече бяха открили сърфа като страхотно преживяване и своеобразна активна медитация. Богати ентусиасти започнаха да споделят в социалните медии снимки с трофеи от сърфистки ваканции, а младата средна класа все по-често се ориентира към затворени курорти за сърф във Фиджи и Сумба.

Шуаб е карал сърф в гимназията и е подновил хобито си преди десет години. „Първоначално семейството ми не гледаше с добро око на сърфа, обяснява четиридесет и две годишният богаташ. Това беше занимание за хипари, битници, безделници. Но преди шест години баща ми забеляза интереса ми и ме поощри да вложа пари в страстта си.“ През 2014 г. с подкрепата на инвеститори като Шуаб новата компания Kelly Slater Wave Co.купи и пресуши езеро за водни ски в Лемур, Калифорния, и тайно започна да строи работещ прототип, за да затвори устата на скептиците.

Предишните басейни с вълни използваха гребла или други източници на задвижваща сила, за да изтласкат водата напред и нагоре в разбиваща се вълна. Екипът на Финчъм обаче разчиташе на подводно крило, прокарано през водата, за да се създаде солитон вълна, наподобяваща океанска. Не бяха първите, сетили се за това – испанската компания Wavegarden също използва подводно крило, но инженерите на Слейтър разполагаха с познанията и средствата да изградят нещо по-голямо, по-мощно и по-съвършено от всичко създавано преди това. И не проектираха за обикновен клиент. Тази вълната беше лично за Слейтър.

Казва ми, че когато през 2015 г. посетил строящия се басейн, бил шокиран от мащаба на проекта. „Половин ден бях в ступор. Направо бях загубил ума и дума.“ Със сигурност се е питал в какво се е забъркал. Но след като изпробвал вълната, имал чувството, че са уловили светкавица в бутилка. Слейтър и инвеститорите му обмисляли различни бизнес модели. Неговата технология генерирала по-малко вълни с по-високо качество от съществуващите обществени басейни, но подводното крило може да бъде настроено да произвежда по-малки вълни, подходящи за богатите начинаещи. Вместо да предлага ползване на час, Kelly Slater Wave Co. се насочила към модела на членство на луксозните голф клубове, като изкуствената вълна е черешката на тортата в предлагания пакет.

Майкъл Шуаб не е единственият заможен инвеститор, влюбен до уши в сърфа. През последните няколко години World Surf League наля невиждани пари в спорта. (Организацията не разкрива публично финансовите си операции и не прави изявления по темата, но някои експерти смятат, че сумата надхвърля 40 милиона на година.) Излъчванията на живо в сайта на лигата показват отлична операторска работа и места, като излезли от филм за Джеймс Бонд. По-голямата част от финансирането идва от Дърк Зиф, управител на хедж фонд и наследник на милиардите на издателската империя Ziff Davis, който временно изпълняваше длъжността президент на лигата през миналата година. Някои възприемат неговото участие като зловредно узурпиране, а не като филантропична проява. През повечето време световната купа е била спонсорирана от големите марки за сърфистко облекло, но спадането на печалбите ги принуди да намалят отделяните средства. Без Зиф шампионатът можеше и да не се състои. „Мнозина се страхуваха, когато Дърк се включи – признава Слейтър. – Хората не разбират колко много обича сърфа. Държи да запази нашата култура непокътната. Но това е естественият ход на нещата, ако искаме спортът да печели все по-голяма популярност.“

[caption id="attachment_16589" align="aligncenter" width="480"]

лейтър пие маргарита, а Уотсън се е потопил в джакузито.[/caption]

Гледано през тази призма, е напълно разбираемо защо през 2016 г. World Surf League придоби мажоритарен дял от Kelly Slater Wave Co. В началото на лятото тя най-после ще отвори вратите на Surf Ranch за състезание. Билетите започват от деветдесет и девет долара. Събитието ще прилича на фестивал, ще има храна и музика. (Вероятно напитките ще бъдат осигурени от спонсора Michelob.) В повечето състезания по сърф спортистите се изправят един срещу друг в двубой като в тениса. В това ще има пет отбора, разделени по националности, с две жени и трима мъже. За пръв път сърфистите ще се състезават при еднакви условия и вълните ще пристигат като по часовник.

Когато уцелиш добра вълна в океана, едновременно усещаш прилив на адреналин като ловец, направил решаващия изстрел, и опияняващо чувство за единство с Вселената, все едно си ял магически гъби. Тези моменти са редки, което ги прави още по-сладки. Случва се години наред да чакаш търпеливо за такива вълни. Междувременно усъвършенстваш уменията си и следиш метеорологичните прогнози, като често не мислиш за нищо друго.

Също като Слейтър за мен водата беше убежище от проблемите в семейството ми. Често се чудя какво щях да постигна, ако бях достатъчно смел да се откажа от сърфирането за няколко години, месеца или поне седмица стандартна работа от девет до пет. Цял живот преследвам „съвършените“ вълни, взимам грешни, егоистични решения в търсене на онези неповторими мигове, когато стихиите са в синхрон. На петнайсет бързах да приключа с вечерята за последния рожден ден на майка ми, за да стигна до плажа, преди да се стъмни. В месеците преди да се роди дъщеря ми, не бях на себе си от притеснение, че тя ще се появи на бял свят точно когато има перфектна вълна. Усмихвах се изкуствено на втория й рожден ден, когато пропуснах вълни, тройно по-високи от човешки ръст. Понякога се удивявам какви разстояния съм изминавал по вълните, без да стигна доникъде. За какво беше всичко това, при положение че карането на сърф, което някога беше уникално по рода си, сега е достъпно за всеки тъпчещ се с чипс програмист.

„Тъжно ми е, че това се случва – казва Мат Уоршоу, когато го питам какво мисли за Surf Ranch. – За мен вълната на Кели е краят. Отказахме се от магията заради стремежа към съвършенство и аз съм съкрушен. Борбата да намериш идеалната вълна ни прави сърфисти. Не вярвам, че това няма да се отрази на онези, които никога няма да карат в басейн. Мисълта за него винаги ще я има. И всичко благородно в глупостите, които сме правили за добро каране, остава в миналото.“

Джери Лопес – хавайски майстор, известен с хладнокръвието си, когато кара по опасни вълни, гледа по-философски на нещата: „Още се опитваме да се свържем с тази сила на природата и да сме в хармония с нея, въпреки че идва от устройство, което е дело на човешка ръка. Това е духовно преживяване и не мисля, че има нещо общо с машината, която го създава“. Арън Джеймс, автор на бестселъра „Surfing with Sartre“, смята, че „в най-добрия случай това ще е някакво любопитно разклонение към сърф култа. Опасно би било да се опиташ да изолираш само пиковия момент от карането на сърф“.

Дори Слейтър е бил разкъсван от съмнения, когато е видял как творението му оживява. „В първия ден, когато пускахме вълни, се двоумях, ако трябва да съм честен – споделя той, – беше невероятно, но дали не е кутията на Пандора? Какво означава за сърфа? Мога ли от сърце да приема това нещо и да го обикна?“ Той добре разбира опасенията, че „имитирайки природата“, ще постави началото на „класова война“ между сърфистите, в която богатите ще се наслаждават на идеалните условия с едно натискане на копчето, докато масите ще се борят за ограничените ресурси на претъпканите и замърсени плажове.

Слейтър иска всички да получат шанса да се пуснат по неговата вълна, но търсенето далеч надхвърля предлагането. В деня, в който я разкри на света, телефонът му започнал да писука – триста съобщения, четиристотин, петстотин – и оттогава не е спрял. „Това е като наркотик за сърфисти“, смее се той. Бившият професионален състезател Тейлър Нокс, който познава Слейтър от четиринайсетгодишен, казва: „Щом веднъж опитат, ще платят каквато и да било цена. Хората ще се докарат до просешка тояга.“ „Направих това капиталовложение от егоистични подбуди, исках да подобря техниката си“, твърди самият Слейтър, който вече е карал по вълната повече от седемдесет и пет пъти. Одобрен е проектът за строеж на втори басейн в Палм Бийч, Флорида, работи се и по още няколко други.

Между вълните се чака от три до пет минути и посетителите имат само няколко възможности. Дори за професионалисти напрежението може да е смазващо, но повечето гости поне веднъж карат по начин, който напълно преобръща представите им. „Плаках, когато направих най-дългото каране „в тръба“ в кариерата си – споделя бивш професионален сърфист, който пожела да остане анонимен. – Това беше най-великият момент в живота ми. Беше по-хубаво и от раждането на сина ми.“ Еуфорията бързо преминава в отчаяние, когато разберат, че не се знае кога отново ще имат такава вълна. „Странно е да се каже, че технологията е свещена, размишлява Слейтър. Но всички, които са сърфирали по вълната, са преживели нещо, доближаващо се до… свещеното.“

Нещо подобно се случва и с мен. След обяд влизам в басейна и благодарение на една щастлива грешка и бързото й преодоляване се озовавам навътре в „тръба“. За миг замаян осъзнавам, че трябва само да се задържа. След пет дълги секунди като в халюцинация вълната ме изхвърля в безопасност пред погледа на Слейтър. Стигам до ръба на басейна и излизам. Той ми казва, че е бил сигурен, че съм паднал, и вече проверявал телефона си. Вдигнал очи едва когато останалите започнали да ръкопляскат. „Това беше, повярвай ми! Няма да уцелиш по-добра от тази“, убеждава ме той. След няколко минути се отдалечава за поредната фотосесия, а аз се връщам при басейна с надеждата, че някой друг ще падне и ще получа още една съвършена вълна. Но това така и не се случва.

В първия брой на списание Surfer от 1960 г. основателят му Джон Стивънсън пише: „В този пренаселен свят сърфистът още може да търси и да намери идеалния ден, идеалната вълна и да бъде сам с дъската и мислите си“. Технологията се опитва да нахлуе в тази картина още оттогава. Приличните вълни сега привличат огромни тълпи заради все по-точните прогнози за времето и камерите, предаващи в реално време. Появата им се очаква и обсъжда като снежните бури и ураганите по метеорологичните канали. Часовниците на Apple осигуряват връзка с интернет и в Сан Франциско все по-често хората отговарят на имейли по работа от водата. Много сърфисти прекарват повече часове да проверяват какво ще е времето онлайн, отколкото в каране, а когато все пак влязат в морето, дрон или GoPro камера запечатва всеки момент. В основата на идеята за басейна на Слейтър е схващането, че природата може да бъде имитирана и дори подобрена. Може би това е истината, това е бъдещето, което ни очаква, а аз просто не съм готов за него. Искам да продължа да вярвам поне още известно време, че за някои неща, останали от примитивното ни минало, няма нужда от усъвършенстване и напомпване, за да заслужават времето и вниманието ни.

Последната вълна за деня се генерира в 16 часа. След това всички се преместват в джакузито с неопрените, за да пият коктейли „Маргарита“. Единствената сол е тази по ръба на чашите. Слейтър и приятелите му се смеят и си правят селфита, докато персоналът започва да подготвя скарата и огъня. Преди да си тръгна, го каня да дойде с мен на безлюдния плаж, на който карахме заедно през 2011 г. Очертава се ден с рядко добри условия за сърфиране. Слейтър учтиво отказва, на следващата сутрин в Surf Ranch пристига друга група приятели.

Карам на север в нощта, прибирам се след полунощ и спя няколко часа. Отново съм на път в 4 сутринта и стигам до брега преди изгрева. Докато се спускам към плажа, телефонът губи обхват. Още не виждам вълните, но ги чувам. Изгряващото слънце оцветява повърхността на водата в червено там, откъдето влизам. Единственият свидетел е любопитен тюлен. Това е един от онези дни в Калифорния, които наричахме идеални. Но след като съм карал в басейна на Слейтър, забелязвам всички несъвършенства – неблагоприятни промени на вятъра, непредвидими надипляния.

В Surf Ranch вече пускат първата вълна за деня. Слейтър вероятно кара по нея, докато приятелите му го подкрепят отстрани, нетърпеливи да дойде техният ред.

Аз гледам хоризонта и чакам.

Фотография Бьорн Йоуз Продуцент Дани Димауро

ОЩЕ ОТ Спорт и здраве

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

Гид за FIFA World Cup 2018

Мачовете, отборите, треньорите и играчите, които трябва да следиш

Senza di te

Или как Италия пропусна Световното