Христо Стоичков! Ексклузивно за ESQUIRE!

Най-успешният български футболист в историята избра да си каже всичко пред нас!

15 декември 2017

Стоичков, El Bulgaro

 Щастлив, спокоен, освен това ми е кеф“. Това са трите основни елемента, които задължително (пък макар и в разбъркан ред) трябва да присъстват, ако искаш да приклещиш Христо Стоичков за обширно интервю. Неслучайно използвам „приклещиш“ - за почти две десетилетия в професията съм научил, че Христо Стоичков по принцип е тегав, подвластен на настроения, понякога даже заядлив – особено когато става дума за среща с представител на български медии, и още повече – когато този представител по някакъв начин оспорва мнението му. Такъв си е – първичен и рязък – с което откритие едва ли ще изненадам някого. Но пък успееш ли да проведеш нормален, мъжки диалог с него - без хлъзгавата глазура на слагачеството, с което цял живот е навикнал – най-известната емблема на България по света се превръща в увлекателен и искрен събеседник. Дотолкова, че „трийсетината минути за кафе“, които сме си уговорили в ловното стопанство в Етрополе, се разтягат до над три часа.

На Христо му предстои 50-и юбилей, който ще отпразнува в компанията на най-големите – Марадона, Дзола, Бобан, Шукер, Чилаверт – но не се срещаме, за да говорим за тях, а за него. Защото все имам чувството, че един от най-великите в модерната история на футбола има нещо недоизказано – и ако ще го изказва, трябва да го направи пред Esquire

ТЕКСТ ХРИСТО ЗАПРЯНОВ ФОТОГРАФИЯ КИРИЛ СТАНОЕВ

Христо Стоичков! Ексклузивно за ESQUIRE!

ХЗ: Здравей! Имаш ли представа колко голям си всъщност? ХС: Хм. Аз осъзнавам колко съм голям. Виж, другите не осъзнават колко големи спортисти има България – и това е един от най-големите проблеми на държавата ни. Че не разпознава онова, което се е случило и което има

ХЗ: Забрави я държавата за момент – ти самият, когато се събуждаш, какво си казваш? Поглеждаш се в огледалото, после: „Ехей, здравей, нов ден, аз съм Христо Стоичков!“ Нали? ХС: Не, не. Аз живея ден за ден, не живея със спомените за това какъв футболист съм бил

ХЗ: Да, де, ама миналото не задължително е свършено ХС: Окей, ще уточня - успехите, които съм постигнал и на клубно, и на национално, и на индивидуално ниво, са плод на много труд и на много лишения. Винаги съм казвал, че благодарение на моето семейство, на приятелите, на съотборниците, на треньорите и на публиката съм завоювал тези върхове. Най-много мразя някой да казва: „Аз!“ Чуя ли нещо подобно, веднага питам: „Кой си ти?“

ХЗ: Ти можеш да го зададеш този въпрос, понеже ти си Христо Стоичков... ХС: Да! Мога! Защото знам какво изисква успехът. Ако останалите не са били до мен; ако не са ми подавали, за да вкарам гол; ако даден треньор не ми е гласувал доверие; ако феновете не са били зад гърба ми в най-трудните моменти, нямаше да бъда онова, което съм. Не само във футбола е така – и в бизнеса, и в политиката, във всички сфери. Затова, когато даден политик каже: „Аз съм построил една магистрала!“, веднага си викам: „Ама кой си ти?“ И започвам да се дразня и да ми е жал, щото държавата ни докрай се напълни със самозвани селяци...

ХЗ: Точно, де - имаш право да съдиш от позицията на най-голямата българска легенда... ХС (прекъсва): Чакай! Не съм само аз! Всички спортисти сме дали нещо на тази държава! И футбол, и лека атлетика, и борба, и щанги, и бокс, тенис, баскетбол, волейбол, кану-каяк, стрелба, гимнастика – изобщо всички спортове в България притежават големи личности, които могат да застанат с имената си зад онова, което са постигнали. Но когато се изправи човек, дето от вчера за днес си е сменил сакото и е сложил вратовръзка, пък ми каже: „Направих ей това и онова за България!“... Ами, не мога да му се начудя! Какво изобщо значи това? Че те, хората, са ти показали какво трябва да направиш, пък ти само се биеш в гърдите! Пътят ти би трябвало да  е начертан! И пак се връщам на един от нашите сериозни проблеми – че живеем само и единствено в настоящето, понеже не можем да преборим егото си. Няма никаква мисъл за утрешния ден, че и равносметка за миналото няма. Защото, ако се обърнеш назад, погледнеш, и си кажеш: „Какво всъщност сторих аз? С какво допринесох за тази държава?“, и ако наистина си реалист, едва ли ще ти стане хубаво. Ама всички го избягват, никой не си е задал тоя въпрос. Никой! Докато в тези години спортът все пак е допринесъл с нещо. Имаме черно на бяло медали, слава, успехи - останалите могат да се похвалят само и единствено със злоба и завист... За съжаление, злобата и завистта все повече се превръщат в наша национална характеристика. Виж сърби, хървати, македонци, румънци – всички се уважават и се ценят. Само ние тук се цепим на две, на три... Жална история...

ХЗ: Добре, на кого си обиден? ХС: А, на никого не съм обиден. Защо да съм обиден?

ХЗ: Защото има много болка и яд в думите ти ХС: Ами! На кого да се ядосвам? Отдавна съм си тръгнал от тази държава; пък тя, държавата, ми е дала нещо дотолкова, доколкото по времето на предишния строй все пак имаше някакъв ред, имаше дисциплина, страната си оформяше спортистите. Тогава командваха Трендафил Мартински, Добри Джуров – истинските лидери. Ако ме е яд, то е, че сега не виждам нищо подобно – какъв лидер имаме в държавата? Лидери – но единствено за пред огледалото!

ХЗ: Че ти не си ли лидер? Критикари, вярно, има, но има и доста хора, които се отъждествяват с теб – и вярват, че България има нужда от Христо Стоичков. В тоя ред на мисли, защо пътищата ни все се разминават? Защо твоето „тук“ не е тук? ХС: Виж, аз напуснах още през 90-а година. Да – идвал съм си периодично, което показва, че милея за нещо. И в националния отбор направих всичко, което можех; основах успешна школа в Етрополе, помогнах за изграждането на футболисти, които днес играят в чужбина... Но в един момент винаги ме удря мисълта, че извън България ме тачат много повече – и в Каталуня, и в Америка, и в Мексико, навсякъде. А когато се прибера, гнусната злоба моментално ме залива

ХЗ: Не си ли съгласен, че навремето точно негативизмът те мотивира да бъдеш по-добър футболист? ХС: Стой, стой! Гледай кой ме критикува днес! Критикуват ме хора, които никога не са пили по едно кафе с мен, не са били на маса с мен, не са ме виждали отблизо. Познават ме единствено от стадиона, от едни 100 на 80 метра. И после изказват мнение. Опитвам се да не ме интересува, обаче подобни критици наслагват определено мнение в обществото. Тук сме свикнали да ставаме, да си взимаме вестник и моментално да се вторачваме в заглавието: „Ицо Стоичков ги псува!“ „Ицо Стоичков ги бие!“ Все инсинуации и сплетни, които нямат реално доказателство – никой от тези злобари не е бил до мен, не е чул или видял нещо. Разбери – говорим за мишоци, които скришом плетат интриги, а аз – заради името си – съм най-удобната мишена. Как да не се дразня? В България платените журналисти, изобщо платените личности са безброй! Не един и два пъти в годините съм бил използван, бил съм хвърлян в чужди битки. Опитвали са се да ме използват и да ме изхвърлят. Но трябва да знаят, че гърбът ми е здрав, защото не съм зависим от никого. Христо Стоичков е напълно безпартиен

ХЗ: Но Христо Стоичков предпочита да работи за мексиканска телевизия... ХС: Да! Това ме прави ужасно щастлив и спокоен! Във времето, в което се опитвах да бъда треньор и да съм близо до активния футбол, видях неща, които са ми крайно чужди. Никога не съм участвал в уредени мачове, никога не съм влизал в уговорки - просто личността ми е такава. И баща ми, и дядо ми, лека им пръст, са ме научили на морал. Няма как да ме видиш в задкулисни игри – наужким да вкарам гол и да стана най-добрият футболист, после уж да взема някакъв мач и да ме провъзгласят за най-добрия треньор... Няма шанс – това е най-долното нещо, което мога да си представя. Обаче тук хората свикнаха да ги виждат тези работи – или по-скоро да осъзнават, че се случват, и да си затварят очите. Аз в такава среда не мога да вирея. Затова и съм толкова доволен от нещата в Мексико

ХЗ: Защо стигнахме дотук, Христо? Сигурно ти е писнало да те питат за проблемите на българския футбол, но... ХС (прекъсва): Аз от българския футбол отдавна съм се разграничил. Бях нагрубен, бях използван за чужди облаги и в крайна сметка всеки си тръгна по своя път – живи и здрави, вече не ме интересуват

ХЗ: Да, ама подчертаваш проблемите, Бербатов – и той. Щом имате ноу-хау и идеи как трябва и как не трябва да се правят нещата, защо не се върнете и не ги ремонтирате? ХС: Исках да променя някои неща във футбола, но не ми позволиха да бъда чут и разбран...

ХЗ: Защо се случи така? Че и станахме свидетели на грозни скандали между съотборници, с които хората в страната доскоро се асоциираха... ХС (въздиша): Е, това е най-лошото. Аз обаче не съжалявам, че отношенията ни с президента на футболния съюз се развиха по този начин, напротив. Рано или късно това трябваше да се случи – всеки да си избере приоритетите и посоката

ХЗ: Май са доста хората, които те предадоха, а? ХС: Но пък аз не съм предал никого! Затова мога да си позволя да вървя с високо вдигната глава и да гледам всекиго в очите. Злоба не тая в себе си. Няма да се уморя да повтарям, че всичките ми постижения – които едва ли някога ще бъдат повторени – са единствено благодарение на колегите ми. Да – невинаги всичко е вървяло по мед и масло, но сме успявали да открием общ език, да напаснем играта си, да вървим напред. След това с някои останах приятел, с други се разделихме, ама така е в живота. Чист съм пред себе си, че не съм пренебрегнал или игнорирал някого. Кавгите и тежките думи са провокирани от нещо конкретно и са нормални неща, когато говорим за силни мъже

ХЗ: Спокоен ли си в момента? ХС: Спокоен съм по простата причина, че онова, което ми предоставиха като възможност в Univision – да работя с уникални професионалисти с по повече от 30 години стаж в тази работа – ми дава възможност да се уча всеки ден. Повечето от тях не са познати в България, понеже в българската журналистика съществува затворен кръг, извън който никой не смее да погледне. А там професионализмът е издигнат в култ – подготвям се за даден мач с дни наред, преглеждам всички последни срещи на дадените отбори, тактиката им, схемата им, даже смените – не отивам просто два часа по-рано, за да си прочета състава. На пръв поглед все елементарни неща, но задължителни и жизненоважни. Когато изляза, за да дам своя коментар или анализ, не се интересувам какво се случва около топката, къде е тя. А имам чувството, че в България се предава само очевидното, без да се направи хубав разрез на ситуацията. Навремето имахме и страхотни имена в професията – Мичмана, Коко Ексеров, Павката Бошнаков... Напуснаха ни много хора, след които гилдията осиротя. Никой от по-младите не пое по техния път, никой не смее да погледне по-дълбоко в даден проблем. Нещо повече – професията започна да се продава най-безцеремонно. Давам ти пет лева, за да пишеш против някого, хората те четат и ти вярват, а ти самият си вярваш, че си голям журналист

ХЗ: Не е ли и пазарът виновен? Има читатели, дето основно се интересуват от браковете на Божинов и прическите на Джизъса... ХС: Ама за какъв пазар говорим, като сме една шепа хора?! Вместо този народ да получава качествена информация и да бъде воден в някаква правилна насока от журналистите, те го занимават с това, че този или онзи кара някаква кола, има обеца на веждата, или пък си е направил пет татуировки! И така достигаме до момента, в който простотията започва да продава най-много. Съответно кръгът се е затворил – онези, които трябва да служат за пример и като модели за подражание, започват да се променят така, че да са интересни и да пишат за тях. И младите няма какво да научат от това ново поколение – при тях всичко е гел, дрешки и гадженца

ХЗ: ...Защото това поколение е презадоволено, а футболът стана най-доходоносната професия. Ако ти играеше днес, сигурно щеше да взимаш по двеста хиляди всяка седмица... ХС (прекъсва): Ама парите не са най-важното в тоя живот бе, човек! Не можеш да позволиш на парите да те променят! Мен защо не ме промениха? Хайде, обяснете ми! Лечков промени ли се? Балъков? Любо Пенев? Наско Сираков? Не! То това си е болест – цялото това израждане на тези млади хора, не само на спортистите. И лошото е, че държавата, обществото, не пожелаха да намерят нужното лечение, не успяха да излъчат своеобразен доктор, който да каже – това не се прави, по този начин няма да стигнете доникъде

ХЗ: Когато беше треньор на националния, не влезе ли в ролята на доктор? ХС: Не. Същата работа. Какво мога да променя?

ХЗ: Тогава поне за последно имахме някакъв читав отбор... ХС: И като имахме читав отбор, докъде стигнахме? Доникъде. С двайсет и няколко точки не можахме да се класираме, пък днес разчитаме с пет точици да се промъкнем на бараж...

ХЗ: Няма как да отречеш, че е голямо бреме постоянно да те сравняват с вашата генерация. Всеки що-годе сносен левичар е наричан „Новия Стоичков“, ако отнякъде излезе таран – моментално е Любо Пенев... ХС: Виж сега, левичарите сме малко, леваците са много. (Смее се.) Това е истината. А тези сравнения са си абсолютно неадекватни. Че каква стратегия има в нашия спорт? Ако днес махнеш две-три имена, които по случайност са се родили тук, с какво оставаме? Със заглавия за корупция, за дрога, за убийства и кражби, за манипулации. Защото в училищата нямаме спорт, на улицата нямаме спорт. Нашите деца буквално ги направихме инвалиди! Имат тикове, носят очила, дебелеят – щото стоят само пред айпадите и смартфоните

ХЗ: Тоест излиза, че предимството на вашето поколение се крие в липсата на възможности за забавления. Една парцалена топка, няколко квадрата сгурия... ХС: ...И хора, които ни насочваха правилно. И дисциплина. Когато сутрин ходех на тренировка в ЦСКА – към 9 - 9 и половина, пръв в съблекалнята беше генерал Добри Джуров. Поздравява ни, пита как е минал предишният ден, как е минала нощта, дали имаме някакви проблеми. Ами сега? Кои са днешните ръководители и как ръководят? Ще влезе някакъв дрогиран тип, ще гледа като шиле, пък ще пробва да ти говори за спорт...

ХЗ: Връщам те към по-преден въпрос – щом знаеш как трябва да се случват нещата, защо не ти се занимава да ги поправиш? ХС: Защото съм видял, че не става. Трябва да се хвана на чуждо хоро, на чужди игри - в противен случай не биха ми позволили да променя каквото и да било. А аз не съм такъв човек. Не мога да играя по такива правила. Колко хора се съобразиха с мен в годините? Отдавна говоря, че българският футбол залязва и ще достигне до нивото, на което е в момента. Че трябва да построим стадиони, да обърнем внимание на детско-юношеските школи... Някой чу ли ме? Още преди 15 години го обяснявах – четирите ми школи в Барселона функционират повече от две десетилетия! Днес излизат разни новоизпечени гелосани управници и се фукат, че били инвестирали. Да, ама защо сега? Когато достигнахме абсолютното дъно? И то това са само кръпки, изключения – останалото продължава да тъне в разруха и тотално да пропада по инерция. Това ми е голямата болка

ХЗ: Не мога да повярвам, че те виждам обезверен ХС: Ама аз си живея моя живот, адаш – живея в Маями, там, където ми е кеф. Правя си каквото си искам, пътувам където си искам, имам къщи в Испания, в Америка, тук. Аз съм свободен човек

ХЗ: Прощавай за тъпия въпрос, ама сърцето ти къде е? ХС: В момента – в Univision в Маями. Когато съм в България, си се събирам единствено с моите приятели – ходя на лов, на риболов, играя си голф... Заслужил съм си да съм щастлив, извинявай много

ХЗ: И не те боли даже за катастрофата с ЦСКА? ХС: Това, което се случи с ЦСКА, рано или късно трябваше да стане. Цялата вина не е в Томов, в Илия Павлов или в разните гърнета и пушилници, а в организацията на нашата ограничена държава. Когато онези отгоре видяха, че има клубове с проблеми и задължения, защо не ги спряха от участие и не им помогнаха да се оздравят преди 10-15 години? Оставиха ги да бълбукат още надолу и в един момент вече нямаше накъде. Ама, чакайте малко – в тази държава трябва да има правила. ЦСКА имаше добра основа преди 25 години, с хубави пари от моя трансфер. Питайте всичките ръководители къде са тези пари и защо с тях не се изгради нещо. Да – болка е, голяма болка е - и за мен, и за феновете. Но който я е причинил, той трябва да си понесе последствията. Днес висшите човеци се сърдят, че им скандирали имената с обиди – ами, ще им ги скандират! Защото когато аз излязох и зададох два-три въпроса на министър-председателя, на президента на футболния съюз – както виждаш, не им споменавам имената – те не пожелаха да отговорят. „Ама аз много го обичам!“ Какво ме обичаш, бе, да не си женен за мен?! На терена сме се уважавали; уважавал си ме, когато е трябвало да се снимам насам-натам по стадиони и т.н. Но когато има нещо конкретно, което трябва да се свърши – тишина. И докъде я докарахме?

ХЗ: Преди последния ти мач за националния срещу Англия каза, че човек винаги трябва да върши онова, в което се чувства полезен. Да разбирам ли, че не се чувстваш полезен в България? ХС: Не, не се чувствам полезен. Откровено ти го казвам. В момента съм по-спокоен, по-подготвен, съответно по-полезен. Там, където работя, просто не ми позволяват да имам проблеми

ХЗ: С треньорство не ти ли се занимава вече? ХС: Не. Приключи тая работа. Не е за мен

ХЗ: Защо? ХС: По същите причини, които ти казах преди малко – не мога да играя играта на други хора. Не говоря само за България – в Испания беше същото. Изправих се, казах някои неща директно, но ме подминаха – щото Ицо така си говори. И сега, толкова години по-късно, излязоха големите скандали със същите отбори, които бях посочил – Сарагоса, Леванте, Осасуна, Сантандер. Още тогава обясних, че играят уредени мачове

ХЗ: Съжалявал ли си за нещо, което си казвал? И по-късно да си дадеш сметка, че си реагирал неправилно? ХС: Веднъж се изтървах и казах: „България това, България онова“... Бях афектиран, но намерих сили да се извиня. Сгреших – ако има обидени, да ме прощават

ХЗ: А във футболен аспект съжаляваш ли за дадени решения? Примерно – първото напускане на Барса? Изборът на Парма вместо английското, откъдето те искаха? ХС: Никога не съм съжалявал. Вземал съм тези решения заедно със съпругата ми и винаги сме избирали онова, което сме смятали за най-правилно. Напротив – бил съм щастлив. Да – някъде съм играл по-малко и съм вкарвал по-малко голове, но във футбола е така. Гаранции няма. Може би грешката ми беше, че напуснах Барселона, за да стана треньор на националния отбор. Решението беше емоционално – имах разговори с тогавашните ръководители, та чак до министрите и до президента на републиката. Поех риска с пълното съзнание, че изобщо няма да е лесно, и в крайна сметка не ми се получи

ХЗ: Като неуспех ли го отчиташ? ХС: Че как иначе? Равносметката е следната – не си ли се класирал на голямо първенство, значи успеваемостта ти е нулева. Може да съм побеждавал в много мачове, но това няма значение

ХЗ: Любовта ти към Барселона обаче е пословична, а е и споделена... ХС: Нормално. За мен е огромна гордост да съм бил част от историята на този велик клуб. Обичта на хората; начинът, по който ме приемат всеки път, в който се появя на стадиона – това са неща, които никой никога няма да може да ми отнеме. В музея на „Камп Ноу“ има кът на Христо Стоичков – това означава, че този човек е дал нещо на Барса, и то е оценено по достойнство

ХЗ: Усещаш ли носталгия по тогавашния ви Дрийм тийм? Да – в момента в Барса са машини, но навремето футболът като че бе по-романтичен, с шкембетата, с кечарите и някак по-голяма близост с хората ХС: Така е, но нещата се променят, и то не само във футбола. Няма как да живеем 20 години назад във времето. Истината е, че Фиго промени нещата с онзи си трансфер в Реал, той промени хода на играта. Някъде там започна комерсиализирането, за което днес всички говорят. Когато играехме заедно при Боби Робсън и при...

ХЗ: ...Онзи? ХС: Точно – при онзи! (Визира Луис ван Гаал – б.р.) Без имена! Та - когато играехме заедно, Реал нямаше успешен мач срещу Барса. Три дни преди трансфера си целуваше емблемата, кълнеше се в любов към Каталуня... Но аз няма как да му се сърдя – Лаудруп, който също отиде на „Бернабеу“, пак е една от легендите на Барселона и на световния футбол...

ХЗ: При теб подобен трансфер обаче май е невъзможен ХС: А, предлагали са ми да отида в Мадрид! Но никога не бих могъл да забравя факта, че Йохан Кройф и Хосе-Мария Мингея дойдоха на крака, за да ме извадят от България и да ми дадат шанс в Барселона

ХЗ: Абе ти сам се извади с онези голове за ЦСКА точно срещу Барса... ХС: Сам – не! Всеки може да го вкара онзи гол срещу Субисарета на „Камп Ноу“. Всеки. И Любо е вкарвал такива голове, и Наско, и Любо, и Данчо Лечков... Просто тогава в ЦСКА бяхме много добър колектив. За жалост, в онзи мач Любо Пенев вече беше заминал за Валенсия, Пламен Гетов го нямаше, Гошо Димитров току-що се беше завърнал от Франция, Георги Георгиев не беше в най-добра форма след контузия... Но в крайна сметка онова, което направихме, остана в историята. Това, че съм имал великолепната възможност да вкарам онзи гол, е единствено благодарение на Емил Костадинов, който направи нещо изключително важно. Не загуби самообладание, не падна да иска фаул, продължи, видя ме, подаде ми – но в крайна сметка това е колективният спорт

ХЗ: Ако сега Гарет Бейл струва 100 милиона, колко трябваше да струваш ти във формата между 1992-ра и 1995-а? ХС: Не само аз – цялото ни поколение трябваше да струва баснословни пари. Не и 100 милиона обаче – да дадеш сто милиона, аз лично не мога да го възприема. Окей – добър футболист, никой не спори за качествата му, ама да е толкова десетки пъти по-скъп от Ван Бастен, от Ромарио, от Роберто Баджо...

ХЗ: Спомена Ван Бастен – какви са ти отношенията с него след онова връчване на „Златната топка“ през 1992-ра? ХС: Превъзходни! Той е прекрасен човек, прекрасен приятел, уникален спортист! Марко ван Бастен нямаше вина за онова, което стана през 1992-ра – нещата се случиха зад кулисите, което беше обидно, но също толкова обидно бе, че замесиха неговото име. Задкулисието е най-лошото нещо във футбола

ХЗ: Няма как да не минем директно към коментарите за ФИФА ХС: И ФИФА, и УЕФА са един дол дренки. Имай предвид, че в световния футбол влязоха хора, които са зависими единствено от парите. Защо нас, бившите известни футболисти, не ни допускат там? Защото казваме истината – защото всичко сме го изживели на терена. Идва някакъв с костюм и ти казва как трябва да ритнеш топката. Пък не знае за какво става въпрос. Дори Платини като президент на УЕФА блокира всичко – уби малките отбори и малките държави, пък само се хвали какво бил постигнал. Че това Шампионска лига ли е? Не – това е Комерсиална лига! Подвластна само на телевизионните права и на рекламата, които не могат да позволят на безизвестния да стане известен. Българските отбори трябва да минат през три-четири кръга, за да влязат в групите на Шампионската лига – как така? Като си толкова голям разбирач на футбола, поставяш всичките шампиони в една урна и си ги изтегляш. Който е добър – бие и продължава напред. Както ние с ЦСКА достигнахме до четвъртфинал срещу Олимпик Марсилия преди 25 години. Но тогава турнирът беше друг, на директни елиминации – и се казваше Купа на европейските шампиони, защото играеха европейските шампиони. България в Европейския съюз ли е? Да! Полша, Чехия, Румъния, Хърватска, Унгария – всички са в Европейския съюз! Защо тогава достъпът до тоя футболен Дисниленд е толкова сложен?

ХЗ: Преди футболния Дисниленд имаше едно поколение, дето събра очите на всички – аз лично още нямам обяснение как така успяхте да постигнете онова между 1993-а и 1996-а. Твоето обяснение какво е? ХС: Първо – имахме футболисти, които играеха редовно във водещи отбори на Запад. Имахме и късмет, но късметът идва тогава, когато го търсиш. Ако разчиташ на това, че някой ще си вкара автогол, а друг ще падне за някоя дузпа, няма как да ти се получи. Най-важното - бяхме колектив, който знаеше кога трябва да пресира, кога да отстъпи назад, да търси нови идеи по време на игра. Да - притежавахме изпълнители, които можеха във всеки момент да променят нещата, но най-важното е, че като екип знаехме какво трябва да направим във всеки един мач. В този ред на мисли, случихме на уникален треньор. Димитър Пенев имаше неподражаем нюх – просто знаеше всичко, което може да се случи в хода на двубоя, знаеше и как да реагира...

ХЗ: Даже си позволи да те смени в края на четвъртфинала с Германия... ХС: Е, сега... Той ме смени, защото му казах да ме смени... Имах жълт картон и рискувах да отпадна за Италия. На полуфинала също ме смени. Обърнах се и го помолих: „Има десет минути, няма накъде повече, току-виж нещо се промени“. Но важното е, че всеки демонстрира хъса си на това първенство. Включително Дани Боримиров, най-младият в отбора. Гласувахме му доверие за една от най-важните дузпи срещу Мексико

ХЗ: Ти ли трябваше да биеш петата? ХС: По принцип трябваше да бия първата – винаги съм първи или последен. Тогава Краси реши да бие първи. Изтърва, но това не значи нищо – а коментарите след това бяха много смешни. Как стрелял – абе, хора, Краси Балъков беше футболист от световна класа! Ние такъв като него няма да имаме векове наред!

ХЗ: И е силен характер – легенди се носят за скандалите в съблекалнята на почивката срещу Германия ХС (избухва в смях): Толкова неща се изговориха наистина... Да, имаше някакво спречкване, но това беше инцидент на момента – никога не сме имали проблеми, напротив. Това, че при 0:0 съм му подал, той е ударил греда, а след това се е случило нещо друго, заради което сме си повишили тон, е, защото горим в играта

ХЗ: Ако позволиш мнение – не смятам, че дори на световното бяхте толкова силни, колкото в квалификациите за европейското и на самото първенство след това ХС: Ето – тогава пак имаше корупция във футбола, но никой не се реши да се разрови защо и как са се случили нещата! Във важния за излизане от групата мач Румъния падна от Испания в самия край, а само след месец играха приятелски мач в Палма де Майорка

ХЗ: Дори да оставим това настрана – не бяха ли очакванията прекалено издути? Че даже махнаха Пенев след четири точки в група с Испания и Франция ХС: Димитър Пенев вече беше станал неудобен за някои...

ХЗ: Защо? ХС: Как защо? Когато си голям; когато трупаш успехи и ставаш все по-силен, можеш да си позволиш еднолично да вземаш решения. Тогава ръководителите започнаха да поемат в странна посока, със странни мачове... А Пенев не е човекът, който би се съгласил да играе по подобна свирка. Затова стана неудобен. Но има и друго нещо – ние сме народ на крайностите, в един момент величаем, в следващия оплюваме. Любо Пенев си бил вкарал един автогол на европейското, Григор Димитров загубил някой мач, Кубрат Пулев паднал от Кличко... Ами, нека критиците да сложат чифт ръкавици и да се качат на ринга! Нека ритнат една топка, нека вкарат фаул! Знаеш ли, имам чувството, че сме най-чудната нация! Каквато злоба може да се изкара, по какъвто и да било начин – се изкарва! Плюем си на историята, премахваме паметници, взривяваме мавзолеи – и то го правят хора, които идват от нищото и се връщат там. Ей, трябва да уважаваме историята си и да не се отказваме от нея! И пак отивам към най-първото, с което започнахме разговора си – че силните на деня трябва да си показват колко са силни, да вземат неадекватни решения, за да си начешат егото. Да си кажат: „Аз съм!“

ХЗ: Кога за последно си гласувал? ХС: Винаги гласувам. Затова и имам правото да говоря каквото си искам. Дал съм си гласа, пък после – право, куме, в очи. Критикувам, тъй като съм поел отговорност да избирам. Затова смятам, че трябва да има задължителен вот – но единствено ако бъде подплатен с истината. Да няма заплахи, тормоз, да не се отнемат бизнеси – да не ти плащам, за да гласуваш за мен. Само тогава може да стигнем донякъде

ХЗ: Не ти ли се е искало да си се родил на друго място? ХС: Не, напротив. Появил съм се там, където е трябвало; преминал съм си пътя и съм стигнал пак там, където е трябвало да стигна. Лошото е, че тук не виждам никаква светлина. Точно обратното – завистта става все повече, а народът се самоизяжда

ХЗ: Идвало ли ти е тогава да забраниш на дъщерите си да се занимават с България? ХС: Виж – 99 процента от хората тук нито имат натрупванията на Михаела и на Христина, нито са им на езиците, нито на нищо. Но лошото е, че навсякъде се излива злоба по „дъщерите на Христо Стоичков“. Да – те са дъщери на Христо Стоичков; Христо Стоичков е някой, защото е работил много и си го е заслужил. Това обаче не значи, че те нямат своите качества. Преди години Мика искаше да направи нещо наистина уникално за дечицата у нас – обвиниха я, че иска да краде и тем подобни. Затова си ги прибрах при мен, живеят си там, където си пожелаят, правят онова, което ги прави щастливи

ХЗ: Те двете ли са най-голямата ти победа? ХС: Победите са много – но най-голямата е, че в продължение на 27 години с Мариана сме заедно. Приписваха ми много неща, различни щуротии, но за мен семейството е на първо място. В трудните ми моменти като футболист никой не е дошъл да ме пита как съм – гърба винаги са осигурявали Мариана и децата. Това е най-същественото в човешкия живот

ХЗ: Да го използват ли младите като съвет? ХС: Нека. Ама се съмнявам – говорим за хора, които си плащат, та да ги пишат на първа страница. Ти си при мен не за да ме сложиш на корица, а да си поговорим. Това, че ще ме сложиш на корицата, е най-малкото. Та – ако тези хора прочетат онова, което си говорим вече два часа – и ако успеят да си извлекат някакви ползи и съвети, супер. Нека вникнат, пък да видим

ХЗ: Има и изключения от правилото – Бербатов ми сподели, че винаги е гледал на теб като на абсолютен модел за подражание ХС: Точно това е – Димитър винаги е бил човек, който на първо място мисли за семейството си. Голям професионалист, който не се влияе от нищо друго, освен от собственото си мнение и застава зад решенията си. Бербатов е сред малцината, написали историята на българския футбол. Може и да искат да го изтрият, но неговото име е изписано със златни букви, редом с тези на Стилиян и Мартин. Те изкачиха едно стъпало нагоре. И никой не може да го вини за решенията, които е взел - включително за националния отбор. Имахме възможност да говорим, допита се до мен...

ХЗ: И ти в един момент се беше отказал от националния... ХС: Да – защото не викаха Любо Пенев и Данчо Лечков. Не може двама от най-добрите ти футболисти да са изолирани, защото единият си е вкарал автогол и бил казал да духат супата. Ами да – прав е! Може да го каже, защото е Любо Пенев, а не е кой да е! И аз бях солидарен с тях – бях категоричен, че те трябва да играят в националния отбор. Когато се върнахме тримата, отборът се класира на световното

ХЗ: И се сгромоляса във Франция. Защо така? ХС (въздиша): Тогава вече имаше много допълнителни и задкулисни игри. Този трябва да дойде в националния отбор, онзи трябва да го продадем, затова ще го викнете; трети трябва да позира с фланелката... Малко по малко започнаха да разбиват отбора отвътре. Така или иначе класирането пак си беше успех за нас – пък и там не ни дадоха чиста дузпа, нямахме късмет... Какво да кажат Франция – световни и европейски шампиони, пък през 2002-ра не успяха да минат и групите. Хегемонът Испания катастрофира на последното световно. Англия вече 50 години нямат никакъв успех...

ХЗ: Обаче ние тук искаме или титлата, или нищо ХС: Титлата по какво? По писане? По писане на глупости сме номер едно!

ХЗ: Кога пак ще играем на голям турнир? ХС: Когато сме домакин на европейско или световно. И не ни се налага да играем квалификации

ХЗ: Ако трябва да избереш един момент от кариерата ти, който е най-важен, кой ще посочиш? ХС: Всички. Не ги деля. Имал съм много успешни, но и много трудни моменти. С Барселона загубихме финал в Шампионската лига с 0:4 от Милан в Атина – но пък и самото достигане на финала си е постижение. През 1992-ра поставихме основата на сегашния Дрийм тийм начело с Меси. Пак тогава седнах директно с купата в ложата на „Уембли“ пред кралица Елизабет – всички си го спомнят, но за мен беше спонтанно решение. Чувствах, че един българин трябва – и заслужава – да седне там, с вдигната над главата си купа

ХЗ: Подобно нещо каза и в момента, в който прие „Златната топка“. Че един българин най-сетне е там, където трябва да бъде ХС: Да, ама кой дойде тогава от България, че не мога да се сетя? Кой дойде в Париж? Президентът на републиката ли, на футболния съюз ли, министър-председателят ли? Кой? Дойде моето семейство, дойде и Йохан Кройф. Иначе се снимат с мен, реват: „Защо нямаме копие от топката тук, там?“ Аз съм изкарал три копия – едно за България, което дадох на д-р Желев в президентството; едно за Барселона, и едно за Каталуня, която ме прие и ми даде възможност да живея и да се развивам. Впоследствие, преди около година, направих и едно за ЦСКА. Стига толкова

ХЗ: 50-ият ти юбилей наближава – каква житейска мъдрост ще ни споделиш след този половин век? ХС: Научил съм много неща, но най-важните съвети запомних от няколко човека. Първо от дядо ми, лека му пръст – че когато говориш с хората, трябва да ги гледаш в очите. Второто, което научих от баща ми, е: „Труд, труд и труд“. Успехите идват, когато се трудиш. Третия човек, когото съм слушал най-много, е Йохан Кройф. Той ми каза онова, с което започнахме разговора си. Никога – ама никога – не казвай: „Аз!“ Тези три неща си ги повтарям и на тях не съм си позволил да изневеря дори веднъж!

 

Оригиналният материал е отпечатан в брой 14 на списание Esquire България. Абонирай се тук
 

ОЩЕ ОТ Четива

НАЙ-НОВО ОТ ESQUIRE

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

Кой витамин ти е необходим, за да си лъв в леглото?

Яж тези храни и жена ти ще е доволна

Ето на каква възраст си най-самотен!

Не се прави на суров единак, проблемът е сериозен