Senza di te

Или как Италия пропусна Световното

18 юни 2018

Или как Италия пропусна Световното

Вечната комбинация от агресивно catenaccio и майсторска игра на trequartista отдавна е синоним на италианския футбол. Но след като адзурите не успяха да се класират за течащото в момента Световно първенство за първи път от 60 години насам, Esquire се пита изправена ли е една от най-големите световни футболни суперсили пред криза на идентичността?

Годината е 1962. Мачът – Италия срещу домакините Чили в груповата фаза на седмото Световно първенство по футбол.

[caption id="attachment_16638" align="aligncenter" width="1130"]

Senza di te
„Битката в Сантяго“ - Италия срещу Чили, 1962 г.[/caption]

От началото на мача са изминали едва 7 минути, когато английският съдия Кен Астън с отривист жест слага край на срещата. Повдига ръка сред тълпата от разгневени футболисти, треньорски състав и фотографи, която го заобикаля за пореден път, и вика на помощ чилийската полиция. Униформените нахлуват на игрището на Естадио Насионал в Сантяго, където са се събрали над 100 души. Над 66 000 души наблюдават от трибуните, а всички погледи са вперени в Джорджо Ферини, по-известен с прякора си La Diga (Бентът, заради непробиваемата си защита – б.ред.), който току-що е добавил още един играч към дългия си списък от жертви след силен ритник пред погледа на съдията. Италианският полузащитник е убеден, че агресивните му действия не нарушават общото настроение на първите минути на мача, и отказва да напусне терена, заради което се налага да бъде изведен от полицията.

https://www.youtube.com/watch?v=XoaiZSl7PRo

Като оставим настрана футбола, тази среща е истински спектакъл, организиран от италианските медии. Демонстративно изследване докъде могат да стигнат, преди да прекрачат границата. В продължение на месеци преди срещата в италианската преса се сипят обидни определения за държавата домакин: „Телефоните не работят, а такситата се срещат по-рядко от верни съпрузи! Проституцията се шири в цели квартали. Чили е малка държава, бедна, но горда, чийто народ се гордее със своята бедност и назадничавост“, се казва в доклад преди мача, чието единствено намерение е да засили напрежението преди срещата в чилийската столица. Очевидно успяват да нагнетят атмосферата на стадиона достатъчно и по трибуните се чуват агресивни напеви, напълно в синхрон с хаоса на терена. След прекъсването на срещата от властите мачът е наречен „Битката в Сантяго“, чието лице става именно Ферини.

За всеки друг отбор това би бил определящ момент във футболната история. За Италия обаче е само малка характерна част от историята на адзурите.

От първото Световно първенство през 1930 г. насам Бразилия е единствената държава, която има повече титли от Италия (съответно 5 и 4). Италианците не само участват на всяко световно освен това през 1958 г., но играят така, че в почти една трета от случаите стигат до финал. Този факт прави отсъствието им от тазгодишното първенство в Русия (след загуба от Швеция на плейофи) още по-шокиращо.

Стане ли дума за Световната купа, думата „Италия“  означава толкова много неща едновременно. Герои. Съперници. Шампиони. Измама. Смелост. Страх. Има безброй истории за победи и загуби, за радост и разочарование, но винаги за спортен хъс, който надделява над всички колективни качества и индивидуални таланти.

Именно този хъс е определящ за характера на адзурите. Той се основава на три стълба: 

Мениджърът: синоним за защитни ценности и неразривно свързан с Metodo – Метода (наименованието, наследено от предходната използвана тактика, catenaccio – веригата, усъвършенствана от италианските мениджъри през 30-те години на миналия век). Всеки мениджър на адзурите обръща специално внимание на заложените в него отбранителни принципи. Именно италианците въвеждат иновативната позиция на либерото – т.нар. метач. С годините отборът  усвоява стриктна тактическа дисциплина по целия защитен фронт, която може да изнерви отборите, залагащи на по-нападателен стил на игра, и затвърждава мнението, че победата винаги е по-заслужена за италианците, отколкото за противниците им.

[caption id="attachment_16639" align="aligncenter" width="1024"]

Мъжът в сянка зад третата световна купа на Италия от Испания 1982, Енцо Беарцот държи рекорда на треньорския пост за националния тим[/caption]

Метачът: Фигурата, задала стандарта за агресия, интензитет и тактическо надмощие на играта. Футболистите на тази позиция не са онези, които отбелязват или асистират за решаващите голове, нито вдигат трофеите и отварят шампанското… Те обаче са лидерите, онези, които вдъхват характер и отборен дух на тима – а без това не може да има успехи. Либерото става все по-важен за тактиката с годините и е в основата на професионалния футболен стил, който наблюдаваме днес по терените. И докато за останалите е философия, за Италия той е основополагаща футболна единица.

Trequartista (нападателят): талантът, творецът, решаващият фактор, магьосникът, импулсивният артист и майстор на терена. И обикновено най-наблюдаваният играч. Номер 10.  Плеймейкър. В система, която залага основно на защитата, този гений трябва да се въоръжи първо с търпение и след това с ефективна игра. Контактът му с топката може да е минимален, дори мимолетен, но това трябва да му е достатъчно, за да повали опонентите си. Единственият играч без защитни функции и в последно време застрашен вид поради все по-агресивните подходи на модерния футбол. В по-прости времена обаче, когато тази сравнително свободна позиция носеше по-малко рискове, играта му винаги беше решаваща.

[caption id="attachment_16644" align="aligncenter" width="682"]

Го-о-ол!: Марко Тардели бележи за Италия във финала на Световното от 1982 г. срещу Германия[/caption]

Във всеки мач, независимо дали завършва с успех или в пълен хаос, тези три фигури са неизменно пред погледа на публиката. Ако дори само една от тях  не се покаже, Италия не е Италия, Италия спира да бъде Италия във всичките си форми. Невъзможно е да се направи каквото и да е разделение на анализа на тези три стълба, защото заедно те са олицетворение на наследената философия, която – започвайки от дядовците, през бащите, и стигайки с известни затруднения до синовете – позволи на Италия да си завоюва уникален статут сред избраните във футбола. Поради това, независимо от добрите или лошите резултати, чувства или анализи, тя остава винаги италианска. 

Мацола, Роси, Баджо

Никой не се изненадва от Италия, когато домакинства футболната мечта на Бенито Мусолини през 1934 г. – докато на трибуните се раздават фашистки листовки, на терена Джузепе Меаца показва своята класа под ръководството на Виторио Поцо, който сякаш е изпреварил времето си.

[caption id="attachment_16640" align="aligncenter" width="1024"]

1934[/caption]

Никой не се изненадва от Италия, когато трябва да събере сили след Втората световна война и трагичната самолетна катастрофа от 1949 г., в която загива целият отбор на Торино – по това време смятан за най-добрия футболен клуб в света – от който са 10 от 11-те играчи в началния състав на националния тим.

Никой не се изненадва от Италия, след като Ферини, придружен от чилийската полиция, оставя своята следа през 1962 г.; нито дори през 1966 г., когато отборът е посрещнат на летището със залп от развалени домати след злополучната загуба от Северна Корея.

Но както винаги адзурите се вдигат като феникс от пепелта. Нуждата от промяна и обновление ги събира с гениалния Феручо Валкареджи, който залага на атрактивната игра за сметка на практичната тактика. Под неговото управление процъфтява креативност и е сложено началото на италианския футболен ренесанс с цяло ново поколение от трекаристи – Луиджи Рива, Сандро Мацола и Джани Ривера. Италианците си възвръщат репутацията на майстори на импровизацията и достигат връхната си точка с играта на Паоло Роси и Дино Дзоф на Световното първенство през 1982 г.

[caption id="attachment_16641" align="aligncenter" width="1024"]

1949[/caption]

Тази творческа идентичност, изградена върху солидна защита, се превърна в ядрото на успеха на адзурите. Те бяха на крачка да го повторят през 1994 г. под ръководството на Ариго Саки (и с помощта на талисмана на неговия отбор – нападателя Роберто Баджо), когато изгубиха от Бразилия след дузпи. Отборът успя да се реваншира донякъде за този провал през 2006 г., когато съставът на Марчело Липи (в който влизат плеймейкърите Алесандро дел Пиеро, Андреа Пирло и Франческо Тоти) печели четвъртата (и последна засега) световна купа – този път след успех на дузпи.

Обичани или мразени, италианците са неизменни участници в надпреварата за световната купа. Поне до тази година.

[caption id="attachment_16642" align="aligncenter" width="980"]

1966[/caption]

По време на хаотичното си двегодишно ръководство от 2016 г. насам последният треньор на адзурите Джампиеро Вентура полага усилия да изгради своя собствена тактика на основата на засилена отбрана, което обаче доведе до ограничаване на обхвата на талантливите плеймейкъри, с които разполага (и съвсем демонстративно не обръща внимание на призивите на обществото и специалистите да вземе в отбора талантливия нападател на Наполи Лоренцо Инсиние). В резултат на това тимът беше лишен от креативност от и ярка звезда, която би могла да заслепи и пробие чуждата защита. Тази неузнаваема Италия предизвиква изненада у всички.

За първи път от 60 години четирикратните световни шампиони ще прекарат световно първенство на скамейката. Неуспешните им квалификации сложиха началото на период на интроспекция за италианския футбол, като едно е ясно – Русия 2018 без Италия ще е като бал, на който всички се появяват издокарани, но са забравили да поканят кралицата.

ОЩЕ ОТ Музика

НАЙ-НОВО ОТ ESQUIRE

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

Хвани вълната

Кели Слейтър и неговото сърф ранчо

Лятна програма

Как да стопиш сланините и да направиш мускули за плажа