Здравей, дигитални човеко!

Определянето на състоянието ни чрез смарт устройства може и да ни направи по-здрави... Ако първо не ни подлуди

15 април 2017

Определянето на състоянието ни чрез мобилни устройства може и да ни направи по-здрави... Ако първо не ни подлуди

Часът е 4:19 следобед. Шофирам във все по-тежкия трафик в Лос Анджелис и се подготвям да звънна на приятел, за да обсъдим телевизионен сценарий, който сме написали заедно – и който сме изпратили седмица по-рано на местна кабелна телевизия. Пулсът ми, по принцип пасивен, е 68 удара в минута, а тялото ми е на сто процента хидратирано – което ще рече, че имам ужасяваща нужда да уринирам. Точно това може би вдига сърцетупа ми. В 7 същата сутрин пулсът ми е стабилен – 57, което е супер на фона на накъсания ми сън. Оказва се, че съм си причинил едва 52 минути реален, дълбок сън – вероятно заради ниското ниво на влажност (19 процента) в спалнята ми, а също и заради приглушената светлина. През останалото време сънят ми е лек. В 2:33 съм се събудил и не съм успял да заспя до 3:11. Тъй като нивото на хидратация към онзи момент е 73 процента (не би ли трябвало да е по-ниско в толкова суха стая?), ми се налага да използвам банята – отиване и връщане от общо 72 крачки. И въпреки това сутринта се будя в добро настроение.

Преди да звънна на приятеля ми за сценария.

Имаме ли новина?“, питам го.

Докато започва да ми отговаря, усещам лека вибрация под колана. Телефонът в ръката ми също вибрира. Поглеждам екрана. Изглеждаш стресиран, пише. Не е ли време да си прочистиш съзнанието? „Е? Какво мислиш?“, пита приятелят.

За какво?“, отговарям. Усещам как пулсът ми се ускорява. Поемам лакома глътка въздух. Явно съм стресиран, защото съм забравил да дишам – или обратното. Не съм сигурен как точно се случват нещата. Онова, което знам обаче, е начинът да се върнеш към нормалността. Три дълбоки вдишвания. Поне три дълбоки вдишвания.

Добре ли си, Уолт?“

Да, добре съм“, отвръщам. После – нова вибрация, този път на дясната ми китка. Казва ми, че съм се застоял в продължение на цели 15 минути. Усещам все по-ускорен пулс. Един камион ме задминава.

Какво се случва?“, пита ме приятелят ми.

Правя си мониторинг.“

Мониторинг?!“

Още един камион ме подминава. Сърцето ми вече бие лудо. Пикочният мехур е готов да експлодира. Ако не се старая да контролирам вдишванията и издишванията, директно ще припадна.

Моментът не е подходящ. Ще ти звънна по-късно.“

ЕКСПЕРИМЕНТЪТ ЗАПОЧВА няколко дни по-рано, когато в апартамента ми в Лас Вегас пристига кутия с електронни джаджи. Докато стоя на пода и чета различните инструкции, чувствам странен прилив на оптимизъм. Джаджите се продават като помощни средства за саморазбиране и самоусъвършенстване – а аз държа да знам какво стои зад чисто органичния ми живот.

По принцип съм наясно със състоянието си. Ям рядко, още по-рядко в менюто ми присъстват зеленчуци. Предпочитам меса – понякога и сушени меса – а с въглехидрати също не прекалявам, освен ако няма понички. Тренировките ми включват зле изпълнени лицеви опори, последвани от клекове и три-четири треперещи набирания (с хаотични махове на краката). Спя в нерегулярни, неамерикански цикли – късно ставане, вечерни дремки, цели нощи на бюрото. Отвреме на време се озовавам в полумъртво състояние за 16 часа.

Феновете на здравословните тракери ги намират адски полезни за т.нар. житейско хакерство. Тоест – да шпионстваш самия себе си, за да се справиш с пороците си и да си наложиш добри навици. Предпоставката? Знанието означава мощ – само попитайте Google. Ако се сдобиеш с достатъчно детайлни данни относно собствената си операционна система, обещават джаджите, можеш да се репрограмираш и да се оптимизираш. Миналата година американците купуват 78 милиона подобни технологийки.

Първо отварям гривната Jawbone UP3. Това чудо мери крачките ми, засича пулса ми и изпраща персонализирани съвети на телефона ми. Като цяло изглежда невинно – елегантна черна силиконова гривна със странен метален кламер. Докато пръхтя покрай самото й поставяне усещам как сърцето ми удря все по-рязко, което би трябвало да е предупреждение за евентуален проблем. Според теоретичния физик Вернер Хайзенберг самото действие на измерването променя крайния резултат. За пръв път се запознавам с идеята в колежа, но я разбирам напълно едва когато правя собствен експеримент с персонална и психологина физика.

В момента, в който поставям UP3, слагам новата си Pryme Vessyl на зарядното. Pryme Vessyl е висока бяла никелова чаша със сензори, които измерват количеството флуиди вътре. Посредством блутуут връзка чашата комуникира с приложение на смартфона и предоставя графика, която на свой ред ти дава сметка колко близо си до Pryme – оптималното ниво на хидратация за човек с твоите размери, възраст и ниво на активност. За да програмираш апликацията, първо трябва да вкараш цялата информация. Естествено, почувствах желание да се представя за по-млад, лек и висок – като актьор на кастинг. Приложението на Pryme Vessyl се синхронизира с UP3 – и знае кога се упражнявам. По този начин ми напомня кога да пия вода – и колко точно да употребя.

Третият дивайс е по-екзотичен. Spire прилича на малък сив камък, закачен за талията ми. Също като US3, и Spire може да действа като крачкомер, но основната му функция е да анализира дишането ми, за да определи три категорични състояния. Спокоен, фокусиран, напрегнат. Специално по отношение на Spire съм скептичен – как би могло това нещо да разбере какво се случва с мозъка ми на базата на прости вдишвания и издишвания? В крайна сметка съм човешко същество, а не робот – и имам дълбок, богат и сложен личен живот, който дори съпругата ми, изключително интуитивна (а не джаджа, поставена на талията ми), не успява да разгадае детайлно.

Последните две джаджи са най-странни. Светеща пластмасова топка на име Sense, в която поне на вид изглежда като да е скрит ядрен реактор. Поставям я до леглото ми – достатъчно близо, че да може да си споделя информация с бял диск с размерите на капачка за бутилка. Той се казва Sleep Pill и се прикачва към калъфката на възглавницата. My Sense не само ме наблюдава, докато хъркам – но също така преценява условията в спалнята ми. Ниво на светлината. Ниво на звука. Температура. Влажност на въздух. Като феята на зъбките, ама с микрочип. Що се отнася до обезпокоителното всезнание обаче Sense е абсолютно нищо в сравнение с Insight – футуристичен хедсетс вънички сензори, прилепени за скалпа и зад ушите ми. В момента, в който го слагам, поглеждам в огледалото. Изглеждам хахав – като пациент в психиатрична клиника на Юпитер. Очевидно това нещо може да чете мозъчните ми вълни и да ги изпрати към дисплея на телефона ми. Тъй като съм леко нарцис, очаквам мозъчните ми вълни да вървят плавно, като в Петата симфония на Бетовен. Само да можех да пусна апликацията...

За следващия ден се уговарям с технически консултант от Emotiv – компанията производител на хедсета. След това си прикачам Spire, пристягам UP3, пълня Vessyl и зареждам Sense.

Това е последният ми нормален проблем за много дни наред.

НИКОГА НЕ СЪМ ОБИЧАЛ ДА ПИЯ чиста вода. Не съм сигурен защо. Резултатът от това е сериозен проблем с камъни в бъбреците, причинен – както лекарите ми твърдят – от хронична дехидратация. Решавам, че ще се справя с това посредством Vessyl. Първата чаша я изпивам лесно, но според апликацията са ми нужни още три, преди да се хидратирам качествено. Леко се давя, докато преглъщам втората чаша, едва-едва я завършвам, директно ми прилошава в началото на третата и я оставям. Тогава телефонът ми изжужава. Позиционирайте Spire правилно, за да може да улавя дишането ви, пише. Покорно се подчинявам. Че кой съм аз, та да не вярвам на Spire?

Другата ми цел е да вървя 12 хиляди крачки на ден – което според апликацията е здравословно, макар и амбициозно. Само с напускането на сградата дръпнах с цели 300 – но достигайки до улицата осъзнах, че батерията на телефона ми е почти умряла. И нищо чудно – все пак всички приложения разчитаха на него, тъй че се върнах вкъщи и го заредих. Докато чаках да се напълни, UP3-то ме уведоми, че от 15 минути не съм мобилен и трябва да се разтъпча. Въртях кръгове във всекидневната, та да го успокоя.

След няколко минутки протегнах ръка към чашата Vessyl, която все още бе наполовина пълна. Водата, разбира се, вече беше топла и гадна, но не посмях да я изхвърля в мивката – така програмата ще помисли, е аз съм я изпил, което ще промени статистиката ми. Погледнах апликацията UP. Пулс: 90 удара в минута. Не е добре. Трябва да релаксирам. Какво ще ми каже Spire? Интересно – Spire казва, че съм „активен“, като че тренирам. Също – че не съм прекарал нито секунда в „спокойно“ или „фокусирано“ състояние. Може би е вярно, но е стресиращо.

Първо нещо на корема ми вибрира, после и телефонът се нареди на опашка.

Изглеждаш стресиран. Не е ли време да си прочистиш съзнанието? Решавам да се разходя – крачките май са единствената поставена цифра, която действително мога да контролирам. Въртя по целия град, като отвреме на време пускам по някой поглед на телефона. По залез слънце границата от 15 хиляди вече е премината.

Пребит съм като куче, затова падам в леглото, готов за здравословен сън. Явно не става. Графиката „минута по минута“, която погледнах при събуждането си в 4:13 през нощта, изглежда като индекс на фондовата борса в трескав ден. UP3 смята, че невъзможността да заспя се дължи на недостиг на магнезий и предлага да гризна малко бадеми. Нахлувам в кухнята при загасени светлини, вземам шепа бадеми и лягам на канапето, вперил поглед в тавана. Няма ефект. Ставам и ям още ядки. Пак не мога да заспя, но поне добавям още 97 стъпки.

ЧОВЕКЪТ ОТ EMOTIV вече ми се дразни – и няма как да го обвиня за това. Забравил съм паролата, с която мога да сменя условията на лаптопа си, съответно Insight няма как да проработи. Естествено, Spire полудява. Вдигам чашата Vessyl към устните си; откривам, че е празна, и отивам да я напълня. Капачката обаче не се маха – като че е вакуумирана. Пробвам с ножче от нокторезачка – пак не става. Към този момент вече знам достатъчно за сърцето си, за да се диагностицирам без помощта на телефона – и съм почти убеден, че надхвърлям 100 удара в минута. Решавам да не го препотвърдя технологично, тъй като шокът от лоши резултати прави резултатите още по-лоши. Моля консултантът да звънне след час.

Три дни на мониторинг са ме лишили почти напълно от човешкия ми елемент. Мисля като машина – ужасно аварирала машина. Главата ми е бъкана с графики. Емоциите ми се променят спрямо статистиките. Дори когато не гледам дисплея, се чувствам свързан с телефона посредством ментален блутуут. И прехвърлям цифри в главата си.

Понякога джаджите все пак помагат. Пускам Spire, докато седя в йогийска поза на бюрото. На екрана една линийка се движи ритмично нагоре и надолу. Вдишам ли, тя се вдига. Издишам ли, пада. Вдишвам и издишвам – и усещам как вътрешността на тялото ми някак си омеква. След две минути се връщам към старата си версия – онази, която работеше подсъзнателно и се справяше далеч по-ефективно от настоящата, макар и технически тунингована.

Свежото чувство благодарение на дълбокото дишане (асистирано от Spire) ме кара да си спомня паролата и да заредя програма, свързана с Insight EEG. Хедсетът продължава да е на главата ми, което напълно обяснява странните погледи, с които колегите в университета ме гледат по кооридорите.

Навлажнявам сензорите със слюнка (в кутийката има разтвор, но съм го загубил) и ги притискам към скалпа си. Зелените сензори на лаптопа регистрират добър контакт, но не мога да накарам всичките да светнат едновременно. Потенето кара Spire да се включи и да докаже старата индийска максима, че душите ни живеят в циркулацията на въздуха, а не в спринтиращите ни мозъци. Успокоявам се с няколко дълбоки вдишвания и благодаря на Spire, че успява да ме научи на нещо, което безбройните книги и часове по медитация явно само са влошили. Натискам копче на лаптопа и на екрана излиза детайлна триизмерна диаграма на човешки мозък, бавно връткащ се в някакво черно нищо. Вътре в мозъка пулсират облаци светлина, мигриращи замечтано от един към друг лоб. Успявам да ги накарам да светнат по-силно и да променят позициите си само чрез ментална енергия и дишане – нещо, което никога преди не съм вярвал. Променящите се форми на монитора действително са обнадеждаващи от гледна точка на това, че се чувствам господар на себе си. Като че се уча да карам космически велосипед, да плувам по гръб в метафизичен океан. Пулс? Ниво на хидратация? Изобщо не ми пука. Чрез мониторинга успявам да достигна до нирвана, да изкача стълбицата към рая. Колко дълго мога да престая тук? Час? Ден? Цял живот? Или по-вероятно един живот на литиево-йонна батерия? Телефонът ми звъни. Партньорът ми в писането ме търси.

Пращат ни бележките си за пилотния епизод този следобед. Трябва да се докараш до Ел Ей. Моментално!“

Усещам леко парене, изненадваща гадна вибрация. Влагата напуска устата ми. Облизвам сухите си бели зъби със също толкова сух език и осъзнавам, че съм в опасната зона на дехидратацията. Формите на лаптопа започват да светят от стрес подобно на луминисцентна медуза или фенерче, включено под завивките. Просто дишай, Уолт. Сърдечният ритъм се покачва. Решавам да не проверявам числата преди лягане от страх, че изобщо няма да мога да заспя.

ЕДВА КОГАТО НАЙ-НАКРАЯ изключвам електронните тракери и го раздавам ънплъгд, успявам да осъзная какъв ефект са постигнали върху мен. Седя в кафене и пия силно лате, без да ме е грижа за кофеинизирания пулс – и записвам данните в тетрадка. Самата подготовка на подобно резюме доказва наскоро развития вкус върху спецификата, който съм придобил от джаджите. Отношението ми към живота, доскоро размито, импресионистично и интуитивно – с много самозалъгване – днес изглежда като сериозна грешка. Усещам се като кифла, хронично плащала прекалено много пари за неща, от които няма нужда – преди да окастри сметките и да осъзнае реалността. Когато е ставало въпрос за физическото и психическото ми състояние винаги съм се вкарвал в един вид фантазьорско счетоводство. Смятал съм, че упражненията са по-дълги, отколкото всъщност са. Че метаболизмът ми е по-стабилен. Че цялостният ми поглед върху живота е по-позитивен.

В графата с плюсове записвам следното: „Научи какъв хроничен лъжец си всъщност.“ Основният начин, по който съм се самозалъгвал – давам си сметка сега – е че съм гледал на напрежението като на нещо нормално. Нищо чудно, че съветите на Spire да вдишвам и да издишвам са ме дразнели толкова много. Когато си в постоянна бойна готовност и единственият ти отговор на живота е производството на повече адреналин, то намеците да релаксираш изглеждат просто като още една заплаха. Разглеждането на схемата на съня предизвиква същата реакция. Като начало никога досега не съм осъзнавал какво наистина означават осемте часа – и че не е същото като шест часа и половина, нито пък пет. Sense успя да ме убеди.

Време е за минусите. Най-очевиден е начинът, по който всичките цифри влияят на обсесивно-компулсивното ми мислене. Няколко години по-рано написах новела – Горе във въздуха – за бизнес пътник, фиксиран върху прекараните в небето мили. Пристрастяването на главния герой към безсмислени статистики е защитен механизъм срещу безсмислиците като цяло. В моя случай милите в небето са извървените крачки. Вместо да се наслаждавам на света около мен или да си се лутам в отнесено състояние, се вкопчвам в количеството извървени стъпки. Безцелна цел. Метрономското ми съзнание горе-долу успява да отброи стотина крачки и постоянно поглеждам айфона, за да видя каква е статистическата грешка – и да се постарая да я поправя. Напълно безсмислено, а? Що се отнася до крайната цел на разходката – тя напълно се разтапя в пространството, освождавайки място за още и още крачки. Това, разбира се, гори калории, но също така гори щастие и причинява трескаво незадоволство, типично за циркулиращите в клетка пантери в зоопарка. Всеки изминати хиляда стъпки са просто трамплин за следващите хиляда. И това не е физкултурно упражнение, а мания. Нещата, които могат да спрат разходката ми постоянно се отлагат за бъдещето (включително позивите на природата), съответно трескавостта се увеличава – и няма как да бъде потушена от още и още вървене.

Оставям химикалката, макар резюмето още да не е пълно. Тренирам нов навик – да оставям нещата на пауза. Преди да се овържа с джаджи изпитвах нужда да се отделя от целите, резултати и изходите по някакъв дзен-начин. Перфекционизмът въз основа на данни със сигурност не лекува нищо, но знанията за човека, подкрепени от данни, могат да действат терапевтично – ако, разбира се, знаеш кога да се самоизключваш.

По-късно същата седмица получавам ново позвъняване във връзка с шоуто – и този път не ми вдига пулса. Партньорът ми в сценариите ме уведомява, че от канала още не знаят какво да правят. „Имай търпение. Всичко ще свърши скоро.“

Отпивам глътка от чашата Vessyl. Близо съм до пълната хидратация. Може и никога да не я достигна, но толкова близо е достатъчно. После вдишвам. И издишвам.

Там ли си?“, питат ме в слушалката.

Няма вибрация, няма звук, нищо.

Тук съм“, казвам. И за пръв път ми звучи като истина.

 

Оригиналният текст е отпечатан в брой 20 на списание Esquire България. Абонирай се тук

ОЩЕ ОТ Четива

НАЙ-НОВО ОТ ESQUIRE

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

Ние сме музика!

Къде е пресечната точка между науката за мозъка и психологията на музиката?

Скоро ще пишем само с мозък!

Ще трябва да благодариш на бай ти Зъкърбърг!