Лети като пеперуда, жили като оса

Спомени за Мохамед Али две години след смъртта му

21 юни 2018

Спомени за Мохамед Али две години след смъртта му

Toчно две години след смъртта му на 3 юни 2016-а отваряме архивите на американския Esquire, за да почетем тази легенда. Четирима автори на списанието представят своята гледна точка за делото на една от най-ярките и противоречиви фигури в историята на световния бокс.

На 15 000 километра от дома Протестни песни, бейзбол, трева и Виетнам – раждането на един революционер от предградията Текст Ти Си Бойл

Да се каже, че през 60-те бях радикал, далеч не е преувеличение. Бях пръв сред напушеняците, пръв сред хипарите, пръв в носенето на картонени плакати и знамена по всевъзможни протестни шествия. И не, нямах никакво намерение да заминавам за Виетнам. Изключено. Войната там беше война за независимост първо от французите, после от японците, след това пак от французите и накрая от нас, янките. Само някой да посмееше да спори с мен по темата, и ставаше страшно. Надувах му главата и бях готов да защитя тезите си с юмруци, независимо че идолите ми Мартин Лутър Кинг и Ганди не биха одобрили подобен подход. Всъщност ми се искаше да използвам сила, иначе бях слабак. Но слабак, който е на страната на доброто, на страната на потиснатите и моят кръг в предградията на Ню Йорк ме подкрепяше, дори ме поощряваше с попкултурата и музиката си. Възприемах първо Линдън Джонсън, а после и Ричард Никсън не като водачи на свободния свят, а като пратеници на смъртта. Бях бесен („бесен като Сони Листън… бесен като Касиъс Клей“, както пееха „Animals“ през 1964 г., вкарвайки имената на нашите идоли в песента на Джон Лий Хукър „I’m Mad Again“, в която впрочем се говори за изневяра, а не за политика), но когато дойде моят ред да се явя в донаборния център на американската армия за медицински преглед, беше лесно да съм бесен. Тогава всички бяхме бесни.

Лети като пеперуда, жили като оса

Кой обаче побесня пръв? Същият този Касиъс Клей, сменил по-късно името си на Мохамед Али, който се пожертва и ни показа пътя, като така ни даде пример за неподчинение, около който да се обединим. Беше осъден да лежи в затвора. Титлата му беше отнета. И въпреки това не преклони глава, а използва остроумието, чара и влиянието си да говори за неморалността и безсмислието на войната. Той зададе въпроса: „Защо ме карат да облека униформа и да замина на 15 000 километра от дома да стрелям по цветнокожи във Виетнам, когато с така наречените негри в Луисвил се отнасят като към кучета и им отказват основни човешки права?“

Вестник Daily News – печатният орган на нашето работническо семейство, пусна това заглавие на последната си страница през 1967 г., когато Али бе осъден, защото отказва да замине за Виетнам: „Клей е осъден на 5 години; „Филис“ разбиват „Метс“ с 4:0; „Янките“ губят“. Тогава за мен това бяха маловажни неща. Няколко години по-рано бях попил новината, че Касиъс Клей е победил два пъти Сони Листън – най-якия мъжага в света, и бях видял снимки от мачовете им в Daily News, но вероятно повече ме вълнуваше тъжният факт, че „Метс“ и „Янките“ са загубили, отколкото присъдата на Али. Още не бях бесен, защото ножът не беше опрял до кокала. Бях младеж, погълнат от собствените си мании, които бяха чисто екзистенциални и себични. По това време жените бяха важен фактор в живота ми, жени с миниполи и разделена на път коса, спускаща се по раменете им. Също и наркотиците и тяхното въздействие. Въпреки това оставаше фактът, че имах призовка за армията като всички останали и се налагаше да се отзова.

Сградата на американската армия на „Уайтуол стрийт“ през лятото, преди да бъде взривена за втори път, беше мрачна осеметажна каменна постройка, която смърдеше на телата на хиляди съблечени по боксерки донаборници, които даваха телесни течности, за да подкрепят Америка. Само няколко седмици преди това бях завършил колеж и наборният ми статут беше променен, така че преди дори да успея да си поема дъх, бях привикан да се явя на физически преглед, за да се прецени дали съм годен за служба. Явих се. При тези обстоятелства вече бях бесен, но пазех намеренията си в дълбока тайна. Можех да замина за Канада или Швеция, но това щеше да е като да изкачваш Еверест без кислород – нямах никакви пари и не бих стигал по-далеч от Върмонт.

Какво си спомням от деня, който прекарах на онова място? Смрадта ни. Бялата, черната, кафявата кожа. Урината с цвят на гнила праскова в чашки, наредени по лавиците, бюрата и всяка друга свободна повърхност в тази потискаща, сякаш излязла от роман на Дикенс, сграда. И кулминацията, когато бяхме натъпкани в огромно помещение, за да чуем каква ще е съдбата ни от един едър киселяк в униформа. Седях със стотиците вдясно от подиума, а групата вляво беше значително по-малка. Той ни нарече мъже, въпреки че повечето бяхме още момчета, и първо се обърна към по-малката група да ги утеши, че са негодни за военна служба (последваха бурни радостни възгласи), после към нас, останалите, за да ни поздрави за късмета.

Дали мислех за Али във влака на връщане към дома на родителите ми в Пийкскил? Вероятно не. Терзаех ли се за участта на виетнамците в патриотичната им борба за независимост? Не. Мислех само за себе си, за възможните варианти, за страха, омразата, която изпитвах, и твърдата решимост да направя всичко по силите си, за да избегна съдбата си. Али беше смел. Той беше лъв, имаше поглед върху цялостната ситуация и беше наясно какво е добро и правилно не само за него и чернокожите в Америка, но и за виетнамците и за всички нас, които искахме да живеем живота си по нашия начин. Но аз не бях.

Въпреки това в този момент бях готов да прихвана от неговото непокорство. Щях лично да взривя сградата на  „Уайтуол Стрийт“, да си срежа вените, да плувам до Куба, каквото и да е, но така и не се стигна дотам. В последния момент благодарение на приятел на баща ми от детските години получих работа от първостепенна важност за националната сигурност – да преподавам английски в малцинствена общност – и продължих да бъда пръв напушеняк, пръв хипар и така нататък, а когато мобилизацията приключи и примката се отпусна, започнах кариерата си като писател. Не заминах на 15 000 километра от дома. Не се наложи да се жертвам и да пролея кръвта си, но бях бесен. Още съм. И когато вчера гледах в Youtube клипче как Али нарочно се оставя да бъде притиснат във въжетата на ринга от Джордж Форман, а после гъвкаво се изправя, за да го повали с осем бързи удара, аз станах и ръкоплясках. Тези аплодисменти бяха за Али, за умението му да контролира силата си, за грациозността и смелостта му. И за човека, който бях тогава, но също и за човека, който съм сега. Никой не почива в мир, хората просто умират. Но силата на делото ти, на думите върху белия лист, на изкуството продължава да живее.

„Странно е да гледаш отвисоко на света и да си наясно, че всички те познават. Иска ми се да обикалям на стоп без пари и да чукам на различни врати, когато ми потрябва храна или подслон. Нямам никакъв проблем да го направя.“ От „Мохамед Али е най-известният мъж в света“, „Esquire“, 1983 г.

Господин Чар Мъжът с по-голяма уста от Доналд Тръмп Текст Пит Хамил

Не толкова отдавна за истинския нюйоркчанин съществуваха само два спорта – бейзболът и боксът. В квартала беше пълно с фенове на „Бруклин Доджърс“. Никой нямаше пари за обувки с бутонки, екипи, кожени ръкавици. Вместо бухалки използвахме дръжки от метли и играехме с малки розови топки, които наричахме „спалдини“ (по името на компанията за производство на топки AG Spalding). За основна и втора база служеха капаците на шахтите. Първа и трета отбелязвахме с тебешир. Правилото беше, че изхвърчаш само след един страйк. Летните ни игри минаваха под знака на смеха, радостта, приятелството и изненадите. До края на живота си ще давам мило и драго да ударя още един спалдин през три капака.

Въпреки че имахме своите герои в отбора на „Доджърс“, те не можеха да се мерят с боксьорите, пред които благоговеехме – Джо Луис, Уили Пеп, Роки Гранциано и най-вече Шугър Рей Робинсън. Както някой каза навремето – „Има един Рей Робинсън и всички останали“. Той беше най-добрият. Или поне така смятахме тогава.

През 1960 г. започнах работа като репортер в New York Post. Покрай моя приятел Хосе Торес, професионален боксьор и бивш шампион в полутежка категория, станах редовен посетител във физкултурния салон на гимназия „Gramercy“ на Четиринайста улица. Там научих какво е добър прав удар и силен къс ляв, как да вкараш мощен десен в ребрата, както и какво представлява загадъчният фактор, който всички наричаха „сърце“. Това е способността да поемаш болката, за да я причиняваш. Всички ние в „Gramercy“ научихме едно просто правило в бокса и в живота – ако те повалят, трябва да се изправиш.

Спомням си, че гледах как Касиъс Клей спечелва златния медал в полутежка категория на Олимпийските игри в Рим на телевизора в „Gramercy“. В стаята се бяхме събрали все млади боксьори. Някой възкликна: „Той е най-големият шибан звяр в света!“ Всички се разсмяхме. После чух, че седмица по-късно Клей отишъл със златния медал в любимия бар на Шугър Рей Робинсън в Харлем. Приближил се към него, проправяйки си път в тълпата, наобиколила най-великия боксьор на тази епоха. Робинсън вдигнал поглед.

„Господин Робинсън, аз съм Касиъс Клей и спечелих този медал на Олимпиадата.“

„Добре, хлапе“, отвърнал Робинсън и се обърнал, за да продължи разговора си с друг тип в бара.

В крайна сметка Клей откри пример за подражание, който не беше професионален боксьор като Робинсън. Не, това беше нафуканият кечист Горджъс Джордж. Наблюдаваше го внимателно и възприе някои от похватите му – самохвалството, голямата уста, нахакания нарцисизъм. През повечето време Клей – който скоро се прекръсти на Али – сякаш намигаше хитро. Довиждане, Джо Луис. Сбогом, Флойд Патерсън. Дори Шугър Рей скоро щеше да залезе. Али вече не беше свитият, скромен и сдържан чернокож. С всеки свой жест все едно казваше: „Аз съм най-великият! Не ти“.

Срещал съм Али повече от двайсет пъти в журналистическата си кариера. Той се превърна в много важна част от бурните 60 години на миналия век. В биографията му са вписани едни от най-паметните боксови мачове в историята на този спорт – две победи срещу Сони Листън, три срещу Джо Фрейзиър, един незабравим двубой с Джордж Форман. Тя също така включва отказа му да служи в армията и жертването на близо четири от най-добрите му спортни години заради последвалата борба в съда. Някои американци презираха Али като предател и никога не му простиха. Други вярваха, че съпротивата му срещу мобилизацията е най-истинската защита на американските ценности.

В последните мачове от професионалната си кариера Али не беше същият човек, на когото мнозина се възхищаваха. В разцвета на силите си той бързо се измъкваше от юмруците на противника и се подготвяше за контраатака. Ако се състезаваше днес, би бил нокаутиран от най-обикновени боксьори като Тревър Бербик. Продължи да се бие, защото хората от обкръжението му ламтяха за пари. Нали не ги удряха тях в главата, какъв е проблемът? Когато най-накрая се оттегли, Али беше бледа сянка на предишното си величие.

За последен път го видях на един официален обяд в ресторант на Таймс скуеър. Очите му сякаш не регистрираха никой от сътрапезниците му. Забелязах, че жена му му реже храната. Изчаках около пет минути, след което станах и се отправих към изхода. Погледнах го за последно през рамото, качих се по стълбите и побързах да се гмурна в анонимните нюйоркски улици. От години не съм стъпвал на професионален боксов мач. Нито съм гледал такъв по телевизията. Но когато си спомням младия Али и приятелите ми в „Gramercy“, ми се иска да се загубя отново в онази ревяща тълпа.

Скромният егоцентрик Нокаут на летището Текст Рич Коен

Трябва да е било зимата на 1977 г. Сезонът, когато Чикаго е под голям сив похлупак. Семейството ми беше кацнало на летище О’Хеър на връщане от някакво слънчево място на запад. Отидох с баща ми за багажа, докато останалите се запътиха към паркинга да вземат колата. Стояхме край лентата и чакахме – баща ми имаше онзи отсъстващ поглед, сякаш беше на хиляди километри. Изключено беше да общуваш с него в такива моменти. Той дебнеше. Аз се отдалечих.

Близо до гишето на Avis се натъкнах на Али. Просто си стоеше или поне така ми се стори. Казах му: „Здрасти, шампионе“. Той коленичи и се позанимава с мен, наричаше ме „Хубавеца“ и ми показа няколко удара. Всичко беше на шега, но си личеше, че е великодушен човек и иска да играе с известността си.

Върнах се при баща си и му казах, че съм срещнал Най-великия (прозвището, който Али сам измисля за себе си – бел.ред.). Той отвърна разсеяно: „Да, да, ето го куфара ни!“. Отново се отдалечих натъжен. Али ме видя. „Хей, Хубавецо, какво има?“

„Баща ми не вярва, че съм те срещнал.“ Али ме вдигна на ръце, притисна ме към гърдите си и ме понесе през терминала. Беше се борил с несправедливостта чак до Върховния съд, но взе присърце дори тази обида към деветгодишно момче. „Къде е той?“, попита ме. Посочих му баща си. Али отиде при него и го потупа по рамото.

Когато баща ми се обърна, се озова лице в лице с Мохамед Али и неговия юмрук и чу думите: „Моят приятел ми казва, че не вярваш, че съществувам“.

Богът на бокса Как боецът стана миротворец Текст Кал Фъзман

През лятото на 2003-а от Esquire ме изпратиха да прекарам известно време с Мохамед Али за голяма статия по случай седемдесетата годишнина на списанието. Срещнах се с Али и съпругата му Лони в Дъблин, където той беше почетен гост на откриването на Летните параолимпийски игри. През тази седмица имаше много незабравими моменти, но най-неочакваният бе да седя редом с него, докато обикаляше стадиона с количка за голф и махаше на 80 000 зрители.

Цял живот съм го наблюдавал от гледната точка на публиката на стадиона. Не можех да си представя възторга, с който беше посрещнат. В ушите ни гърмяха виковете „Алиии! Алиии! Алиии!“ Ентусиазмът сякаш стигаше до най-горната част на трибуните и след това се изливаше върху нас. Това се случваше по времето, когато всички критикуваха Съединените щати за непредизвиканата война с Ирак. Спомням си една тогавашна карикатура, на която една огромна Статуя на свободата със слънчеви очила държи картечница, извисявайки се над няколко групички дребни иракчани, които я замерят с камъни. И се замислих колко души в световната история могат да накарат всички да спрат за момент, да забравят различията си и да аплодират заедно. Може би Али беше единственият останал.

Нелсън Мандела също беше в Дъблин за параолимпийските игри през това лято. Една сутрин дойде с Али, Лони и мен в един хотелски апартамент, за да си поговорим. Спомням си, че разказа как новините за Али повдигали духа му в затвора в Южна Африка по време на апартейда. Няма да забравя как се запитах: „Чакай малко, моят детски герой е бил герой и на Нелсън Мандела?“

Това никога повече няма да се повтори, защото никога няма да има друг Мандела. Такива като него и Али се появяват в точно определен момент и при конкретни обстоятелства и тогава светът се завърта към нещо ново или различно. Бъдещите поколения ще имат по-малки герои – нишови герои. Светът гледа в твърде много посоки едновременно и в промеждутъци, които са прекалено кратки, че да се роди герой от величината на Мохамед Али.

Той се появи сред нас в златната епоха на телевизията, когато за първи път в човешката история всички можеха да виждат едни и същи образи и да чуват едни и същи гласове по едно и също време. Колкото и революционно да бе това, имаше само няколко канала, по които човек можеше да види и да чуе Али. Това означаваше, че всички ги следяха. Неговият чар и смелост идеално се вписваха във времето и изразните му средства.

Като всички герои, той също създаваше усещането за предопределение. Това личи в историята от детството му като Касиъс Клей, когато карал по-малкия си брат Руди да го замеря с камъни по улиците на Луисвил. Кой прави такова нещо? Руди хвърлял камъните право към главата на брат си, но преди да бъде уцелен, Касиъс се извръщал и камъкът профучавал покрай него. Това се превърна в неговия стил на защита на ринга. Как малкият Касиъс го е предугадил?

Хората се отбиваха до дома му в Чери Хил, щата Ню Джърси, по времето, когато стана световен шампион в тежка категория, чукаха на вратата и настояваха да го видят. И той ги канеше вкъщи! Подобно поведение е изключено в епохата на интернет, когато, за да стиснеш ръката на дори най-дребната знаменитост, трябва да минеш през кордон от охрана.

Той беше гений, защото можеше да направи непонятното съвсем ясно. Можеше да разкаже как е хвърлил олимпийския си медал в река Охайо, когато се прибрал в родния си град и не бил допуснат в ресторант за бели.

Можеше да откаже да служи войник по време на конфликта във Виетнам, заявявайки, че няма да участва във война, в която бели пращат черни да убиват жълти. Тези думи вбесиха мнозина, но и вдъхновиха немалко хора. Никой обаче не може да отрече, че той накара всички да се вгледат в най-важните въпроси на онова време. Колкото и ясно да говореше и да действаше, той не беше глупав и ние не спирахме да го наблюдаваме, защото беше трудно да схванеш всичките му противоречия.

Може би най-значимото сред тях е отношението му към най-големия му съперник Джо Фрейзиър. Как беше възможно човек, който толкова отдадено помага на цветнокожите, да се подиграва на чернокож с расови стереотипи? „Ще набия, ще разбия, ще размажа със сила тази горила в Манила!“, тръбеше той, удряйки гумена горила на пресконференция.

Единственото, което мога да кажа в негова защита, е, че малко от нас знаят какво е да се изправиш на ринга срещу Джо Фрейзиър. Или каква психологическа тактика е трябвало да приложи Али, за да го победи. Може да е правил каквото трябва, за да спечели.

„Не можеш да ме биеш. Аз съм Бог!“, извика Али на Фрейзиър под порой от удари в първия им мач, проведен в Медисън Скуеър Гардън през 1971 г.

„Добре тогава, значи Бог ще бъде натупан тази вечер!“, заяви Фрейзиър и продължи да го удря, докато го нокаутира в петнайстия рунд с толкова мощно ляво кроше, че имах чувството, че е повалил и мен.

След третия им и последен двубой Али призна, че безмилостната атака на Фрейзиър го е отвела кажи-речи на прага на смъртта. Когато той продължи отвъд това чувство и така налагаше противника си в лицето, че той вече не виждаше ударите му и се наложи треньорът му да го спре да излезе за последния рунд, Али събуди в мен уважение към доблестта на Фрейзиър, което няма общо с победите и загубите. За мен, гледано от разстояние, Али можеше да извиси всичко и всеки около себе си. Дори онези, които нокаутираше.

Най-голямата победа в кариерата на Али е спечелването на титлата в тежка категория срещу Джордж Форман в Заир през 1974 г. Форман имаше 40 поредни победи, 37 от които с нокаут. Беше воден от такава ярост, че мнозина се бояха за Али, когато се качиха на ринга. Спомням си как мъжът, който седеше до мен пред телевизионния екран в Сейнт Луис, се сви ужасен. Аз също потрепнах, когато Форман се развихри и стоварваше юмрук след юмрук в ребрата на Али. „Танцувай, шампионе, танцувай! Моля те! Махни се оттам!“, крещяхме ние. Но Али се отпусна на въжетата и пое атаката, все едно нямаше друг избор.

И тогава прозряхме стратегията му. Един от ударите на Форман попадна над главата на Али и осъзнахме, че в яростта си Форман е сбъркал и напразно е хабил силите си.

Когато нокаутира Форман в осмия рунд, аз заподскачах и прегърнах мъжа до мен, когото виждах за пръв и последен път в живота си.

След мача Форман беше разгневен и потиснат. Няколко години по-късно се оттегли, а след 10 години се завърна отново към бокса. След като беше свалил близо 45 кила на достолепните 45 години, той си проправи пътя към мач за шампионската титла в тежка категория.

Когато през 1994 г. излезе на ринга срещу тогавашния шампион Майкъл Мурър, помня, че очите ми се разшириха. Носеше същите червени гащета, с които беше, когато Али го унижи преди 20 години.

В този момент разбрах. Форман прилагаше наученото от Али на ринга. Беше сравнително бавен, но още имаше енергия. Щеше да си пази силите и да чака подходяща възможност. Когато видях червените гащета, осъзнах, че се е променил и вече контролира яростта, ясно ми беше, че ще победи.

Живеем във време, когато много хора са отчаяни. Университетското образование вече не ти осигурява светло бъдеще. Отровили сме природата до такава степен, че може да не е по силите ни да я спасим. В такъв момент имаме нужда от герои като Али.

Винаги ще си спомням как се показа на голяма сцена пред света в Атланта, Джорджия, носейки олимпийския факел, въпреки че ръката му трепереше от болестта на Паркинсон. Имам чувството, че цяла вечност не знаехме дали ще успее да запали огъня с нея. Вероятно и той не знаеше. Но го направи.

Като че ли с Мохамед Али винаги е имало надежда. Когато загазеше на ринга, един от треньорите му, Дру „Бундини“ Браун, се провикваше: „Светът има нужда от теб, Шампионе!“ Колко спортисти чуват такива думи сега?

„Ние сме като двама роби на ринга. Господарите ни карат да се бием и залагат на нас: „Моят роб ще смачка твоя“. Това виждам, когато се бият двама чернокожи.“ От „Съжалявам, но приключих с бокса“,  сп. Esquire, май 1970 г.

ОЩЕ ОТ Спорт и здраве

НАЙ-НОВО ОТ ESQUIRE

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

Лятна програма

Как да стопиш сланините и да направиш мускули за плажа

Мускули и над 40

Как да поддържаме форма и след четиридесетте