Кийт Ричардс пред Esquire!

11 октомври 2017

Луд, лош и опасен - така определят растящия и стареещ, но вечно енергичен хулиган на рокмузиката Кийт Ричардс. Скот Рааб седна срещу иконата на The Rolling Stones, за да научи повече за новия му соло албум, за неизчерпаемия му извор на енергия, за блус музиката, за турнетата, за имиджа... както и защо Sgt. Pepper e “пълен боклук“

 

СКОТ РААБ: Щом ти пушиш, и аз мога да запаля. Нали?

КИЙТ РИЧАРДС: Заповядай. Пък ако искаш да пафнеш нещо друго, ще донеса ароматните свещи.

СР: Донесох един миниатюрен джойнт, ама не настоявам – просто сметнах, че би било грешно да ти дойда на крака и да не ти донеса нещичко.

КР: Ами, дай да започваме с интервюто, пък в някакъв момент може и да си вземем лека почивка.

СР: Не искам да ти причинявам неприятности...

КР: Глупости! Причинявал съм си всички възможни неприятности и винаги съм успявал да се справя!

СР: Как ти се отразяват турнетата на „Стоунс”?

КР: Нямам проблем. През 60-те свирехме по 20 минути, докато сега концертите са по два часа! Не се уморявам толкова, колкото преди десетина години, защото се научих как да разпределям силите си и да влизам в темпото на шоуто. Изобщо не се и замислям за чисто физическите аспекти – от тази гледна точка съм благословен със сериозна издръжливост. Тялото ми все още ме държи. Ям по същия начин, по който винаги съм ял – основно месо и картофи, от време на време – хубава рибка. Съпругата ми се опитва да ми пробута разни салати, но предпочитам да си набавям тия неща посредством хапче.

СР: Все още ли усещаш адреналина на сцената? КР: О, да – това май е последният ни наркотик; онова, което ни дърпа толкова години. Съществува и особената емоция на свиренето с точно тези хора – може да е просто въпрос на навик, но всеки път, в който започнем да репетираме, усещам уникален ентусиазъм у всички. Особено пък на това турне – чувството е неописуемо, още от първия концерт.

СР: Имало ли е момент, в който турнетата да ти липсват?

КР: Когато най-накрая се прибереш вкъщи, си казваш: „Абе, кво, по дяволите, правя тук? Що не се движа?!“ - и осъзнаваш, че известно време ще трябва да си на едно място. Но в нашата група крастата за концерти е колективна – след турне всички сме скапани, но само да минат няколко месеца, някой пуска мухата: „Не трябва ли да правим нещо?“ Най-често Мик [Джагър] ми звъни първи, а аз, общо взето, чакам с нетърпение на телефона. В крайна сметка няма как да накараш фронтмена да прави нещо, което не му се прави. Трябва да го държиш щастлив, за да роди искрата.

СР: Кога решихте кой къде ще застава на сцената? Съзнателно ли се разпределихте?

КР: Винаги съм стоял от лявата страна на Мик – още от първите ни участия по клубовете, та до днес. Нямам представа защо. Понякога отивам към Рони и се пробвам там, ама го чувствам странно, сещаш ли се?

СР: През 1964-та навърших 12, а благодарение на „Стоунс” открих огромно количество страхотна американска музика, която преди това не бях чувал. Мъди Уотърс, Хаулин Уулф, Робърт Джонсън...

КР: Странно – преди няколко дни си говорех с Бъди Гай, а той много благородно обясняваше: „Браво на вас, пичове – точно вие спасихте блус музиката в Америка! Вдъхнахте й нов живот!“ Почувствах се страхотно, защото когато едва започвахме в Лондон, идеята ни беше да докараме чикагския блус в Англия. Естествено, навремето гледахме доста идеалистично – знаеш как са младите момчета – но независимо колко абсурдно звучи, това беше основната ни цел. Общо взето, успяхме да го направим, преди изведнъж да осъзнаем, че цялата вълна се е прехвърлила и в Америка.

СР: Като гледам ваши записи от средата на 60-те, винаги се впечатлявам колко примитивно-сексуален е апелът на The Rolling Stones. Крясъците, безредиците – някога чудел ли си се откъде идва всичко?

КР: Когато си от страната на получателя, е очевидно, че става дума за примитивно-сексуална мощ отвъд какъвто и да било резон. Със сигурност не са идвали заради музиката.

СР: Тя, музиката, изобщо не се чува...

КР: Не. Особено в онези дни - трите хиляди пищящи момичета в публиката, конвулсиращи, припадащи, плачещи – няма как да не се втрещяваш... В същото време цяла зала с мацки не е лошо от гледна точка на това, че само година по-рано никой не ни обръщаше внимание. Но знаеш ли – според мен момичетата измориха The Beatles, затова през 1966-а престанаха с концертите. Вече бяха готови да ходят в Индия, за да медитират.

СР: Интересно, че го споменаваш – аз обожавам Rubber Soul, за Revolver, за Sgt. Pepper, за Белия албум, в същото време обаче се оказва, че в последните 20 години съм слушал Beggars Banquet, Let It Bleed, Sticky Fingers и Exile on Main St. доста повече...

КР: Много добре те разбирам – The Beatles звучаха супер яко, когато си бяха The Beatles. Но според мен малко се отнесоха, което е разбираемо. Когато живееш през 60-те и си The Beatles, няма как да не се отнесеш и да забравиш какво всъщност искаш да правиш. И така се стига до Sgt. Pepper – мнозина смятат, че е най-гениалният албум на всички времена, но за мен е миш-маш от боклуци. Нещо като Satanic Majesties - “Ейй, ако вие можете да си позволите плоча с лайна, значи и ние можем!“

СР: В новия ти соло проект Crosseyed Heart си включил доста първична музика. „Goodnight Irene” примерно...

КР: Старата песен на Leadbelly, да...

СР: Чистотата на звука и на гласа е уникална. Всичко освен блуса е напълно премахнато.

КР: Благодаря ти.

СР: Казвал си, че силата на блуса те е отвявала като малък – и очевидно това не се е променило.

КР: Изобщо. Осъзнавам мощта, когато я усетя. А в блуса има нещо невероятно силно, особено в суровия блус. Едва ли има популярна музика, която да не е повлияна от блуса, било то и по най-странния начин. Даже джинглите в най-тъпите рап парчета водят началото си там. Това за мен е оригиналната музикална форма на света.

СР: Наскоро четох, че бившият ви басист Бил Уайман се е сдухал заради плакет на гара Дартфърд, поставен в чест само на теб и на Мик.

КР: Да. Всъщност не знам какво точно пише, но онзи ден Мик ми звънна и ми разправя: „Можеш ли да повярваш, пич? Бил Уайман се ядосва на някакъв плакет!“ Пък аз отвърнах: „Плакет ли? Мислех, че са ни вдигнали статуя!“ СР: Бил се ядосал заради твърдението, че ти и Мик сте сформирали The Rolling Stones.

КР: Знам, но не мога да го разбера. Всички ние просто гравитирахме около Иън Стюърт, когато той измисляше бандата... Бил е странен, забавен стар копелдак – затова ми е неясно как може да се гневи публично... Мик даже му прати съобщение – понеже Бил е от градчето Пендж – в което се казваше: „Бил, ако на гарата в Пендж сложат плакет, гласящ, че ти си сред основателите на The Rolling Stones, според теб ние ще се оплакваме ли?“ Но истината е, че обожаваме Бил – хем пич, хем грандиозен басист. Не сме искали да си тръгва.

СР: Не всеки иска да живее на Олимп...

КР: Там е доста пренаселено, много хора се опитват да се качат. В този бизнес е лесно да си повярваш прекалено и да започнеш да твърдиш, че си специален или полубожествен. Има такива, които просто преминават през фаза, но са мнозина и онези, дето вярват, че една статия в списание или едно интервю по телевизията ги прави богоизбрани. Най-често разбират, че не са, по трудния начин.

СР: Свирил си заедно с всички – от Джордж Джоунс до Том Уейтс. Има ли някой, с когото не си споделял сцената, а ти се е искало?

КР: Със сигурност има и такива... Всъщност в момента не мога да се сетя – в смисъл, че винаги съм осъществявал желанията си. Том ми е много скъп – същински американски ексцентрик от типа, от който всички имаме нужда. Брилянтен тип, брилянтен музикант. Но иначе каквото съм решил, това съм случил - винаги съм искал да направя „Irene”, онази традиционна американска фолк песен - и го правя. Имал съм възможност да работя с Мърл Хагард и с всички музиканти, с които съм пожелал. Уникалното е, че познавам лично всичките си герои и си ги обожавам. Чък Бери, Джери Лий Люис – пич, това ако не е Мистър Рокендрол, не знам кой е! Литъл Ричард? Велик!

СР: Странно е, че след всички тези години легендата ти води почти самостоятелен живот отделно от музиката.

КР: Знам, нелепо е да ме познават повече заради имиджа ми, отколкото заради мелодията. Но свикнах – то е като примка, която си носиш. Нищо, че вече не си същият тип, който си бил преди 25 години.

СР: Знаеш ли, че Хосе Фелисиано живее в твоя град в Кънектикът?

КР: Знам, ама не съм го срещал никога. Нищо, че Уестън е твърде малък – има бензиностанция и един магазин.

СР: Значи всъщност си вторият най-добър китарист в Уестън, Кънектикът, ха-ха!

КР: Нищо чудно. Той е доста по-способен от мен.

СР: Не мисля.

КР: В смисъл – технически, като класически китарист. Аз не съм трениран по този начин. Аз карам инструмента да прави нещата, които му заповядам!

СР: Аз пък не разбирам нищичко повече от звука и мелодията, които чувам.

КР: Слава Богу, аз също! Техническите аспекти са ми непознати – най-големият кошмар ми е да дам интервю за нещо от сорта на Guitar Magazine. Имам си любими китари, но като ме почнат с въпроси: „Дали е тоя Gibson S3?” - не знам, мамка му. Просто ми върши добра работа.

СР: Имал ли си някога шеф – от момента, в който са те изгонили от училище, та до днес?

КР: Не! Нито аз, нито Мик, сме изричали думите: „Да, сър!“. Никога не сме следвали инструкции, които не сме харесвали. Слушал съм разни хора само защото съм ги уважавал – но иначе никога не съм имал началник. Даже банкерите и адвокатите ми имат, и на благородниците също им нареждат какво да правят. Пък аз съм живял напълно свободен и независим живот. Това винаги ми е давало криле.

СР: Страшно. Страш-но!

КР: Щото няма правила...

СР: Никакви?

КР: Никакви. Като Икар.

СР: Често си казвал, че нямаш проблем отново да си платиш дана. И ти вярвам.

КР: Да – цената си заслужаваше. Мечтата ми бе да стана музикант, да вляза в група. Като млад просто исках да съм на някоя забита сцена, пък дори и в дъното. Вместо това нещата ми се получиха доста по-бляскаво. Може би е заради прическата.

 

Досието на Esquire

 

КИЙТ РИЧАРДС

 

Прякор: Кийф

Което идва от: Фамилния прякор „Cousin Beef”

Роден на: 18 декември 1943

Което ще рече, че е на 71

Макар самият той да твърди, че е бил съзнателен в продължение на поне три живота

Което базира на логиката, че в продължение на дълги години е спал средно по два пъти седмично

Твърдение, което звучи още по-внушително, като имаш предвид, че е измислил китарния риф на „(I Can't Get No) Satisfaction” в съня си

Място на раждане Дартфърд, Англия

Където е ходил на училище заедно с Мик Джагър

Основна професия Китарист и съкомпозитор в рокгрупа The Rolling Stones

По-неизвестни занимания Хорист, автор на детски книжки, соло музикант

В тоя ред на мисли Новият му албум Crosseyed Heart излезе в средата на септември

Позиция в класацията на Rolling Stone за най-добрите китаристи на всички времена 4

Любим инструмент Fender Telecaster от 50-те

Съпруга Пати Хансен

Връзката, с която включва нахлуване на Кийт в къщата на родителите й с бутилка алкохол и трошенето на китара върху масата за хранене

Родителите на Пати според самата Пати „бяха уплашени до смърт, тревожеха се за мен“

Родителите на Пати според Кийт „не се намусиха, само нещо се изненадаха“

Междувременно Кийт е „на седмото небе! Напикавах се от щастие!“ Деца: Алекзандра, 29, и Тиодора, 30 (от Хансен), Данделиън Анджела, 43, и Марлън, 46 (от Анита Паленберг)

Брой дъщери - професионални модели Половината

Брой пъти, в които към Скот Рааб се обръщат по име по време на интервюто: Нула

Брой пъти, в които към Скот Рааб се обръщат с „пич“ по време на интервюто: Седем

Други обръщения: Сладур, скъпи, захарче

Причини за близки срещи със смъртта: Хитлер (бомбардировките на Лондон, 1944), микрофон (електрошок на сцената, 1965), легло (обгоряло, 1971), дърво във Фиджи (удар в клон, впоследствие церебрален хематом, 2006)

Кога ще се пенсионира? „Докато мога да грача – никога!“

 

Оригиналният текст е отпечатан в брой 11 на списание Esquire България. Абонирай се тук

ОЩЕ ОТ Музика

НАЙ-НОВО ОТ ESQUIRE

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

Това е най-скандалният видеоклип на годината!

...В който красива шведка върши неописуеми неща с плюшена кукла!